Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Уилям Фокнър: Златна колекция

Уилям Фокнър

Внушителен сборник разкази от автора, поставян на пиедестал в съвременната американска проза. Като сгъстяват епично проникновение в сурови, поразяващи като куршуми повествования, разказите на Фокнър пробуждат съкровените качества на мястото, дълбоките пластове от история и легенди и целия страх, жестокост и нежност на човешкото състояние. Те са населени както с идеални образи, така и с обикновени мъже и жени, изпъкващи върху страниците толкова ярко и неизличимо, че засенчват героите от повечето романи.

  • Корица: Мека
  • Страници: 736
  • Тегло: 0.800 кг
  • Издадена: 7.12.2015 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Уилям Фокнър
 

Наличност: Да

29,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Фокнър е същински гигант в американската литература, прочут по цял свят като един от най-великите писатели на двайсети век. Той преобразява своя „собствен отпечатък“ в апокрифна среда, в която изследва, изразява и предизвиква „старите твърдения и истини на сърцето“. През най-силния си период, от 1929 до 1942 г., за малко над десетилетие Фокнър натрупва повече творчески постижения, отколкото мнозина писатели за цял живот. Изумително е как един младеж, който дори не е завършил гимназия и колеж, живеещ в малко градче в най-бедния американски щат, и то по време на Голямата депресия, е съумял да напише книги, намерили място в златния фонд на американската литература.

Комбинирайки символизма и похвата „поток на съзнанието“, той създава нов подход в писането на художествена литература. През 1949 г. е награден с Нобелова награда за литература.

Откъс от книгата

І.

ПРОВИНЦИЯТА

Горящите обори

 

Дюкянът, в който заседаваше мировият съдия, вонеше на сирене. Скръстило крака на бурето с гвоздеи в дъното на препълненото помещение, момчето усещаше, че му мирише на сирене, а и на нещо повече: от мястото, където седеше, се виждаха подредените лавици, гъсто натъпкани с твърдите наклякали живи очертания на консервените кутии, чиито етикети неговият стомах разчиташе не по буквите, които нищо не значеха за мозъка му, а по алените дяволи и сребърните извивки на рибите – те, сиренето, което усещаше да мирише, и херметично затворените меса, които по внушение на червата си вярваше, че подушва на последователни талази, мигновени и кратки в постоянната воня, потискаха вонята и усещането на онзи неопределен страх най-вече от отчаяние и мъка, който идва с познатия свиреп напор на кръвта. Не виждаше масата, където е седнал съдията и пред която са застанали баща му и противникът на баща му (нашият противник, мислеше той в отчаянието си; нашият! моят и неговият, на двамата! А той ми е баща!), но чуваше само другите двама, защото баща му още не бе изрекъл и дума.

– А с какви доказателства разполагате вие, мистър Харис?

– Нали ви казах. Шопарът влязъл в моята царевица. Хващам го аз и му го връщам. А той няма къде да го затвори. Казвам му, предупреждавам го. Втория път затворих шопара в моята кошара. Като дойде да си го вземе, дадох му тел колкото да си огради кочината. На третия път пак му затварям шопара и не го пускам. Качвам се на коня, отивам до неговата къща и гледам телта, дето му я дадох, още стои на двора, както си беше навита на макарата. Казах му, ще си получи шопара, ако ми плати един долар. Същата вечер пристига един черен с долара и взима шопара. Непознат негър. „Каза – вика – да ти кажа, че дърво и сено лесно горят“. „Какво?“ – викам. „Това ми каза, това ти казвам – дърво и сено лесно горят“. И нея нощ оборът ми пламна. Стоката изкарах, ама обора загубих.

– Къде е тоя негър? Намерихте ли го?

– Нали ви казвам, непознат негър. Де да знам какво е станало с него.

– Но това не е доказателство. Не разбирате ли, че не е никакво доказателство?

– Питайте момчето там. То знае. – За миг момчето си помисли, че става дума за по-големия му брат, но Харис добави: – Не тоя. Малкия. Момчето – и както клечеше, дребен за годините си, дребен и жилав като баща си, с кърпени и избелели гащи, вече съвсем омалели, с права несресана кафеникава коса и очи сиви и диви като буреносен облак, той видя как мъжете между него и масата се превръщат в пътека от безжалостни лица, в чийто край съзря съдията, един смачкан посивял мъж без яка и с очила, който му кимаше да излезе. Не усещаше пода под босите си нозе; вървеше сякаш под осезаемата тежест на безмилостните следящи го лица. Непохватен в черното си неделно палто, навлечено не заради делото, а поради заминаването, баща му дори не го погледна. Той иска от мен да излъжа, помисли си момчето, отново обзето от тази бясна мъка и отчаяние. И аз ще трябва да се подчиня.

– Как ти е името, момче? – попита съдията.

– Полковник Сарторис Сноупс – изшептя момчето.

– Хайде бе! – каза съдията. – Я говори по-високо! Полковник Сарторис ли? Според мен всеки, който носи името на полковник Сарторис, трябва да казва само истината, нали? – Момчето мълчеше. Противник! Противник! – мислеше си то; в тоя миг не можеше дори да гледа, не можа да види, че лицето на съдията е благо, нито да долови, че гласът му, когато се обърна към човека, именуван Харис, е разтревожен: – Искате ли да разпитам момчето? – Не можеше да чува и в последвалите дълги секунди, когато в малкото претъпкано помещение не се долавяше абсолютно никакъв звук, освен тихото и напрегнато дишане, стори му се, че се е хванал за края на една лозница и се клатушка, увиснал над бездна, а когато тази люлка стига горния си край, изведнъж изпада в един безкраен миг на хипнотизиращо притегляне и временна безтегловност.

– Не! – отсече Харис и избухна. – Проклятие! Да се маха! – Сега времето и живият свят отново се втурнаха под нозете му, гласовете отново стигаха до него през миризмата на сирене и консервирано месо, страх и отчаяние и старата тъга на кръвта:

– Делото е приключено. Вината ти, Сноупс, не мога да докажа, но мога да ти дам съвет. Махни се от тоя край и повече не се връщай.

Едва сега баща му продума, гласът му бе студен и дрезгав, равен, без натъртвания:

– Така и смятам да направя. Нямам намерение да оставам в край, между хора, които... – И каза нещо не за пред хора, злобно, без да има никого предвид.

– Така може – рече съдията. – Взимай си фургона и до довечера да си заминал. Прекратявам делото.

Баща му се обърна и той последва непохватното черно палто, жилавата фигура, която вървеше малко вдървено от това, че преди трийсет години, яздейки краден кон, право в петата го улучила сачма от мускета на офицер от военната полиция на Конфедерацията; след малко гърбовете пред него станаха два, тъй като някъде от тълпата се появи големият му брат, не по-висок от бащата, но по-пълен, непрекъснато дъвчещ тютюн, минаха между двете редици мъже със сурови лица, излязоха от дюкяна, после дойде овехтелият навес, хлътналите стъпала и се намериха сред кучетата и поотрасналите момчетия, в прахоляка на мекия майски ден, където, щом отминаха, някакъв глас изсъска:

– Подпалвач на обори!

Обърна се, ала никого не видя; само някакво лице в червена мъгла, месечинесто, по-едро от пълна луна, а притежателят му – на половината от неговия ръст; скочи в червената мъгла към лицето, но когато главата му се удари в земята, не усети никакъв удар, не почувства никакво сътресение; надигна се и повторно скочи и отново не усети никакъв удар, нито вкус на кръв, пак се надигна, видя, че другото момче е хукнало да бяга, и вече се готвеше да скочи да го гони, когато ръката на баща му го дръпна назад, а дрезгавият студен глас се обади над него:

– Качвай се в колата!

Тя стоеше в горичката от рожкови и черници, от другата страна на пътя. Двете му тромави сестри в празнични премени, майка му и леля му в басмени рокли и дантелени бонета вече се бяха качили и седяха посред жалките останки от десетина, ако не и повече пренасяния, които дори момчето си спомняше – очуканата печка, потрошените легла и столове, часовника със седефен циферблат, част от зестрата на майка му, повреден, спрял в някакъв отдавна мъртъв и забравен ден на два часа и четиринайсет минути. Тя плачеше, но щом го видя, обърса лице с ръкава си и понечи да слезе от фургона.

– Стой горе! – каза бащата.

– Ранен е. Трябва да взема вода и да му измия...

– Връщай се в колата! – каза баща му, после сам се метна в нея изотзад. Покатери се на капрата, дето вече седеше големият брат, и с обелената върбова пръчка диво шибна два пъти мършавите мулета; не че се горещеше. В това дори нямаше нищо садистично: това беше същото онова отношение, на което след години потомците му щяха да се подчиняват и да форсират моторите, преди да са пуснали автомобилите в движение – в едно и също време да удряш с камшика и да дърпаш поводите. Фургонът потегли, дюкянът с притихналата тълпа от мрачно наблюдаващи ги мъже остана назад и един завой ги скри. Завинаги, помисли си той. Сега сигурно е доволен, след като вече... но не довърши, да не би да се изпусне и да изрече това на глас. Ръката на майка му го докосна по рамото.

– Боли ли? – попита тя.

– Не – каза той. – Не боли. Но не пипай.

– Не можеш ли да си почистиш кръвта, че ще засъхне.

– Довечера ще се измия – каза той. – Казах ти, не пипай!

Фургонът вървеше. Момчето не знаеше къде отиват. Никой от тях не знаеше, а и никой не попита, защото както винаги беше нанякъде, както винаги на ден, два или три дни път ги чакаше някаква къща. Сякаш баща му си уреждаше работата в следващата ферма още преди да... отново спря мисълта си. Баща му винаги правеше така. Когато имаше изгледи ползата да бъде поне наполовина възможна, в неговата вълча независимост и дори кураж имаше нещо, което поразяваше непознатите, като че спящата му граблива свирепост им внушаваше не толкова чувството на зависимост, колкото предчувствието, че свирепото му убеждение в правотата на собствените му постъпки би било от полза за всички, чиито интереси съвпадат с неговите.

През нощта стануваха в горичка от дъбове и букове, през която минаваше поток. Нощите бяха още хладни, но за тях имаха огън, запалиха го с един кол, задигнат от съседна ограда и нацепен надълго – малък, спретнат огън, едва ли не скъпернически, хитър огън. Баща му имаше навика да пали такива огньове винаги, дори и в мразовито време. Да беше по-голямо, момчето щеше да забележи това и да се запита защо пък не голям огън; защо един човек, който не само е видял разхищението и разрухата на войната, но и в кръвта си носеше унаследено ненаситното разсипничество на чужди неща, защо такъв човек да не изгори всичко наоколо? Тогава може би щеше да направи още една стъпка и да си помисли, че именно това е причината: този скъпернически пламък е жив плод на ония нощи, прекарани в горите, когато, хванал юздите на коне (трофейни, както ги наричаше), четири години се е крил от всички, и от сини, и от сиви . Пък ако беше още по-голямо, момчето може би щеше да предугади истинската причина: стихията на огъня съответства на някакъв подмолен извор в бащиното му същество, тъй както за други мъже родни стихии са стоманата или барута – едничкото им оръжие да бранят своята недосегаемост, без която не си струва да се живее; ето защо на тази стихия трябва да се гледа с уважение и да не се разхищава.

Но сега не мислеше така – откак се помнеше, тези огньове бяха все така скъпернически. Изяде си вечерята край огъня и вече дремеше над тенекиената паница, когато баща му го повика и той отново последва тромавия гръб, твърдата и безмилостна хрома походка нагоре по склона до осветения от звездите път, и там, като се обърна, видя баща си, изправен пред звездите, без лице и без плът, само една черна, плоска и безкръвна фигура, сякаш изкована от калай в железните гънки на сюртука, шит не за него, и чу гласа му – дрезгав като калай и студен като калай:

– За малко да им кажеш. Щеше да ме обадиш. – Той не отвърна. Баща му го удари с опакото на ръката си по главата, силно, но без да се горещи, точно както бе ударил двете мулета пред дюкяна, точно както би ги ударил с каква да е пръчка, за да размаже на място някоя конска муха, а гласът му, все тъй без да се горещи и гневи, продължи: – Ще ставаш мъж. И трябва да се учиш. Трябва да се научиш да държиш на кръвта си, щото иначе никой от кръвта ти няма да държи на тебе. Да не мислиш, че тия двамата сутринта не знаят това? Не разбра ли, гледаха само как да ме пипнат, защото си знаят, че съм ги метнал. Е? – По-късно, двайсет години по-късно, Сарти би си помислил: „Какво ли пък, ако бях казал, че хората са гледали да разберат само истината, правдата... сигурно отново щеше да ме удари“. Но сега нищо не каза. Не заплака. Остана на мястото си. – Отговаряй! – рече баща му.

– Да – прошепна той. Баща му се обърна.

– Върви да спиш. Утре пристигаме.

На другия ден пристигнаха. В ранния следобед фургонът спря пред небоядисана двустайна къща, почти същата като останалите десетина, пред които беше спирал в спомените на десетгодишното момче, и пак, както при другите десетина случая, майка му и леля му слязоха и се заеха да разтоварват, а двете му сестри, баща му и брат му не мръднаха.

– Тука и за свини не става – рече едната от сестрите.

– Гледай си работата, ще стане. Като свиня ще живееш и пак ще ти харесва – каза баща му. – Слизайте от тия столове и помогнете на майка си да разтовари.

Двете сестри се смъкнаха, едри като крави, сред водопад от евтини кордели; едната издърпа смачкан фенер от разтуреното легло във фургона, а другата – една проскубана метла. Баща му подаде поводите на по-големия син и схванато се прехвърли през колелото.

– Като разтоварят, вкарай впряга в обора и им дай да хапнат – после каза: – Ела с мен – и момчето отпървом си помисли, че все още говори на брат му.

– Аз ли? – попита той.

– Да – каза баща му, – ти.

– Абнър – обади се майка му. Бащата спря и погледна назад: остър пронизващ поглед изпод рошавите сивеещи сприхави вежди.

– Мисля, че трябва да си кажем две думи с човека, който се гласи от утре да стане собственик на тялото и душата ми за осем месеца.

Върнаха се по пътя. Преди една седмица – или по-скоро преди миналата вечер – би попитал къде отиват, но сега не. Баща му го бе удрял и по-рано, но никога преди не си правеше труд да му обяснява защо; а сега сякаш и ударът, и последвалото го спокойствие с все още незаглъхналия оскърбителен глас не издаваха нищо друго, освен ужасния недостатък да си малък, да си лек и на години, и на тегло, а достатъчно тежък, за да не излетиш, освобождавайки се от земята, както очевидно трябваше да стане, но пък недостатъчно тежък да стоиш отгоре й здраво, да й се съпротивляваш и да се мъчиш да промениш с нещо онова, което става по нея.

Скоро видя горичката от дъбове, кедри и други разцъфнали дървета и храсти, в която трябваше да се намира къщата, но къщата още не се виждаше. Тръгнаха покрай ограда от гъсто израсли орлови нокти и шипки и стигнаха вратник от две тухлени колони, между които вратата се люлееше отворена; сега в края на пометената алея той най-после видя къщата и в този миг забрави баща си, страха и отчаянието и дори когато отново си спомни за баща си (който продължаваше да крачи), страхът и отчаянието вече не се върнаха. Досега се бяха местили дванайсет пъти, но се въртяха все из тоя сиромашки край, в земя от малки ферми, ниви и къщурки, и той никога преди не бе виждал къща като тази. Голяма като дворец, дойде му наум и го обзе успокоение и радост, за чийто произход, тъй като беше твърде малък, не можа да се досети. Те не се страхуват от него. Хора, чийто живот е част от този мир и от това спокойствие, са недостъпни за него, а той за тях не е нищо повече от жужаща оса, която може в миг да ужили, но само толкова; очарованието на този мир и величие, предало се дори на хамбарите, на оборите и на яхърите, е недосегаемо за скъперническите огньове, които би наклал... но и спокойствието, и радостта мигновено отстъпиха, щом отново погледна непохватния черен гръб, тази схваната и неумолима хрома фигура, която съвсем не изглеждаше джудже пред къщата, просто защото никога и никъде не е изглеждала голяма, и която сега, на фона на несмутимата колонада, повече от всякога внушаваше непостижимата прилика с нещо, което е било грубо изрязано от метал, но безплътно, тъй че дори и встрани от слънцето пак не би хвърлило сянка. Наблюдавайки го, момчето забеляза, че баща му крачи по абсолютно права линия, видя как сакатият му крак стъпи точно в средата на прясната конска фъшкия, току-що изтърсена насред алеята; баща му можеше да я избегне, стига да бе свърнал встрани. Всичко избледня, но само за миг, макар че и това мисълта му не можеше да подреди в слова, а той вървеше все тъй като омагьосан от къщата и дори си я пожела, но без завист, без мъка и, естествено, без свирепия и ревнив гняв, който, чужд за него, вървеше отпреде му в желязното черно палто. Може би и той си мисли същото. Дано това го промени, вече да не е такъв, какъвто сигурно не може да не бъде.

Прекосиха колонадата. Сега стъпката на сакатия крак отекваше по дъските с твърдата безвъзвратност на часовник, това бе звук, който далеч не отговаряше на изместеното от тялото пространство, звук, който не можеше да бъде смазан дори от бялата врата пред тях, сякаш в него се съдържаше оня минимум от порочна свирепост, който не може да бъде смазан от нищо – плоската широка черна шапка, официалното сукнено палто, навремето черно, а сега добило онзи зеленикав блясък на износеното, който може да се види по телцата на старите къщни мухи, повдигнатият ръкав, твърде широк, вдигнатата като закривени щипци ръка. Вратата се отвори точно пред тях и момчето разбра, че негърът сигурно ги е наблюдавал през цялото време. Стар, с прибрана посивяла коса и ленен жакет, той застана, препречвайки вратата с тялото си, и каза:

– Преди да влезеш, бели човече, изтрий си краката. Майорът не си е вкъщи.

– Махай се от пътя ми, черна муцуно! – каза баща му, без да се горещи, блъсна вратата и негъра и влезе с шапка на глава. Момчето видя отпечатъците на хромия крак върху прага, после те се появиха по светлия килим, следвайки неумолимата като машина отмереност на крака, който сякаш носеше (и предаваше) два пъти по-голяма тежест от тежестта на тялото му. Някъде зад тях негърът викаше „Мис Лула! Мис Лула!“ и след малко, погълнато сякаш от топла вълна при вида на приветливата извивка на стълбите, постлани с пътека, на висящия над главите блясък от канделабрите и безмълвните искри на златните рамки, момчето чу леки стъпки и видя и нея, истинска лейди – каквато никога не бе виждал – в сива гладка рокля с дантела по врата, с вързана през кръста престилка и навити ръкави; като се приближаваше по вестибюла, тя обърса тестото (от бисквити или от торта) по ръцете си и без изобщо да погледне баща му, се взря в следите по светлия килим с израз на недоверчиво учудване.

– Опитах се – извика негърът, – казах му...

– Моля, бихте ли се махнали? – рече тя с треперещ глас. – Майор Де Спейн отсъства.

Баща му още мълчеше. Той дори не се обади. Дори не я погледна. Стоеше непохватен на средата на килима, с шапка, а рошавите му оловносиви вежди леко помръдваха над пясъчните очи, които в краткия миг на колебанието очевидно изучаваха къщата. След това, все тъй замислен, той се обърна; момчето забеляза, че се извъртя на здравия крак, а сакатият описа около него дъга и остави подире си продълговато, последно и бледо петно. Баща му не го и погледна, той нито веднъж не сведе очи към килима. Негърът отвори вратата. Тя се затвори зад тях сред истерични и неясни женски викове. Баща му спря на горното стъпало и изстърга на ръба му мръсотията от ботуша си. На градинската врата отново спря, отпусна се непохватно на хромия крак и се обърна към къщата.

– Бяла и хубава, нали? И това е пот. Негърска пот. А може би му се струва недостатъчно бяла и затова иска да примеси и малко бяла пот.

 

pdfМожете да разгледате пълния откъс от книгата в pdf формат.

 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: