Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Златната клонка. Част 2

Джеймс Дж.Фрейзър

"Златната клонка" обхваща широк кръг от антропологични изследвания. Фрейзър е сред пионерите, които изследват задълбочено връзка между мит и ритуал. Ученият разглежда множество вярвания и обичаи у европейските народи и въз основа на многобройни проучвания и съпоставки и използвайки сравнителен метод, достига до заключението за връзката между първобитните вярвания, които са станали основа на съвременните религии. Основни принципи в мащабното изследване са еволюционното развитие и идеята за наличието на единство в многообразното развитие на човечеството. Разгледан е също универсалният цикъл живот-смърт-възраждане, като са направени паралели между древните култури и ранното християнство. Фрейзър прилага еволюционната теория в антропологията и въвежда три стадия в развитието на човечеството: магия, религия, наука.

 

Наличност: Да

29,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Сър Джеймс Джордж Фрейзър (1854–1941) e виден шотландски антрополог, теолог и класически филолог, професор в Ливърпулския университет. Носител е на редица високи академични награди, а през 1914 г. получава и рицарско звание. Фрейзър има значителен принос в изследването на тотемизма, магията и религиите в историята на човечеството. Авторът е едно от най-бележитите имена в етнографията и оказва огромно влияние в развитието на сравнителния метод. Той е един от родоначалниците на сравнителното изучаване на религиите.

Откъс от книгата

ГЛАВА XXXVII

Източни религии в Европа

 

Култът към Великата майка на боговете и нейния любовник или син бил много популярен в Рим по време на империята. Надписите показват, че ги почитали като божества, поотделно или заедно, не само в Италия и най-вече в Рим, но и в провинции­те, особено Африка, Испания, Португалия, Франция, Германия и България. Култът към тях надживял и въвеждането на християн­ството от Константин, защото Симах съобщава за възвръщането на празненствата на Великата майка, а в дните на Августин нейните женствени жреци все още ходели открито по улиците и площадите на Картаген с набелени лица, парфюмирани коси и кръшна походка и просели милостиня от минувачите. От друга страна, кървавите оргии на азиатската богиня и нейния любовник сякаш са намерили малко почва в Гърция. Несъмнено варварският и жесток характер на култа с необузданите си крайности противоречи на добрия вкус и хуманността на гърците и те предпочитали сходния, но смекчен ритуал на Адонис. А може точно тези черти, които шокирали и от­блъсквали гърците, да са привлекли по-малко изтънчените римля­ни и варварите от Западна Европа. Необузданият екстаз, приеман за божествено вдъхновение, и осакатяването на тялото, теорията за новото раждане и опрощаването на греховете с кръв се коренят в дивачеството и те естествено допадали на народите, у които ди­вашките инстинкти били все още. силни. Наистина, същинският им характер често бил прикриван под почтения воал на алегорични и философски тълкувания и това вероятно било достатъчно те да се наложат на ентусиазираните, изпаднали в екстаз почитатели и примирявали дори по-изтънчените сред тях с неща, които иначе биха ги изпълнили с ужас и отвращение.

Култът към Великата майка, тази странна смесица от дивачество и духовни стремежи, бил само един от многобройните източни кул­тове, разпространили се в Римската империя в късното езичество, и насищайки европейските народи с чужди идеали, постепенно подкопали цялата система от древна цивилизация. Гръцкото и рим­ското общество се изградили върху схващането за подчинението на отделната личност на обществото, на гражданина - на държавата, те поставяли сигурността на държавата като върховна цел над сигур­ността на отделната личност на този и на онзи свят. Възпитани от люлка в този самоотвержен идеал, поданиците посвещавали живота си на държавна служба, готови да го пожертват за общото благо, или пък, ако отбягвали тази върховна саможертва, оставали с дълбокото убеждение, че са постъпили подло, като са предпочели собствено­то си съществуване пред интересите на родината. Всичко това се променило с разпространението на източните религии, които вну­шавали, че единението на душата с бога и нейното вечно спасение са единствената цел, за която си струва да живееш, и в сравнение с нея цели от рода на благоденствието и дори на съществуването на държавата са повече от незначителни. Като неизбежен резултат на тази егоистична и неморална доктрина нейните привърженици се оттегляли все повече и повече от служба в името на обществото и съсредоточавали мислите си върху собствените си духовни въл­нения, развивали у себе си презрение към настоящия живот, който разглеждали единствено като изпитателен срок за един по-добър и вечен живот. Светецът и отшелникът, презрели земното и изпадна­ли в пълен екстаз по небето, се превърнали във възгледи на обще­ството, в най-висш идеал на човечеството, изместили стария идеал за патриота и героя, който забравил себе си, живее и е готов да умре за благото на родината. В очите на хората, които виждали как в об­лаците по небето се очертава царството божие, земното съществуване изглеждало бедно и достойно за презрение. Така да се каже, центърът на тежестта се преместил от настоящия в бъдещия живот и колкото повече печелел онзи свят, толкова повече губел земни­ят. Настъпило всеобщо разпадане на държавата. Обществените и семейните връзки западнали, структурата на обществото започ­нала да се разпада на съставните си елементи и по този начин да се връща към варварството, защото цивилизацията е единствено възможна при активното сътрудничество на гражданите и на тях­ната готовност да пожертват личните си интереси за общото благо. Мъжете не желаели да защищават страната си, дори да продължат своя род. Загрижени за спасението на собствените си души и души­те на останалите, те с радост оставяли да се срине наоколо им мате­риалният свят, отъждествяван от тях със злото начало. Тази мания просъществувала хиляда години. Възраждането на римското право, на философията на Аристотел, на древното изкуство и литература в края на Средните векове отбелязало връщането на Европа към местните идеали за живот и поведение, към по-смислено, по-човешко отношение към света. Приключил дългият застой в стреме­жа към цивилизация. Приливът на Ориента най-сетне се обърнал. Все още продължава отливът.

Древноперсийският Митра е един от онези богове с ориентал­ски произход, които се съревновавали за предаността на Запада. За огромната популярност на култа към него свидетелстват мно­жеството паметници, разпръснати из цялата Римска империя. По всичко личи, че култът към Митра е имал голямо сходство не само с култа към Майката на боговете, но и с християнството. Приликата направила впечатление и на християнските теолози и те я обяснява­ли като дяволско дело, предназначено да изкуши човешките души и да ги отклони от истинската вяра с погрешна и коварна имитация. Местните езически ритуали се стрували на испанските завоевате­ли в Мексико и Перу дяволски имитации на християнските тайн­ства. Много по-вероятно е, сравнявайки религиите, съвременният изследовател да види в тези прилики сходни и независими разсъж­дения на човека в неговите искрени, макар и първобитни опити да разгадае Вселената и да пригоди живота си към нейните страховити загадки. Във всеки случай култът към Митра се оказал внушителен враг на християнството, защото съчетавал тържествения ритуал със стремеж към морална чистота и надежда за безсмъртие. Дори за известно време изходът от сблъсъка на двете религии бил неясен. В нашите коледни празненства се е запазил поучителен остатък от дългата борба и църквата, изглежда, го е заела направо от езическия си съперник. Според юлианския календар 25 декември се смятал за ден на зимното слънцестоене и за Рождество слънчево, защото след тази повратна точка през годината денят започвал да става по-дълъг и слънцето все по-силно. Ритуалът на рождеството, както са го праз­нували в Сирия и Египет, е забележителен. Празнуващите се оттег­ляли в някакви вътрешни покои, от които в полунощ излизали с високи викове: „Девицата роди! Светлината става по-силна!“ Дори египтяните представяли новороденото слънце в образа на бебе, из­насяли го на неговия рожден ден - деня на зимното слънцестоене, и го показвали на обожателите му. Без съмнение Девицата, заченала и родила син на 25 декември, е Великата източна богиня, наричана от семитите Небесната дева или просто Небесната богиня, и в тех­ните земи тя била разновидност на Астарта. Но поклонниците на Митра системно го отъждествявали със слънцето, Непобеденото слънце, както го наричали те; така че неговото рождество също се надало на 25 декември. В Евангелието не се казва нищо за деня на Христовото рождество и при това положение отначало църквата не го празнувала. С времето обаче християните в Египет започнали да смятат 6 януари като ден на рождеството, обичаят да се чест­ва рождението на Спасителя на този ден постепенно се разпрост­ранил и към четвъртия век се установил навсякъде на Изток. Но в края на третия и началото на четвъртия век Западната църква, която изобщо не признала 6 януари като ден на рождеството, въз­приела 25 декември за истинската дата и с време решението и се възприело и от Източната църква. В Антиохия промяната не била въведена докъм 375 г.

Какви съображения са накарали църковните власти да въве­дат коледните празници? Мотивите за нововъведението са дадени с голяма откровеност от един сирийски автор, сам християнин: „Причината - съобщава ни той - отците да пренесат тържеството от 6 януари на 25 декември бе следната: езичниците имаха обичай да празнуват на същия 25 декември рождеството на Слънцето и на него запалваха светлини в знак на веселие. Християните също вземаха участие в тези тържества и веселия. Затова, когато сановниците на църквата разбраха, че християните имат склонност към този празник, те се посъветваха и решиха на този ден да се праз­нува Рождество, а на 6 януари - Богоявление. И съответно се раз­пространи обичаят да се палят огньове до шести.“ Св. Августин открито намеква, дори мълчаливо признава езическия произход на Коледата, когато апелира към своите братя християни да не праз­нуват този тържествен ден като езичниците заради слънцето, а за­ради онзи, който го е създал. По същия начин Лъв Велики упреквал вредното суеверие, че Коледа се празнувала, както казвали, заради раждането на новото слънце, а не заради рождеството Христово.

Очевидно християнската църква избрала да празнува рождест­вото на своя основател на 25 декември, за да прехвърли преданост­та на езичниците от слънцето върху онзи, когото наричали Слънце на добродетелта. Ако е така, то няма присъща неправдоподобност в предположението, че сходни мотиви са накарали църковните вла­сти да асимилират във Великденския празник на смъртта и възкре­сението на своя бог празника на смъртта и възкресението на друго азиатско божество, който съвпадал по време. Спомнете си, че ве­ликденските ритуали в Гърция, Сицилия и Южна Италия приличат в много отношения на ритуала на Адонис. Ето защо предположих, че за да спечели души за Христа, църквата може съзнателно да е пригодила новия празник към своя езически предшественик. Но такава адаптация е имало вероятно по-скоро в гръцки говорещите, отколкото в латински говорещите части на древния свят, защото празникът на Адонис, който има такъв успех сред гърците, сякаш направил слабо впечатление на Рим и на Запада. Той с положител­ност не бил част от официалната римска религия. Мястото, което би могъл да заеме в сърцата на най-обикновените хора, било вече заето от подобния, но много по-варварски култ на Атис и Великата майка. Спомнете си, че смъртта и възкресението на Атис се празну­вали официално в Рим на 24 и 25 март, а последната дата се смятала за пролетно равноденствие. При това положение тя била най-под­ходящият ден за възраждане на мъртвия или заспал през зимата бог на растителността. Но според древната и широкоразпространена традиция Христос страдал на 25 март и някои християни редов­но празнували разпятието на този ден, без оглед положението на луната. Положително е, че този обичай е съществувал във Фригия, Кападокия и Галия, а може би имаме основание да смятаме, че по едно време са го спазвали и в Рим. Така че традицията, която определя деня на Христовата смърт на 25 март, е древна и дълбоко вкоренена. Това е още по-интересно, защото по астрономически съображения тя няма исторически основания. Сякаш е неизбежен изводът, че страданията на Христос са произволно отнесени към тази дата, за да се съчетаят с един по-стар празник на пролетното равноденствие. Такова е становището на учения църковен историк магистър Дюшен, който сочи, че така смъртта на Спасителя съв­падала с деня, когато според широкоразпространеното вярване е създаден светът. Но на същия този ден в Рим празнували офици­ално възкресението на Атис, който съчетавал в себе си ролите на божествения Отец и на неговия Син. Като си спомним, че празни­кът на св. Георги през април е заменил древния езически празник Парилия, че празникът на св. Йоан Кръстител през юни наследил езическия празник на водата в деня на лятното слънцестоене, че празникът Успение Богородично през август е изместил Празника на Диана, че Задушница е продължение на стария езически празник на мъртвите и че самото Рождество Христово съвпаднало с деня на зимното слънцестоене през декември, защото този ден се смя­тал за ден на Рождеството на Слънцето, едва ли ще е прибързано или неоправдано предположението, че другият главен празник на християнската църква - Великден - по същия начин и със същите благородни подбуди към сходния празник на фригийския бог Атис се е празнувал в деня на пролетното равноденствие. Ако не друго, то поне е знаменателно съвпадението, че християнският и езиче­ският празник на божествената смърт и възкресение се празнуват по същото време и по същите места. Защото местата, по които смъртта на Христос се празнувала в деня на пролетното равноденствие, са Фригия, Галия и очевидно Рим, с други думи точно онези райони, откъдето е произлязъл или е пуснал дълбоки корени култът към Адонис. Трудно е да повярваме, че това е случайно съвпаде­ние. Нищо по-естествено от това да се приеме, че възкресението на новото божество е станало в същия ключов момент от годината, в сезона, когато в умерените климатични пояси целият облик на при­родата говори за изблик на жизнена енергия, отколе известен като период от годината, когато светът се пресъздава с възкресението на някой бог. Необходимо е само да се отбележи, че ако смъртта на Христос е датирана на 25 март според християнското предание, то неговото възкресение трябва да е станало на 27 март, което е само два дни по-късно от пролетното равноденствие според юлианския календар и от възкресението на Атис. Същото отместване с два дни при нагаждането на християнските към езическите праз­ненства се наблюдава и при Гергьовден и Успение Богородично. Но друго христинско предание, признавано от Лактанций и може би от практиката на църквата в Галия, датирало смъртта на Христос на 23, а възкресението му на 25 март. Ако това е така, то възкресение­то му съвпада точно с възкресението на Атис.

Всъщност от свидетелството на анонимен християнски автор от IV век излиза, че както на християните, така и на езичниците правело впечатление забележителното съвпадение между смъртта и възкресението на съответните божества и това било предмет на остър спор между привържениците на съперничещите си религии. Езичниците твърдели, че възкресението на Христос било фалшиво подобие на възкресението на Атис, а християните пък настоявали със същата жар, че възкресението на Атис било дяволска фалши­фикация на възкресението на Христос. В тези недостойни спорове езичниците, както би се сторило на повърхностния наблюдател, имали силен аргумент - те твърдели, че техният бог е по-стар и следователно е оригиналът, а не фалшификацията, тъй като по пра­вило оригиналът е по-стар от копието. Християните отхвърляли с лекота този аргумент. Те признавали, че хронологически Христос бил по-младо божество, но триумфално доказвали неговото стар­шинство, припомняйки коварствата на Сатаната, който в един така съществен момент надминал себе си, като обърнал наопаки обик­новения природен ред.

Взети заедно, съвпаденията на християнските с езическите обичаи са прекалено близки и прекалено много, за да са случайни. Те показват компромиса, който църквата била принудена да напра­ви в победния си час по отношение на своите разгромени, но все още опасни съперници. Непреклонният фанатизъм на първите ми­сионери, които разпалено разобличавали езичеството, се заменил с гъвкавата политика на спокойна толерантност, с благосклонното снизхождение на проницателни духовници, които разбирали ясно, че за да победи света, християнството ще трябва да смекчи прекалено скованите принципи на своя основател, да поразшири тясна­та вратичка към спасението. В това отношение можем да направим поучителен паралел между историята на християнството и на бу­дизма. По своя произход и двете системи са в основата си етически реформи, плод на щедрия ентусиазъм, благородните въжделения и нежното съчувствие на своите извисени основатели, две от онези благородни души, които се появяват рядко сред нас, сякаш са дош­ли от друг, по-добър свят, за да укрепят и насочват нашата слаба и склонна да греши природа. И двамата проповядвали моралната чистота като средство за постигане на онова, което смятали за вър­ховна цел в живота - вечното спасение на отделната душа, макар че по една любопитна антитеза единият го търсел в блажена вечност, а другият в унищожението на тялото и душата като окончателно спасение от страданията. Но аскетичните идеали за лична святост, насаждана от тях, били толкова противоположни не само на слабо­стите, но и на естествените пориви на човечеството, че не можели да се приложат на практика от повече хора, а само от малобройни последователи, които се отказвали от семейни и граждански за­дължения и отивали да търсят своето собствено спасение в тихо­то усамотение на манастира. За да ги приемат макар и формално народите, а оттам и светът като цяло, било необходимо първо да се модифицират или трансформират така, че да съответстват до известна степен на предразсъдъците, страстите и суеверията на най-обикновените хора. Този процес на пригаждане бил проведен в по-късни времена от последователи, изтъкани, за разлика от тех­ните учители, от по-земен материал и затова по-годни да служат за посредници между тях и обикновеното паство. С течение на вре­мето двете религии се прониквали от онези недостойни принципи, за чието потискане били създадени и съответно на това печелели популярност. Този духовен упадък е неизбежен. Светът не може да съществува на равнището на великите хора. Но няма да е справед­ливо да припишем изцяло постепенното отклонение на будизма и християнството от техните първоначални принципи на умствена­та и моралната неустойчивост на по-голямата част от нашия вид. Защото никога не бива да забравяме, че като възхвалявали нище­тата и безбрачието, и двете религии нанасяли удар не само срещу обществото, но и срещу самото човешко съществуване. Ударът бил отклонен от мъдростта или глупостта на огромното мнозинство на човечеството, което отказало да замени неминуемото изчезване на човешкия род срещу някаква възможност да спаси душите си.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: