Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Златен син

Пиърс Браун

Златното продължение на „Червен изгрев” стана фаворит на читатели по цял свят

С излизането на „Червен изгрев” светът впери поглед в начинаещия автор Пиърс Браун. Започнаха неизбежни сравнения с други големи хитове на фантастиката и фентъзито като „Игрите на глада” и „Игра на тронове” и дебютиращият американец се превърна в достоен наследник на майсторите в жанра.

Тази година издателство „Сиела” пуска втората част от трилогията на Браун – романа „Златен син”, в който Дароу продължава пътя си към своята цел: унищожаването на обществото на Златните.

След като „Червен изгрев” – футуристична антиутопия, развиваща се на Марс – повдигна въпросите за класовото разделение, личната свобода и докъде може да стигне отмъщението, сагата продължава с историята на роба Дароу, издигнал се от мините на Марс до най-високите върхове на йерархията, воден от желание за мъст.

  • Корица: Мека
  • Страници: 560
  • Тегло: 0.490 кг
  • Издадена: 01.2016 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Пиърс Браун
 

Наличност: Да

15,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Златното продължение на „Червен изгрев” стана фаворит на читатели по цял свят

С излизането на „Червен изгрев” светът впери поглед в начинаещия автор Пиърс Браун. Започнаха неизбежни сравнения с други големи хитове на фантастиката и фентъзито като „Игрите на глада” и „Игра на тронове” и дебютиращият американец се превърна в достоен наследник на майсторите в жанра.

Тази година издателство „Сиела” пуска втората част от трилогията на Браун – романа „Златен син”, в който Дароу продължава пътя си към своята цел: унищожаването на обществото на Златните.

След като „Червен изгрев” – футуристична антиутопия, развиваща се на Марс – повдигна въпросите за класовото разделение, личната свобода и докъде може да стигне отмъщението, сагата продължава с историята на роба Дароу, издигнал се от мините на Марс до най-високите върхове на йерархията, воден от желание за мъст.

Започнал живота си като Червен, в „Златен син” Дароу вече е изгряваща звезда в обществото на Златните, но все още помни ужаса, който го е лишил от любимата му. Сега вече зареден с необходимите физически качества и инстинкти на убиец, нищо не може да го спре. До момента, в който се налага да пожертва приятели и да отклони възможността да обича отново…

Браун разгръща таланта си още по-впечатляващо и феновете му се отплащат – две поредни години е отличен с наградата на читателите в Goodreads в категория научна фантастика. В ръцете си държим не просто мащабна антиутопия.

Браун поставя цялата вселена под перото си, като същевременно успява да прокарва аналогия с нашия свят и времето, в което живеем. Оръжията за подчинение – терорът, изнудването, всяването на непрестанен страх – са темите, които вълнуват много съвременни писатели и Пиърс Браун не прави изключение.

Книгите от трилогията „Червен изгрев” умело обхващат сериозни социални послания и хуманистични идеи като силата на индивидуализма и способността да променяш обстоятелствата.

Преводач на Пиърс Браун е Светлана Комогорова-Комата. Нейните преводи са познати на широката публика от филмите „Бар Наздраве” и селекциите на „София Филм Фест”. Сред авторите на литературни произведения, по които е работила, са Тери Пратчет, А. А. Милн,  Нийл Геймън, Чайна Миевил и Ан Райс. Комата е знаков преводач на фентъзи и научна фантастика, на което дължим прецизния и иновативен текст на „Златен син”.

 

Интервю с Пиърс Браун

 

1. Изглежда сте имали много интересен и разнообразен живот. Ще ни разкажете ли малко за себе си и как се е родил интересът ви към писането, към научната фантастика по-конкретно?

Като малък израснах в седем различни щата. Тази мобилност те кара да се вкопчваш в непреходните неща. За мен това винаги са били семейството и историите, по-точно книгите. Родителите ми бяха чудесни, оставяха ме да изграждам този вътрешен усет за себе си. Така че се разбирах добре с другите хора, но предпочитах самотата на горите – строях фортове, копаех да търся куршуми от мускети и се преструвах, че съм в "Междузвездни войни" или "Индианец в шкафа".

Оттам дойде подтикът да разказвам истории. В продължение на години идеите въртяха из главата ми и аз ги изстрелвах пред родителите ми и сестра ми. Писането бе просто естественото развитие на този постоянен вътрешен монолог. То е и винаги ще бъде моят катарзис.

А що се отнася до научната фантастика, като малък си мислех, че лазерите изглеждат страхотно. Помня, че гледах "Междузвездни войни" на кино, когато бях около шестгодишен, и филмът промени света ми. Сега знам, че научната фантастика е една от най-добрите възможности за социален коментар, с която разполагаме. Препрочитането на Хайнлайн или Азимов е просто най-голямото забавление за човека. За мен това е като Волтер в космоса.

2. Кои автори са вдъхновявали творбите ви, "Червен изгрев" и по принцип?

На първо място – Джийн Улф. Без Севериън Инквизитора, протагонистът от "Книга за новото слънце", Дароу (главният герой в "Червен изгрев") не би могъл да съществува. В книгите на Улф за пръв път се натъкнах на ненадежден разказвач от първо лице. Освен това Севериън е с изтерзана, красива душа в тяло на убиец. Развълнува ме. Да му се не види, потръпвам само като се сетя за него и пътешествието му.

Хайнлайн, Азимов, Нивън, Бърнард Корнуел, Стивън Пресфийлд, Дж. К. Роулинг, Дж. Р. Р. Толкин, Джордж Р. Р. Мартин, Софокъл, Омир, Орсън Скот Кард и други също са ми повлияли.

3. Какво ви хареса най-много в създаването на света, където се развива действието на "Червен изгрев"? Кое беше най-голямото предизвикателство?

Най-голямото предизвикателство бе да се погрижа изграждането на света да не повлияе на историята. Исках чиста, остра като бръснач история, която стига до същественото по опасно откровен начин. Но без да искам, създадох свят, който ме увлича. При най-малкия повод се спускам през глава в заешката дупка и започвам да говоря за неясни политически теории и исторически събития отпреди триста години. Редакторът и агентът ми (който също редактира написаното от мен) ме изтеглят обратно.

Наистина много ми харесва да намирам политически и икономически обосновки за провежданата политика. Много съм навътре в изучаването на политиката, затова щом съм написал, че да се пее дадена песен е незаконно за конкретна общност от хора, значи си има причина. Причина, която се корени не само в историята им, но и причина за закона. Златните не са глупави, нито своенравни. Не провокират по-низшите класи само за забавление. Законите не са създадени да дразнят хората, създадени са за контрол. Така че как закон, който изглежда толкова явно глупав и нечестен, който вероятно ще вбеси хората, всъщност е от полза за Златните?

4. От коя книга или книги, прочетени наскоро, просто не можехте да се откъснете?

Току-що прочетох "Тел" [на Хю Хауи]. Страшно ми хареса. И новия епос на Браян Стейвли "The Emperor’s Blades".

5. В началото на книгата въвеждате много нови думи, например “Пържилник”, “Пъклолаз” и други, произхождащи от света, в който живее Дароу. Измислянето на такива неща звучи доста забавно – как ви хрумнаха?

Най-вече спонтанно. Хората, които четат това, разбират, че след като си погълнал стотици научнофантастични романи, разполагаш с обширен източник на странно знание, от който можеш да черпиш. Но аз съм едва на 26 години, така че има да уча още много странни неща.

6. Какви научни проучвания на космоса и Марс направихте за книгата, или Марс на Дароу се базира предимно на въображението?

Да, грубите щрихи са въз основа най-вече на измислица. Но направих обширно проучване за тераформирането, лунните орбити, гравитацията и т.н. В същността си обаче, "Червен изгрев" е повече тематична научна фантастика, отколкото твърда научна фантастика. Затова, започна ли да описвам с детайли особеностите на тераформирането, историята и ритъмът бързо ще пострадат. При това не мога да не споделя, че бе трудно да се откажа от някои такива подробности, тъй като за мен са толкова впечатляващи.

7. Дароу открива, че той и кланът му са предадени и че в общи линии са роби на привилегированата, благоденстваща управляваща класа. Вдъхновена ли е борбата му в книгата от събития в истинския живот?

Често ми задават този въпрос. Въпреки настоящите несправедливости, които обременяват културата ни, "Червен изгрев" не е замислен като паралел с настоящата ситуация и политическия климат. Идеята е да отразява историческите модели. Макроикономиката, не микроикономиката.

Смятам, че някои хора винаги ще искат да контролират човечеството. Но също така вярвам, че хората носят в себе си, още от раждането си, искрата, която копнее за свобода. То е като прилив – навътре, навън, навътре, навън. Цикълът продължава. Някой ще се издигне на власт, ще затвърди контрола, ще задуши свободите, докато накрая не се достигне критична точка. Следват бунтове или революция. Ако се провалят, след време ще избухнат нови. Ако успеят, цикълът накрая се повтаря.

8. Има усещане за невинност и млада любов във връзката между Дароу и жена му Ео, но в същото време е трудно да мислим за тях като за 16-годишни, имайки предвид всичко, което са преживели. Ще ни разкажете ли за дихотомията между крехката възраст на Дароу и Ео, и огромната отговорност, възложена им като работници и членове на това общество?

Това е един от любимите ми елементи в книгата. Дароу и Ео са на 16 години, но са възрастни в много отношения. Разбира се, трябва да работят, това ги натоварва с отговорност. Ала не това ги състарява. Виждали са приятели да умират в мините, роднини да се полюшват на бесилката, съседки да умират при раждане. Знаят, че повечето Червени не доживяват да станат на 35 години. Трябва да живеят бързо.

Най-силно ме затрогва всъщност споменатата невинност. Любовта им един към друг е толкова свежа, недокосната от ужасяващия свят, който ги заобикаля, защото имат възможност да са на 16 години, когато са насаме един с друг. Това запазва невинността им. Укрепва сърцата им. Така че разбие ли се тази връзка, как могат изобщо да се съберат парчетата?

9. Какъв съвет ще дадете на начинаещите писатели в научната фантастика, но и като цяло?

Не спирайте да пишете. Аз може да съм млад, но за да стигна дотук ми бяха нужни седем книги, 120 писма с откази и много сълзи. И приемайте съвети, но само от хора, на които се доверявате.

10. Има ли нещо друго, което искате да кажете на читателите си за "Червен изгрев"?

"Червен изгрев" е история за това как любовта на едно момче може да разбие цяла империя, и как мечтата на едно момиче може да вдъхнови цял народ. Това е научна фантастика за хора, които не биха чели Хайнлайн или Зелазни. Надявам се, че ще ви хареса, а ако е така, ще има още две.

Превод – Гергана Стойчева-Нуша

Откъс от книгата

КРЪВ И ПИКОЧ

Осемстотин и трийсет мъже и жени. Осемстотин и трийсет убити заради една игра. Иска ми се никога да не бях научавал равносметката. Повтарям цифрата отново и отново на пътническата седалка в спасителния кораб, изпратен да ме откара обратно в Академията. Моите лейтенанти седят и не смеят да ме погледнат в очите. Дори и Рок не ме закача.

Инструкторите извадиха от строя кораба ми, преди да успея да се изстрелям. Казват, че така са ми спестили глупашка грешка. Маневрата била прибързана, безсмислена и неподобаваща на Златен Претор. Докато ме разпитваха по холото, аз се взирах безучастно в тях.

Стигаме в Академията в часовете на залеза според времевия цикъл на моя кораб. Мястото представлява голям, покрит с купол метален пристан в покрайнините на астероидно поле, обкръжено с докове за изтребители и бойни кораби. Повечето са заети. Приютил Академията и командването на средния сектор, той е един от кошерите на Обществените войски за средните планети Марс, Юпитер и Нептун, въпреки че обслужва и войските на други планети, когато орбитите им ги доближават до нас. Моите състуденти са гледали оттук, от спалните помещения. Както и много служители от Флотата и Безподобни, стълпили се тук за последните седмици на играта, за да наблюдават и купонясват.

Никой няма да спомене с цената на колко живота Карн е постигнал победата си. Но поражението ще е пречка за моята мисия. Синовете на Арес си имат шпиони. Те разполагат с хакери и куртизанки, за да крадат тайни. Флотилия бе онова, което си нямаха. И сега няма и да имат.

В дока никой не посреща нито мен, нито лейтенантите ми.

Червени и Кафяви се суетят и изпълняват заповедите на двама Виолетови и един Меден, които подготвят тържественото преддверие за отпразнуване Победата на Карн. Синьо и сребристо – цветовете на Дом Белона – украсяват подобните на пещери метални зали. Стените са окичени с герба на семейството му – орелът. Приготвили са му листенца от бели рози. Листенцата от червени рози са запазени за Триумфите – истинските победи, за които се пролива кръвта на Златните. Кръвта на осемстотин трийсет и трима нисшеЦветни няма значение. С нея се занимават чиновниците.

По време на обратния път към Консервата моите лейтенанти успяха да заспят. Аз – не. Такт и Виктра сега се препъват пред мен, вървят мълчаливо, сякаш не са се отърсили от дрямката. Въпреки натежалите ми рамене аз не копнея за сън. Зад кръвясалия ми поглед е натрупано разкаяние. Заспя ли, зная, че ще видя лицата на онези, които оставих да умрат в коридорите на кораба. Знам, че ще видя Ео. Днес не мога да застана лице в лице с нея.

Академията мирише на дезинфектант и на цветя. Листенцата от рози чакат в кошове, наредени отстрани. Каналите горе рециклират дъха ни и пречистват въздуха с неспирно жужене. Флуоресцентни лампи пикаят от тавана бледа светлина, сякаш за да ни напомнят, че това място не е за деца и фантазии. Светлината е сурова и студена досущ като мъжете и жените тук.

Рок върви редом с мен, макар и с мъртвешко изражение. Казвам му да поспи. Заслужил си го е.

– А ти какво заслужи? – пита ме той. – Не ден за цупене. Не ден за самобичуване. От всичките улани ти си втори. Втори! Братко, защо не се гордееш с това?

– Не сега, Рок.

– Хайде стига! – продължава той. – Не победата изгражда човека – изграждат го пораженията му! Мислиш си, че нашите предци никога не са губили ли? Няма нужда да сумтиш и да пухтиш и да се превръщаш в едно от онези гръцки клишета! Стига си се надувал. Това беше само игра!

– Да не мислиш, че ми дреме за играта? – Завъртам се към него. – Загинаха хора!

– Те бяха избрали да посветят живота си на службата във флотата. Знаеха за опасността и загинаха за кауза.

– Каква кауза?

– Да поддържат нашето Общество силно.

Вторачвам се в него. Възможно ли е моят приятел, моят добродушен приятел да е толкова сляп? Какъв избор имаха тези хора? Те бяха мобилизирани. Тръсвам глава.

– Ти не разбираш нищичко, нали?

– Не разбирам, то е ясно. Ти никога не си се доверявал на никого. Нито на мен, нито на Севро. Виж как се отнасяше към Мустанга. Ти отпъждаш приятелите, сякаш са врагове.

Де да знаеше!

Заварвам градината изоставена. Разположена е на върха на Консервата – грамаден вестибюл от стъкло, пръст и зеленина, предназначен за убежище на войниците, уморени от флуоресцентното осветление. Умалени дървета се люлеят на симулацията на вятър. Събувам се, свалям чорапите си и въздъхвам, щом между пръстите ми се провира трева.

Лампите над дърветата греят като изкуствено слънце. Лежа под тях, после с пъшкане се насочвам към горещото изворче сред поляната. Синини, повечето – избледнели, са осеяли тялото ми като малки синьо-лилави езерца, обградени с жълтеещи пясъци. Водата облекчава болките ми. Здравата съм отслабнал, но съм жилав като струна на пиано. Ако ръката ми не беше счупена, бих казал, че съм по-здрав, отколкото в Института. Да се биеш в Академията, натъпкан с яйца и бекон, е къде-къде по-яко от полусуровото козе месо, което нагъвахме там.

Край басейна откривам разцъфналия хемант. Прихванал се е там, където водата не плиска. Това цвете е местно, марсианско – като мен, затова не го откъсвам. На подобно място погребах Ео. Погребах я сред изкуствената гора над мината Ликос, където за последно се любих с нея. Тогава бяхме мършави невинни създания. Как едно толкова крехко момиче като нея можеше да има такъв дух и да мечтае за свободата, когато толкова много силни духове се трудеха, забили поглед в земята и се бояха да вдигнат очи?

Креснах на Рок, че не ми пука за поражението. Ала ми пука и се чувствам виновен, че ме е грижа за това, когато цялата ми скръб трябва да е за погубения живот на толкова много хора. Но допреди днешния ден победата ме караше да се чувствам пълноценен, защото с всяка победа се приближавах до сбъдването на мечтата на Ео. Сега поражението ми открадна това. Днес аз я предадох.

И сякаш прочел мислите ми, дейтападът ме гъделичка по ръката. Обажда се Август. Изключвам тънкия като косъм монитор и затварям очи.

Думите му отекват в паметта ми: „Дори и да загубиш, дори да не можеш да грабнеш победата, не позволявай Белона да възтържествуват. Още една флотилия под техен контрол ще наклони везните на властта“.

Това беше дотук. Плувам във водата, ту задрямвам, ту се пробуждам, докато пръстите ми се набръчкват и ми доскучава. Не съм роден за тези мигове на покой. Излизам от водата, за да се облека. Не бива да карам Август да чака дълго. Време е да се изправя срещу стария лъв. А после да поспя може би. Ще ми се наложи да стоя и да гледам проклетата Победа на Карн, но след това ще се махна от това противно място и ще ме откарат обратно на Марс, а навярно и при Мустанга.

Дрехите ми ги няма. Бръснача ми – също.

И тогава долавям присъствието им.

Чувам тропането на военните им ботуши зад гърба ми. Те дишат шумно и възбудено. Четирима са, предполагам. Вдигам един камък от земята. Не. Обръщам се и виждам седмина, преградили единствения вход към градината. Всичките са Златни от Дом Белона. Всички – мои кръвни врагове.

Заедно с Белона идва Карн, току-що слязъл от кораба си. И неговото лице е изпито като моето, плещите му са може би един път и половина по-широки от моите. Той се извисява над мен – Обсидиан във всяко едно отношение, освен по рождение и по разум. Неговата смееща се уста се хили необичайно интелигентно. Той потърква с длан брадичката си с трапчинка, мускулестите му ръце сякаш са изваяни от шлифовано речно дърво. Има нещо ужасяващо да си в присъствието на човек, толкова едър, че усещаш вибрациите на гласа му с костите си.

– Май хванахме рибата на Август на сухо. Здрасти, Жътварю!

– Голиат – измърморвам аз.

Голиат трошачът. Голиат синеубиецът. Голиат дивакът. Мустанга казва, че веднъж счупил в коляното си гръбнака на един лунороден Златен, когато диването решило да му плисне в лицето питието си в Перлен клуб. Тогава майка му подкупила Правосъдника да го отърве само с глоба.

Списъкът на глобите, които е платил за убийства, е по-дълъг от ръката ми от китката до рамото. Сиви, Розови, дори един Виолетов. Но истинската му слава се дължи на убийството на Клавдий ау Август, любимия син и наследник на АрхиГубернатора. Братът на Мустанга.

Братовчедите на Карн кръжат около него. Ау Белона. Всичките родени под синьо-сребристата сигла на орела победител. Влиянието му се простира над цялото Общество. Както и славата на техните оръжия.

Единият е много по-възрастен от мен, по-нисък, но с по-могъщо телосложение – същински дървесен дънер с рус мъх на горния си край. Мъж на трийсет и нещо. Келан – сега си спомням името му. Пълноправен Легат, Рицар на Обществото. И е дошъл тук с братята и братовчедите си заради мен. От тоя направо струи наглост. Той се преструва, че се прозява, докато играе тези игрички от училищния двор.

Страхът бучи в гърдите ми.

Трудно ми е да дишам. И все пак се усмихвам, а пръстите ми танцуват зад гърба ми по комуникационните функции на дейтапада.

– Седмина Белона – изсмивам се аз. – За какво са ти седмина, Карн?

– Ти имаше седем кораба срещу моя единствен – отвръща Карн. – Дошъл съм да си продължим играта. – Той накланя глава. – Да не си помисли, че всичко свърши с унищожението на твоя кораб?

– Играта свърши – казвам. – Ти спечели.

– Спечелих ли, Жътварю? – пита Карн.

– С цената на осемстотин трийсет и трима души.

– Победил е, защото ти си загубил? – пита Кагни. Тя е най-дребна от братовчедите му, двайсет и няколко годишна, улан на бащата на Карн. Тъкмо тя държи моя бръснач, същия, дето ми го подари Мустанга. Изсвистява с него във въздуха.

– Мисля да го задържа. Струва ми се, че никога не съм чувала да си го ползвал. Не че те осъждам. Коварна работа са това бръсначите. Боя се, че липсата на образование и възпитание крие опасности.

– Върви забий юмрука си в твоя братовчед – изричам подигравателно аз. – Трябва да има причина всичките вие, къдрокоси лайна, да си приличате толкова.

– Длъжни ли сме да слушаме джафкането му, Карн? – надава вой Кагни.

– Аз съм учил Юлиан да лови риба, Жътварю! – обажда се внезапно Келан, Легатът. – Като малък той не го обичаше, защото смяташе, че рибата много я боли. Мислеше го за жестокост. Ето, това е момчето, което твоят господар те накара да убиеш! Ето колко жесток беше той! Е, много велик ли се чувстваш? Колко голям храбрец си въобразяваш, че си?

– Не исках да го убивам.

– Обаче ние искаме да те убием! – избоботва Карн и кимва на братовчедите си. Двамина Белона откършват клони от дърветата и ги подхвърлят на роднините си. Те имат бръсначи, но очевидно възнамеряват да протакат.

– Ако ме убиеш, ще има последици – казвам, докато докосвам дейтапада зад гърба си. – Това не е санкциониран дуел, а аз съм Безподобен. Споразумението ме закриля. Това ще е убийство. Рицарите Олимпийци ще ви преследват. Ще ви изтезават. Ще ви екзекутират.

– Кой е казал нещо за убийство? – пита Карн.

– Ти принадлежиш на Касий – заявява Кагни. Широка усмивка плъзва по лисичето ѝ лице.

– Днес ти си под закрилата на Август – казва Карн. – Неговият избраник. Да те убием, би означавало война. Но никой не тръгва на война заради един незначителен бой.

Кагни предпочита левия си крак. Увредено коляно. Неин братовчед се подпира на пети. Страх го е от мен. Грамадата Карн се изпъчва – значи хич не му дреме какви увреждания мога да му нанеса. Келан се усмихва и стои спокойно. Мразя този тип мъже. Трудно е да ги прецениш. Изчислявам шансовете си. После се сещам за счупената си ръка, за натъртените си ребра и за контузията на окото ми и намалявам тези шансове наполовина.

Страх ме е. Те не могат да ме убият, и аз не мога да ги убия. Не и тук, не и сега. Всички знаем как ще завърши този танц. Ала го танцуваме.

Карн щраква с пръсти и всички вкупом се втурват към мен. Мятам камъка в лицето на Кагни. Тя пада. Втурвам се към Карн с вой на обезумял вълк, изплъзвам се от първия му удар и обсипвам с бясна градушка от удари нервните му центрове, а с лакътя си разкъсвам тъканта на десния му бицепс. Той залита назад, аз се притискам в него и използвам грамадното му тяло като щит пред другите и тоягите им. Избивам тоягата от ръцете на едната братовчедка Белона и я повалям, удряйки я с лакът в слепоочието. После се обръщам и завъртам тоягата към лицето на Карн. Но атаката е отбита. Нещо се стоварва върху тила ми. Цепи се дърво. В скалпа ми се набиват трески. Стоя непоклатимо. Залитам чак когато Карн забива толкова силно лакът в лицето ми, че един зъб изскача.

Не се редуват да ме нападат един по един. Обкръжават ме и ме наказват с майсторско прилагане на тяхното смъртоносно бойно изкуство – крават. Целят се в нерви, в органи. Смогвам да се изправя и удрям няколко от нападателите. Но вече не стоя на крака. Някой стоварва тоягата си върху тялото ми, докато се завъртам, и засяга подребрения нерв. Свличам се на земята като разтопен восък и Карн ме изритва в главата.

Прехапвам си езика по средата.

Топлина изпълва устата ми.

Земята е най-мекото, което усещам.

Давя се със сол.

Кръв и въздух пръсват от устата ми, когато Карн ме ритва в корема, а после и в гърлото.

– Както е казал Лорн ау Аркос, щом трябва само да раниш човека, най-добре убий гордостта му!

Гъргоря и се мъча да си поема дъх.

На мястото на Карн застава Кагни, сяда на гърдите ми и приклещва ръцете ми с колене. Глътвам въздух. Тя ми се усмихва в лицето и се заглежда в линията на косата ми, разтворила устни от възбуда, че доминира над друг човек. Хваща ме за косата и я усуква. Горещият ѝ дъх ухае на мента.

– Какво си имаме тук? – пита тя и издърпва вградения дейтапад от ръката ми. – Проклятие. Извикал е Августовците. Не ми се ще да се бия срещу оная кучка от Юлиите без броня.

– Тогава стига си се туткала! – ръмжи Карн. – Давай!

– Шшт! – прошепва тя, докато се мъча да кажа нещо, и допира нож до устните ми, натиква ми го в устата и тънкият метал изтраква в зъбите ми. – Браво на послушната малка кучка!

После грубо отрязва косата ми.

– Тихо, кротувай. Послушен Жътвар. Послушен.

Кръвта пари очите ми, когато Карн блъсва Кагни от гърдите ми, сграбчва ме и ме вдига над земята с лявата си ръка. Сгъва десницата си и ругае заради разкъсания си бицепс. Не може да замахне назад, за да нанесе удар, и вместо това ми пуска зъбата усмивка и ми прасва една глава в гърдите, точно в гръдната кост. Целият ми свят се разлюлява. Чува се пращене. Звук от подпалени съчки. От мен се изтръгват хрипове, гъргорене, нечовешки звуци. Карн отново ме фрасва с глава и мята обзетото ми от болка тяло на земята.

Усещам как ме залива топлина и миризмата на пикня се впива в ноздрите ми. Те се смеят, а Карн дъхти в ухото ми:

– Майка ми нареди да ти кажа: просякът никога не може да стане принц. Всеки път, щом се погледнеш в огледалото, си спомняй какво ти причинихме. Спомняй си, че дишаш, защото ние сме го позволили. Спомняй си, че един ден ще ни поднесат сърцето ти на тепсия. Издигнеш ли се ти до небесата чак, в калта ще рухнеш пак!

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: