Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Животът може да е чудо

Ивинела Самуилова

Тази история за търсенето на Смисъла олицетворява живота на голяма част от хората днес – живот, ограничен от социума. Акцентът пада върху рамките, определящи вместо нас кое е реално и нереално, постижимо и непостижимо, приемливо и неприемливо. Книгата ще ви помогне да излезете от тези рамки и да възстановите изначалната си връзка със света. Само така е възможно да превърнем обикновения си живот в необикновено преживяване.

 

Наличност: Да

12,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Има два начина да изживеете живота си: като нещо обикновенo или като чудо! - Алберт Айнщайн

Ади от малка безрезервно вярва, че животът й ще е необикновен. Постепенно обаче, както се случва с всички нас, зацикля в рутината на ежедневието. Загубила връзка със себе си, Ади смята, че само ако открие Призванието си, ще успее да осмисли съществуването си. Тогава среща по-особения психолог Алексей, който й помага да погледне на себе си и на живота си под различен ъгъл. Ади осъзнава, че повлечена от своите страхове, вярвания и (пред)убеждения, е загубила истинската си самоличност.

Разказана по автентичен и затрогващ начин, историята на Ади за търсенето на Смисъла олицетворява живота на голяма част от хората днес – живот, ограничен от социума. Рамки, определящи вместо нас кое е реално и нереално, постижимо и непостижимо, приемливо и неприемливо.

Необикновените уроци на Алексей, започнали с мъничко парче синьо сирене и огромна вилица, разкриват практически как можем да спрем хипнотичното следване на заучени модели в ежедневието си и да възстановим изначалната си връзка със света.

Само така е възможно да превърнем обикновения си живот в необикновено преживяване.

Биография и факти за автора

Ивинела СамуиловаИвинела Самуилова е родена през 1971 г. в Севлиево. Завършва езикова гимназия с испански и английски, а след това – магистратура по богословие във Великотърновския университет. Има и редица допълнителни квалификации и обучения, сред които журналистика и психология.

Творческите търсения на Ивинела Самуилова са насочени към вътрешния свят на човека и отношенията му с Бог, света и ближните. 

„Християнската нагласа ми помага да бъда по-добър човек, да живея с мир в душата, да живея с радост.“

Ивинела Самуилова е автор на четири романа, които бързо се наредиха сред най-търсените заглавия на българския книжен пазар. Книгите й са отличени с най-важната от всички награди – с любовта и признанието на нейните читатели. Благодарение на тях романите на авторката Животът може да е чудо“ и „Къде отиваш, пътнико?“ спечелиха първо и второ място в националния конкурс „Книгата, която ме вдъхновява“.

Романът Жената, която търсеше любовта бе удостоен с приза „Носител на всенародната любов“ в конкурса „Копнеж по човечни книги“ на фондация „Човешката библиотека“.

Самите читатели определят книгите на Ивинела като „завладяващи и провокиращи“, „жизнени, пробуждащи и мотивиращи“, „не робуват на клишета“, „действат като терапия“, „променят отношението към живота“, „зареждат, учат и вдъхновяват“.

Най-новата й книга "Гатанки от небето" е сборник с 55 вдъхновяващи истории за истински ценното в живота.

„Бог би ни простил всичко, освен липсата на радост.“

 

Откъс от книгата

От първия път, когато с почти треперещ глас се представи пред другите участници в семинара за психолози „като богослов, който не може да намери себе си” (а камо ли Бог), бе минала повече от година. За това време в живота й се случиха и продължаваха да се случват какви ли не изумителни неща. Ади бе влязла в един процес, който не разбираше как точно действа, но непрекъснато наблюдаваше невероятните ефекти от него. Алексей ги беше въвлякъл там и за хората с по-стандартна представа за света някои от нещата, които правеха, бяха твърде шантави, но Ади беше във възторг.

Всъщност всичко започна след семинара, когато групата от 7-8 души се премести в близкото заведение, за да се почерпят. Другите си говореха за разни случаи с клиенти, използваха специфични термини и Ади не се чувстваше съвсем на място. Въпреки това, след чаша вино, се престраши да се обърне към Алексей и да зададе така вълнуващия я въпрос за смисъла. Започна завоалирано, като не говореше за себе си, а по принцип:

- Алексей, какво би казал за човек, който не може да намери смисъла и каквото и да прави, всичко му се струва незначително и дори напразно.

- Ами, значи този човек много мисли – каза Алексей и Ади не разбра дали й отговори сериозно или просто отби въпроса. Усети напрежение в стомаха си, като че ли е на изпит, дланите й се изпотиха и лицето й пламна. Ади запали цигара, за да прикрие притеснението си, и въпреки че разговорът пак беше поел в някаква друга посока, тя реши да използва случая и да получи отговор.

Алексей беше до нея и тя го докосна леко по ръката, за да привлече вниманието му. Когато той се обърна към нея, Ади каза:

- Не мога да намеря призванието си, не знам какво искам да правя, чувствам се като изгубена, не мога да осмисля живота си и това страшно ме потиска.

- Какво обичаш да ядеш най-много? – попита Алексей.

Останалите бяха млъкнали, слушаха разговора и сега се засмяха. Ади сигурно щеше да се смути и да сметне въпроса за неадекватен, ако вече не беше доловила от отношението на останалите, че Алексей е някакъв по-особен човек. Тя се замисли за момент. Другите я гледаха изпитателно, някой не издържа и подхвърли:

- Шоколад!

- Не – каза Ади. - Обожавам шоколад, но най-много обичам... синьо сирене.

Изобщо не разбра откъде това сирене й дойде на ума, никога не се беше замисляла какво обича да яде най-много, но само като го каза, и устата й се изпълни със слюнка.

- Ммм... – промуча тя.

От няколко страни се чу:

- Пфу, гадост!

Всички започнаха да се смеят, но веднага млъкнаха, когато Алексей започна да говори:

- Слушай сега какво ще направиш. Ще си купиш синьо сиренце...

- Имам! – възкликна Ади.

- ...Ще си отрежеш едно мъъъничко парченце – продължи Алексей. - Ей толкова. – Той показа на пръста си около 1 см. - Ще го сложиш в една голяяяма чиния, ще вземеш една голяяяма вилица...

- Може ли онази, с двата зъба, която е в кухненските комплекти, май че за риба се използва? – прекъсна го Ади.

- Супер! – отговори Алексей. - Ще вземеш тази вилица, ще боцнеш сиренцето и ще си го изпапкаш с най-голям кеф.

Всички се разсмяха и започнаха да пускат шеги към Ади. Тя също се смееше, но изведнъж направи сепната физиономия:

- Вкъщи сигурно ще кажат, че съм се побъркала, когато ме видят да си ям така синьото сирене.

Тя прихна силно, като си представи как я гледат близките й.

- Не е нужно да те виждат – отбеляза Алексей.

- Правилно – съгласи се Ади.

Тя остана още десетина минути, после се извини и стана да си ходи. Сега си имаше някакъв вариант и вече не я свърташе, мислеше само за това как и кога ще го направи. Благодари на Алексей, сбогува се и тръгна.

Колкото и да й се искаше, разбра, че тази вечер няма да има шанс да изяде сиренцето по „онзи” начин. Въпреки това през цялата вечер беше в приповдигнато настроение, легна си с усмивка и веднага заспа.

Сутринта чу алармата, натисна бутона да я спре и в обичайното си мрачно сутрешно настроение започна да се настройва за ставане. В един момент обаче се сети за сиренцето и почти подскочи. Едвам се успокои, за да се измъкне лекичко от леглото, без да я усети спящият й любим. Отиде в кухнята да сложи вода за кафето, мина през банята и се върна в кухнята. Около минута стоя застинала в средата на стаята и се чуди дали още сега да изяде сиренцето или първо да изпие кафето си. Реши, че е прекалено сънена, за да направи „ритуала” със сиренето както трябва, и седна да пие кафе.

Като приключи, стана, отвори вратата и се ослуша – не се чуваше някой да се е събудил още. Избра от шкафа една от големите кръгли чинии, извади сиренето от хладилника, отряза мъничко парче, колкото беше показал Алексей, и го сложи в средата на чинията. Откачи голямата двузъба вилица от комплекта, висящ на стената до печката, и пак се ослуша до вратата. Още беше тихо. С разтуптяно сърце седна на масата пред чинията, хвана голямата вилица, бодна внимателно сиренцето и го поднесе към устата си.

Ади осъзнаваше колко нелепа е ситуацията и това страшно я забавляваше. Издаде няколко звука на блаженство, когато усети вкуса на топящото се в устата й сирене. Още не беше преглътнала, но понеже се притесняваше, че някой може да влезе всеки момент и да я свари така, бързо стана, изми чинията и вилицата, подсуши ги и ги върна по местата им.

Чувстваше се много странно - някакъв възторг напираше в нея, не усещаше и грам напрежение, очакване или притеснение дали нещо ще последва след този своеобразен „ритуал” – усещането й беше по-скоро на облекчение и освобождение.

Сега, след времето, прекарано в компанията на Алексей, Ади имаше някакво обяснение за онова усещане. То идваше тогава, когато правеше неща, които нямат никаква логика, които са толкова абсурдни, че успяваха да блокират разума и да спрат иначе постоянния й вътрешен диалог. Онова, което направи онази сутрин, беше коренно различно от всички онези алгоритми, изобилстващи в разни книги в стил „направи едно, две и три, за да получиш четири”, създаващи огромни очаквания в нея, които най-често не се реализираха. Задачата на Алексей със сиренцето, напротив, по-скоро имаше за цел да унищожи самата възможност за възникване на очакване, като я извади от рамките на модела, в който беше зациклила, а именно: Ади няма призвание.

 

* * *

 

На следващата сутрин Ади пак стана в „лайняното” настроение. Този път обаче имаше причина – любимият й я събуди с хъркането си, което беше просто ужасно. Ади никога не беше чувала толкова мощно хъркане, изобщо отдавна не се беше случвало той да хърка (или тя да го чува), но тя знаеше какво става. „Ще те науча аз тебе, кучко” – се закани Ади наум, докато едвам се измъкваше от леглото. Беше сигурна, че е заради лекарката-хърколожка, която беше сменила възрастния доктор, когото Ади пенсионира. Въпреки че тази история се носеше като легенда сред колегите й от семинарите, тази сутрин на Ади изобщо не й беше до смях.

На Ади не й трябваше много, за да влезе в духа на това, което им показваше Алексей. След историята със сиренцето и още няколко подобни „изпълнения” самата Ади започна да генерира „щуротии” със завидна лекота. И първият й успех беше свързан с това, че прекрати хъркането на любимия си. Всъщност Ади така и не разбра дали той престана изведнъж да хърка, или тя престана изведнъж да го чува, но това изобщо не я интересуваше. Единственото, което имаше значение, беше резултатът, а именно, че след месеци мъчение, среднощно бодърстване и сутрешни сръдни, тя пак можеше да спи спокойно и непробудно цяла нощ. Идеята й хрумна след един от семинарите, на който Алексей им разказа как са „намърморили” работата на съпругата на негов приятел. Тя била от месеци безработна и не можела да си намери работа. Една вечер Алексей им бил на гости и те му се оплакали от ситуацията, а той, вместо да започне да цъка с език в знак на съчувствие и да дава стандартно безполезни съвети, ги убедил да пробват нещо по-различно. Накарал жената да развие възможно най-черния сценарий на проблема, като го хиперболизира. С негова помощ тя описала сценария, в който остава без пари, губи жилището си и отива на улицата, при което се видяла как, облечена с дрипаво палто, рови в кофите за боклук и се бори с едно бездомно псе да му изтръгне от зъбите комат хляб. През цялото това време те много се смели, а за да е още по-шантаво, мъжът й „свирел” „Марсилезата” на гребен. После Алексей накарал жената да си направи едно човече и тя измайсторила някакво с пластилина на детето им и дори му сложила крила, за да бъде по-бързо, защото задачата на човечето-помощник била да ходи и да „мърмори” на работодателите да я вземат на работа. Посмели се те здравата и седнали да пият бира. Мъжът пуснал радиото и в този миг всички се втрещили: от него се разнесла „Марсилезата”. Това се беше случило преди по-малко от месец. Днес се бяха обадили на Алексей да му кажат, че жената си е намерила много хубава и добре платена работа и го поканили на гости да пият бира и да пеят „Марсилезата”.

Ади страшно се впечатли от тази случка и реши да пробва нещо подобно, за да се справи с хъркането на любимия си, което в момента беше почти толкова важно за нея, колкото намирането на призванието й.

Тя започна да си представя какво ще се случи, ако той не спре да хърка. Видя се как се събужда посреднощ от хъркането, взема дебелия том „Братя Карамазови” от нощното шкафче, удря го по главата, той изхриптява силно и после утихва. Тя започва да го дърпа, но той не помръдва, тя светва лампата и вижда, че е размазала главата му, после звъни в полицията и се предава, а съдът я обявява за луда и я праща в психиатрия, където тя прекарва остатъка от живота си, клатейки се в люлеещ се стол, мръсна, рошава, издаваща хъркащи звуци...

Тук сценарият свърши - Ади го беше изчерпала. Усети, че й идва да заплаче. После осъзна, че това е просто една гротеска – отново превъртя сценария и този път абсурдът на няколко от сцените я разсмя, дори изпита снобско задоволство от факта, че използва за оръжие на убийството такава гениална творба като „Братя Карамазови”. После реши, че трябва да измисли и някакъв образ. Сети се, че любимият й много обича котки и нарисува едно сладко спящо котенце. Сложи листа с рисунката под възглавницата му и си легна с надежда. Да, обаче не се получи. Хъркането като че ли беше по-леко от друг път, но резултатът не я удовлетворяваше. Тъкмо беше готова да махне с ръка и да каже, че всичко това са пълни глупости, когато й хрумна, че няма как да се получи с котенцето. „Колко си глупава, Аидо! – каза си Ади. - Естествено, че двамата ще си мъркат и хъркат цяла нощ. Колкото по-сладко му мърка котката, толкова по-сладко ще си хърка той!” Помисли малко и стигна до извода, че любимият й е доста конвенционален и здравомислещ човек, уважава науката и медицината, дори има опит в тази сфера. Тогава реши да пробва с доктор. Това беше доста сложно, но успя някак да се справи с рисунката. Получи се много добре – докторът изглеждаше компетентен и с опит. Ади махна котенцето и сложи на неговото място под възглавницата лекаря, когото дори беше снабдила с инжекция в ръката за спешни случаи, и му поръча да се грижи за любимия й през нощта. Тази нощ Ади спа непробудно и когато осъзна това на сутринта, чак не можеше да повярва. Разбира се, реши, че може да е случайно. Едва дочака следващата вечер, и по-следващата, и по-следващата... „Чудото” продължи с месеци до тази, последната нощ…

Любимият й я гледаше доста изпитателно в началото, когато тя всяка вечер, преди да си легне, вдигаше възглавницата и поръчваше на доктора отдолу да се грижи за него. Той поклащаше глава и неизменно изкоментираше: „Ти съвсем се побърка с тия семинари!”.

В същото време обаче разбираше, че нещо става - Ади не го ръчкаше посреднощ, за да го разтърси, когато самата тя се е събудила от хъркането му. Скоро стигна дори дотам, че вечер я подсещаше: „Каза ли там каквото има да казваш на оня?”.

След известно време обаче листчето, на което Ади беше нарисувала доктора, се поомачка, започна да се разкъсва и тя реши, че ще го пенсионира и ще назначи някой по-млад лекар. Написа благодарствено писмо на стария доктор Хърко, пожела му здраве, дълъг и щастлив живот и тъкмо щеше да започне да рисува заместника му, любимият й се прибра. Попита я какво прави и тя му обясни, че вече за неговото хъркане ще се грижи млад доктор.

- Не може ли млада докторка? – попита приятелят й.

Ръката на Ади замръзна над листа, за миг тя замълча и накрая промълви неохотно, през зъби:

- Може, защо да не може?

Осъзнаваше, че всичко е една голяма пародия, но въпреки това не можа да потисне странното чувство на ревност, което се надигна в нея. Тя се справи с рисунката на докторката, дори малко се подразни, че я нарисува толкова добре. Вечерта, както обикновено, надигна възглавницата, за да й поръча да се грижи за любимия й през нощта, и точно в този момент, както се беше надупила на леглото по пижама, любимият й я изгъделичка по босите крака – нещо, което вбесяваше Ади. Тя подскочи, обърна се моментално и все още държейки нагоре възглавницата, му изсъска нещо злобно. После пусна възглавницата и си легна.

През нощта се събуди от хъркане, което би вдигнало и умрелите, не беше чувала такова през живота си и не вярваше, че любимият й е способен да издава такива ужасяващи звуци. Тя го ръгна силно с лакът, той се сепна, обърна се на другата страна, но продължи да спи – вече тихо. Ади обаче вече се бе разсънила и започна да разсъждава защо се получи така. Върна в мислите си сцената, когато поръчваше на младата лекарка да се грижи за любимия й през нощта, и тогава разбра, че тя сигурно е „видяла” как Ади реагира на гъделичкането. „Аха – рече си, - от тези двамата май не мога да очаквам нищо добро”. Тя се въртя в леглото още дълго, заспа чак призори и едва успя да се надигне, когато звънна алармата за ставане. Изпи кафето си, при което на няколко пъти й се догади, както винаги, когато беше недоспала, изми чиниите, направи закуска, облече се и тръгна за работа.

Чак когато стигна на алеята, се почувства по-добре. Вървеше съвсем бавно, дишаше дълбоко, с корема си, свежия въздух, като си казваше, че вдишва енергия, бодрост и радост, и издишваше, все едно избутваше с бутало въздуха от диафрагмата нагоре, казвайки си, че издишва умората и лошото настроение. От дълбокото дишане леко се замая, но същевременно се почувства доста по-добре. Изкара някак работния ден, но когато си тръгна, слезе от автобуса една спирка по-рано. Там беше пощата и Ади се насочи решително към входа. Влезе, отиде на гишето за кореспонденция и купи средно голям плик за писма и една марка за чужбина. Когато се прибра вкъщи, извади плика и марката от чантата си, откъсна лист от една тетрадка, седна на масата в кухнята и започна да пише на английски:

“Да се отнесе до когото трябва:

Уважаеми г-жо/ г-не,

Настоящото писмо препоръчва доктор Хърка като висококвалифициран хърколог и като възможно най-добрия кандидат, който да заеме свободната позиция във вашия факултет по хъркология за специализация в тази област на медицината. Твърдо съм убедена, че опитът на д-р Хърка ще допринесе сериозно за бъдещото развитие на науката хъркология и за изучаването на процеса на хъркане у хората.

 

Искрено ваша,

Аида”

 

Ади пъхна писмото в плика, отиде в спалнята, взе рисунката на лекарката изпод възглавницата, върна се в кухнята и пъхна и рисунката в плика. Извади от джоба си едно листче, сложи го на масата и преписа от него следния адрес:

Harvard Medical School

25 Shattuck Street

Boston, MA 02115

USA

Залепи марката върху плика, запечата го, отиде до антрето, където беше пуснала чантата си, отвори я и прибра писмото вътре.

После се преоблече и се зае да приготвя вечерята. Скоро се прибра и любимият й, помогна й със салатата и както обикновено, към 19,30 ч. седнаха да вечерят.

По-късно, когато Ади се приготвяше за сън и надигна възглавницата, за да даде наставления на лекаря отдолу, любимият й надникна, за да види младата си докторка, но за негова изненада тя не беше там. Вместо нея имаше млад лекар.

- Къде ми е докторката? – попита любимият й.

- Получи покана за специализация по хъркология в Харвад и замина – отвърна Ади. - Даже й дадох препоръчително писмо.

Той се засмя невярващо – явно помисли, че Ади се шегува. Тя вдигна рамене и каза:

– Сори, ама никой няма да откаже Харвард, дори и заради теб!

- И къде е тя сега? – пак попита любимият.

- Предполагам, в самолета – отговори съвсем сериозно Ади.

Любимият й я гледа в продължение на половин минута с изражение, което казваше: „Че си луда – луда си, ама защо и аз трябва да полудявам?”. Ади обаче издържа стоически – беше се посмяла до насита, докато писа препоръчителното писмо на лекарката и когато надписа плика с адреса до Харвардския медицински факултет и сложи вътре писмото и рисунката на лекарката. Превиваше се от смях, като си представяше как някой чиновник в Харвард отваря плика и намира вътре нескопосана рисунка на лекарка и откачено препоръчително писмо за някаква хърколожка, която щяла да специализира там.

- Съжалявам, че си разочарован, но това е положението – каза Ади, сложи глава на възглавницата и тъй като беше изтощена от безсънието предишната нощ, веднага заспа.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: