Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Защо обичта е важна

Сю Герхард

В „Защо обичта е важна“ психотерапевтката Сю Герхард обяснява как привързаността изпълнява решаваща роля за развитието в началните етапи от живота, как най-ранните взаимоотношения между бебето и неговите родители имат дълготрайни и сериозни последици. Като разглежда биологическите и психологическите механизми, посредством които тези отношения моделират нервната система на бебето, Сю Герхард показва как развитието на мозъка предопределя бъдещото емоционално щастие на човека. Обект на нейния детайлен анализ са конкретни ранни „пътища“, които могат да окажат влияние върху начина, по който реагираме на стреса и могат да допринесат за развитието в зряла възраст на проблеми като анорексия, алкохолна или наркотична зависимост и антисоциално поведение.

  • Корица: Мека
  • Страници: 272
  • Тегло: 0.450 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Изток-Запад
 

Наличност: Да

14,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Как обичта моделира мозъка на бебето? 

В „Защо обичта е важна“ психотерапевтката Сю Герхард обяснява как привързаността изпълнява решаваща роля за развитието в началните етапи от живота, как най-ранните взаимоотношения между бебето и неговите родители имат дълготрайни и сериозни последици. Като разглежда биологическите и психологическите механизми, посредством които тези отношения моделират нервната система на бебето, Сю Герхард показва как развитието на мозъка предопределя бъдещото емоционално щастие на човека. Обект на нейния детайлен анализ са конкретни ранни „пътища“, които могат да окажат влияние върху начина, по който реагираме на стреса и могат да допринесат за развитието в зряла възраст на проб­леми като анорексия, алкохолна или наркотична зависимост и антисоциално поведение. 

„Защо обичта е важна“ е увлекателна и достъпно написана интерпретация на най-съвременните открития в неврологията, психологията, психоанализата и биохимията, представляваща интерес както за професионалистите, така и за родителите, които искат да осъществят по-пълноценна и благотворна връзка с децата си.

 

ОТКЪС ОТ КНИГАТА

 

Ранното регулиране 

Трудното при бебетата е, че се нуждаят от подобни грижи почти постоянно в продължение на месеци. Както казва Къск, тази работа „представлява нещо като крепостничество, като робство, от което не можеш да се освободиш“. Бебетата имат нужда да бъдат обгрижвани от човек, който да се идентифицира с тях толкова силно, че да чувства нуждите им като свои – да бъдат като негови физиологични и психологически продължения. Ако майката се чувства зле, когато на бебето му е зле, то тя ще иска незабавно да стори нещо, за да го успокои – това е същността на регулирането. На теория всеки може да го направи, особено днес, когато разполагаме с бутилирани заместители на майчиното мляко, но родната майка е тази, която е предопределена да направи тези неща за бебето си със своите собствени хормони и която би трябвало да се отъждествява най-силно с чувствата му, при положение че притежава вродени ресурси за това.

 

Ранното регулиране зависи също и от невербалната реакция спрямо чувствата на бебето. Тя се изразява главно чрез израза на лицето на майката, тона на гласа ѝ и докосването ѝ. Тя утешава силния плач и прекалената възбуда на детето си, като имитира неговото състояние, привлича вниманието му, като наподобява гласа му и постепенно го усмирява, като снишава гласа си и му показва как да бъде спокойно. Или пък успокоява напрегнатото си бебе, като го взема в ръце и започва да го люлее. Или провокира сърдитото дете пак да се усмихне със своята усмивка и широко отворени искрящи очи. Чрез различни невербални средства тя може да върне бебето в първоначалното му състояние, в което то отново да се почувства добре.

 

Родителите, които не могат да бъдат съпричастни с бебето си заради това, че на самите тях им е трудно да контролират собствените си чувства, предават този проблем и на децата си. Такова бебе не може да се научи само да контролира състоянията си и да ги регулира ефективно, ако преди това мама или татко не са го правили за него. То може да остане без ясна представа как да уравновесява емоциите си и дори когато порасне, може да остане с убеждението, че щом родителите му не са забелязвали чувствата му или не са се интересували от тях, значи то изобщо не би трябвало да изпитва такива. Бебетата са много чувствителни към такива скрити послания и изначално реагират на това какво правят родителите им в действителност, а не на това какво си мислят или казват, че правят. Но ако родителите следят внимателно състоянията на бебето си и реагират бързо, възвръщайки усещането му за спокойствие, тогава чувствата ще избликнат и ще бъдат явни. Ще могат да бъдат разбрани. У детето ще започнат да се оформят модели, особено ако реакциите на родителите са предсказуеми. То може да забележи, че „когато плача, мама винаги ме взема нежно на ръце“ или „ако тя свали палтото си от закачалката, скоро ще усетя свеж въздух“. Тези подсъзнателно придобити невербални модели и очаквания са описани по най-различни начини от много писатели. Даниъл Стърн (Stern 1985) ги нарича пресъздаване на обобщени взаимодействия (ПОВ). Джон Боулби ги нарича „вътрешен модел на действие“ (Bowlby 1969). Според Уилма Бучи това са „емоционални схеми“ (Bucci 1997). Робърт Клайман ги нарича „процедурна памет“ (Clyman 1991). Независимо към коя конкретна теория се придържат, всички те са единодушни, че очакванията на околните и тяхното поведение несъзнателно се отпечатват дълбоко в мозъка на човека в периода на най-ранното му детство и че те са в основата на поведението и взаимоотношенията през целия му живот. Ние не осъзнаваме собствените си нагласи, но те са там, обусловени от тези най-ранни преживявания. Най-съдбоносната нагласа от всички е, че околните ще са емоционално открити и ще помагат за осъзнаването и проявяването на емоциите, ще оказват подкрепа, когато е нужна, или, с други думи, ще помагат на чувствата да се регулират и детето отново да се почувства добре. Онези деца, които израстват без тези очак­вания, биват определяни от изследователите на проблемите с привързването като „нестабилно привързани“.

 

Родителите наистина са необходими, за да играят ролята на нещо като треньор по емоции. Те трябва да са насреща и да се настройват към постоянно сменящите се настроения на бебето, но също така трябва да му помогнат да премине на следващото ниво. За да стане то истински човек, първичните реакции на бебето трябва да бъдат доразвити и усъвършенствани в едни по-характерни и сложни чувства. Под ръководството на родителите, от базисното състояние „чувствам се зле“ може да се обособи широка гама от чувства, като раздразнение, разочарование, гняв, досада, болка. Да не забравяме, че бебето или малкото дете не могат да направят тази разлика без помощта на онези, които много добре я разбират. Родителят е длъжен също и да помогне на бебето да осъзнае собствените си чувства, а това става, като постави пред него въображаемо огледало – това означава да му говори на бебешки, подчертавайки и преувеличавайки думите и жестовете, така че бебето да може да разбере, че това не са мама или татко, които просто говорят, а му „показват“ неговите чувства (Gergely and Watson 1996). Това е нещо като „психологическа обратна връзка“, чрез която се осъществява въвеждане в човешката култура, в която можем да тълкуваме както собствените си, така и чуждите чувства и мисли (Fonagy 2003). Родителите въвеждат бебето в този по-сложен емоционален свят, като идентифицират чувствата и ги назовават с ясни имена. Обикновено това става съвсем неосъзнато.

 

Трудното при бебетата е, че се нуждаят от подобни грижи почти постоянно в продължение на месеци. Както казва Къск, тази работа „представлява нещо като крепостничество, като робство, от което не можеш да се освободиш“. Бебетата имат нужда да бъдат обгрижвани от човек, който да се идентифицира с тях толкова силно, че да чувства нуждите им като свои – да бъдат като негови физиологични и психологически продължения. Ако майката се чувства зле, когато на бебето му е зле, то тя ще иска незабавно да стори нещо, за да го успокои – това е същността на регулирането. На теория всеки може да го направи, особено днес, когато разполагаме с бутилирани заместители на майчиното мляко, но родната майка е тази, която е предопределена да направи тези неща за бебето си със своите собствени хормони и която би трябвало да се отъждествява най-силно с чувствата му, при положение че притежава вродени ресурси за това.

 

Ранното регулиране зависи също и от невербалната реакция спрямо чувствата на бебето. Тя се изразява главно чрез израза на лицето на майката, тона на гласа ѝ и докосването ѝ. Тя утешава силния плач и прекалената възбуда на детето си, като имитира неговото състояние, привлича вниманието му, като наподобява гласа му и постепенно го усмирява, като снишава гласа си и му показва как да бъде спокойно. Или пък успокоява напрегнатото си бебе, като го взема в ръце и започва да го люлее. Или провокира сърдитото дете пак да се усмихне със своята усмивка и широко отворени искрящи очи. Чрез различни невербални средства тя може да върне бебето в първоначалното му състояние, в което то отново да се почувства добре.

 

Родителите, които не могат да бъдат съпричастни с бебето си заради това, че на самите тях им е трудно да контролират собствените си чувства, предават този проблем и на децата си. Такова бебе не може да се научи само да контролира състоянията си и да ги регулира ефективно, ако преди това мама или татко не са го правили за него. То може да остане без ясна представа как да уравновесява емоциите си и дори когато порасне, може да остане с убеждението, че щом родителите му не са забелязвали чувствата му или не са се интересували от тях, значи то изобщо не би трябвало да изпитва такива. Бебетата са много чувствителни към такива скрити послания и изначално реагират на това какво правят родителите им в действителност, а не на това какво си мислят или казват, че правят. Но ако родителите следят внимателно състоянията на бебето си и реагират бързо, възвръщайки усещането му за спокойствие, тогава чувствата ще избликнат и ще бъдат явни. Ще могат да бъдат разбрани. У детето ще започнат да се оформят модели, особено ако реакциите на родителите са предсказуеми. То може да забележи, че „когато плача, мама винаги ме взема нежно на ръце“ или „ако тя свали палтото си от закачалката, скоро ще усетя свеж въздух“. Тези подсъзнателно придобити невербални модели и очаквания са описани по най-различни начини от много писатели. Даниъл Стърн (Stern 1985) ги нарича пресъздаване на обобщени взаимодействия (ПОВ). Джон Боулби ги нарича „вътрешен модел на действие“ (Bowlby 1969). Според Уилма Бучи това са „емоционални схеми“ (Bucci 1997). Робърт Клайман ги нарича „процедурна памет“ (Clyman 1991). Независимо към коя конкретна теория се придържат, всички те са единодушни, че очакванията на околните и тяхното поведение несъзнателно се отпечатват дълбоко в мозъка на човека в периода на най-ранното му детство и че те са в основата на поведението и взаимоотношенията през целия му живот. Ние не осъзнаваме собствените си нагласи, но те са там, обусловени от тези най-ранни преживявания. Най-съдбоносната нагласа от всички е, че околните ще са емоционално открити и ще помагат за осъзнаването и проявяването на емоциите, ще оказват подкрепа, когато е нужна, или, с други думи, ще помагат на чувствата да се регулират и детето отново да се почувства добре. Онези деца, които израстват без тези очак­вания, биват определяни от изследователите на проблемите с привързването като „нестабилно привързани“.

 

Родителите наистина са необходими, за да играят ролята на нещо като треньор по емоции. Те трябва да са насреща и да се настройват към постоянно сменящите се настроения на бебето, но също така трябва да му помогнат да премине на следващото ниво. За да стане то истински човек, първичните реакции на бебето трябва да бъдат доразвити и усъвършенствани в едни по-характерни и сложни чувства. Под ръководството на родителите, от базисното състояние „чувствам се зле“ може да се обособи широка гама от чувства, като раздразнение, разочарование, гняв, досада, болка. Да не забравяме, че бебето или малкото дете не могат да направят тази разлика без помощта на онези, които много добре я разбират. Родителят е длъжен също и да помогне на бебето да осъзнае собствените си чувства, а това става, като постави пред него въображаемо огледало – това означава да му говори на бебешки, подчертавайки и преувеличавайки думите и жестовете, така че бебето да може да разбере, че това не са мама или татко, които просто говорят, а му „показват“ неговите чувства (Gergely and Watson 1996). Това е нещо като „психологическа обратна връзка“, чрез която се осъществява въвеждане в човешката култура, в която можем да тълкуваме както собствените си, така и чуждите чувства и мисли (Fonagy 2003). Родителите въвеждат бебето в този по-сложен емоционален свят, като идентифицират чувствата и ги назовават с ясни имена. Обикновено това става съвсем неосъзнато.

Биография и факти за автора

Сю Герхард

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: