Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Залезът на Запада. Том 2

Освалд Шпенглер

"Залезът на Запада. Опит за морфология на световната история“ е най-известният труд на Освалд Шпенглер (1880–1936) – немски философ и историк, един от класиците на философията на културата. Излязла в два тома след края на Първата световна война (т. 1 – 1918 г., т. 2 – 1922 г.), книгата става сензация и претърпява десетки издания, а интересът към нея не секва и до днес.

Двата тома на „Залезът на Запада“ са свързани от единна концепция. Историята на човечеството О. Шпенглер разглежда от различни страни: в първия том на основата на изкуството и науката, а във втория – от гледна точка на религията и политиката. В много от случаите препратките към първия том са необходими, за да се изясни съдържанието на втория.

Залезът на Запада“ е мощна интелектуална провокация, предлагаща нов прочит на историята на човешката култура; блестящо написана, книгата се чете по-скоро като художествено, а не научно произведение.

 

Наличност: Да

35,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Освалд Шпенглер (1880–1936) е определян като един от основоположниците на философията на културата. Завършва класическа гимназия в Хале, където изучава латински, гръцки, математика и природни науки. Там се запознава подробно с трудовете на Гьоте и Ницше, което допълнително събужда интереса му към културата – в частност поезията, драмата, музиката. Посещава университети в Мюнхен, Берлин и Хале, изучавайки широк кръг от специалности. През 1903 г. не успява да защити докторската си степен с труд, посветен на Хераклит, но година по-късно се дипломира успешно. В периода 1908–1911 г. преподава математика и германска история. След смъртта на майка си се отказва от преподавателската кариера и се премества в Мюнхен, отдавайки се на писане. Освалд Шпенглер е автор на ключови произведения като Прусачество и социализъм и Човекът и техниката, но основният му и най-знаменит труд безспорно е Залезът на Запада.

Откъс от книгата

ПЪРВА ГЛАВА

Произход и ПЕЙЗАЖ

I. Kосмичното и микрокосмосът

1.

Погледни цветята привечер, когато се затварят едно след друго под залязващото слънце: нещо неведомо те спохожда в този час, чувство на загадъчен страх пред това сляпо, сънно, обвързано със земята съществуване. Безмълвната гора, притихналите ливади, онзи храст и това клонче не помръдват. Вятърът е, който играе с тях. Само малкият комар е свободен; той още танцува във вечерната светлина; той отива, където поиска.

Растението не е нищо само по себе си. То е част от пейзажа, в който случаят го е заставил да пусне корен. Здрачът, вечерният хлад и затварянето на всички цветове - това не са причина и резултат, нито опасност и превъзмогването й, а единно природно действие, което се извършва редом, със и в растението. Самото растение не е свободно да се грижи за себе си, да има своя воля и свой избор.

Животното обаче може да избира. То е отделено от свързаността на целия останал свят. Оня рой мушици, който още танцува над пътя, самотната птица, летяща в нощта, лисицата, дебнеща гнездото - те са малки светове за себе си в един друг голям. Инфузорията в капката вода, която води невидимо за човешкото око, продължаващо секунда съществуване върху нищожно петънце от тази малка капка - тя е свободна и независима спрямо цялата Вселена. Гигантският дъб, на чийто лист блести тази капка, не е.

Обвързаност и свобода: това е най-дълбокият и сетен белег на всичко, различавано от нас като растително и животинско съществуване. Но само растението е изцяло това, което е. В същината на животното има нещо двойствено. Растението е само растение, животното е растение и още нещо освен него. Стадото, което се скупчва треперещо пред опасността, детето, което прегръща, плачейки, своята майка, отчаяният човек, който копнее да се слее със своя Бог - те всички искат да се върнат от съществуването на свобода в онова обвързано, растително съществуване, от което са били прокудени в самотата.

Семето на цветното растение ни разкрива под микроскоп две зародишни листчета - те образуват и пазят филиза, който сетне ще се стреми към светлината, заедно с неговите органи на кръговрата и продължението - а също тъй едно трето, бъдещият корен, напомнящо за неотвратимата съдба на растението да стане отново част от някой пейзаж. Виждаме при висшите животни, че оплоденото яйце в първите часове на обособяващото се съществуване образува външен зародишен лист, който обвива средния и вътрешния, основата на бъдещите органи на кръговрата и продължението, сиреч растителния елемент в животинското тяло, отделяйки ги от майчиното тяло и по този начин от целия останал свят. Външният зародишен лист е символ на същински животинското съществуване. Той разделя двата вида на живото, появили се в историята на Земята.

Има хубави стари изрази за това: растението е нещо космично, животното освен това е един микрокосмос спрямо макрокосмоса. Едва обособявайки се от Вселената, дотам че да може да определя положението си спрямо нея, живото същество е станало микрокосмос. Дори планетите по своите орбити са обвързани с големите кръговрати; само тези малки светове се придвижват свободно спрямо големия свят, който осъзнават като свой обкръжаващ свят. Едва оттам онова, което ни разкрива светлината в пространството, е получило смисъла на тяло за нашите очи. Нещо в нас се противи, когато поискаме да припишем и на растението същинско тяло.

Всичко космическо носи белега на периодичността. То притежава такт. Всичко микрокосмично има полярност. Думата „срещу“ изразява цялата му същина. То притежава напрежение. Говорим за напрегнато внимание, за напрегнато мислене, но всички будни състояния изобщо са по същината си напрежения; сетива и предмети, Аз и Ти, причина и резултат, вещ и свойство, всичко това е разставено и напрегнато и където се появи отпускане, наречено така с дълбок смисъл, незабавно настъпва умора на микрокосмичната страна на живота и най-сетне - сънят. Спящият, освободен от всяко напрежение човек, води само растително съществуване.

А космически такт е всичко, което може да се опише и с думите посока, време, ритъм, съдба, копнеж, от тропота на впряг расови коне и тътнещата стъпка на щурмуващите вой-ски до безмълвното взаимно съгласие на двама влюбени, до почувствания такт на едно изискано общество и погледа на душеведа, който по-рано нарекох физиогномичен такт.

Този такт на космическите кръговрати продължава подмолното си действие във всяка свобода на микрокосмичните движения в пространството и превръща напрежението на всички будни индивиди в едно голямо почувствано съзвучие.

Който някога е проследявал полета на птиче ято в етера, как се въззема, връща, отново завива и се изгубва в далечината в неизменен строй, той е почувствал растителната увереност, „то и „ние в това общо движение, което не изисква никакъв мост на разбиране между Аз и Ти. Това е смисълът на бойните и любовните танци при животните и хората; така щурмуващият полк се споява в едно цяло под вражеския огън, тъй пред внезапната опасност множеството се накълбява в едно тяло, което мисли и действа изненадващо, сляпо и загадъчно и след няколко мига отново може да се е разпаднало. Тук микрокосмичните граници са отменени. То бушува и грози, то напира и влече, то се хвърля, огъва се и се отдава. Крайниците се сплитат, нозете щурмуват, един вик прозвучава от всички уста, една съдба витае над всички. От сбора малки отделни светове внезапно е възникнала една цялост.

Осъзнаването на космическия такт наричаме чувстване, на микрокосмичните напрежения - усещане. Двузначната дума сетивност е помътнила тази ясна разлика между общо растителната и само животинската страна на живота. Ако наречем едната живот на пола, а другата живот на сетивата, то се открива една дълбока взаимовръзка. Първото винаги носи белега на периодичността, на такта, дори само в съзвучието си с големите кръговрати на съзвездията, в отношението на женското начало към Луната, на живота изобщо към нощта, към пролетта, към топлината; второто се състои от напрежения: на светлината към осветеното, на познанието към познатото, на болката към причинилото я оръжие. При по-високо развитите видове и двете са приели формата на особени органи. Колкото по-съвършено се оформят, толкова по-открито говорят те за значението на двете страни на живота. Ние притежаваме два кръговратни органа на космическото съществуване: кръвообращението и половия орган, и дваразличителни органа на микрокосмичната подвижност: сетива и нерви. Би трябвало да предположим, че първоначално цялото тяло е било орган на кръговрата и същевременно осезателен орган.

Кръвта за нас е символ на живото. Тя безспирно кръжи по тялото от създаването му до смъртта, от майчиното тяло в тялото на детето, когато сме будни и насън, незнаейки покой. Кръвта на предците тече по веригата на поколенията и ги свързва в една голяма взаимовръзка на съдбата, на такта и на времето. Първоначално това се е случвало само чрез неспирно делене на кръговратите, докато най-сетне се появява собствен орган на половото създаване, превърнал единия миг в символ на вечността. Как тези същества оплодяват и зачеват, как растителното в тях напира да се размножи, да продължи вечния кръговрат отвъд самото себе си, как единият голям пулс събира, тласка, възпира, а и унищожава отдалечените души - това е онази най-дълбока от всички тайни на живота, към която се домогват всички религиозни мистерии и големи творби и чиято трагика е досегнал Гьоте в стихотворението си Блажен копнеж и в Душевно родство, където детето трябва да умре, понеже е създадено за живот от враждебни кръгове на кръвта и следователно чрез космически грях.

При микрокосмоса, доколкото се движи свободно спрямо макрокосмоса, се добавя и органът на различаването, „сетивото“, което първоначално е осезание и нищо друго. Онова, което и до днес, на толкова високо стъпало на развитието, наричаме най-общо осезаване, осезаване с окото, слуха, разсъдъка, е най-елементарното обозначение за подвижността на всяко същество и оттам за необходимостта непрестанно да установява отношението си към обкръжението. Установяване обаче означава определяне на мястото. Затова всички сетива, колкото и да са развити и отчуждени от своя произход, в самата си същина са сетива за ориентация; не съществуват други. Усещането от всеки вид различава свое и чуждо, а за да се установи положението на чуждото спрямо своето, служи обонянието на кучето, както и слухът на сърната и окото на орела. Цвят, яркост, тонове, мириси, всички изобщо възможни начини на усещане означават разстояние, отдалеченост, протяжност.

Както космическият кръговрат на кръвта, тъй и различаващата дейност на сетивото е едно цяло; дейното сетиво винаги е и разбиращо сетиво; търсене и намиране в тези прости отношения са едно, а именно онова, което ние много разбираемо определяме като осезаване. Едва по-късно и при високи изисквания за развитие на сетивата усещането не е едновременно и разбиране на усещането и постепенно разбирането все по-ясно се откроява от чистото усещане. Във външния зародишен лист критическият орган се отделя от сетивния орган - а в него, от своя страна, много скоро рязко обособени отделни сетива - и също половият орган от кръвообращението; доколко определено схващаме цялото разбиране като изведено от усещането и колко еднородно действат двете в своята различаваща функция дори при човека, свидетелстват думи като проницателен, свръхчувствителен, прозрение, научно дирене, поглед за фактите, изобщо да не говорим за изрази от логиката като понятие и заключение, все произхождащи от света на зримото.

Виждаме как се ослушва кучето, най-напред само повдига глава, после внезапно наостря уши и души: към простото усещане се е прибавило разбирането. Но и кучето може да бъде замислено - тогава разбирането действа почти само и си играе със смътните усещания. Старите езици много ясно са изразили това градиране, различавайки отчетливо всяка нова степен като дейност от особен вид и отреждайки й отделно наименование: чувам, ослушвам се, вслушвам се; мириша, душа, надушвам; гледам, взирам се, наблюдавам: в тези редове делът на разбирането взема все по-голям превес над този на усещането.

Най-сетне сред сетивата се развива едно най-висше. Нещо във Всемира, завинаги недостъпно за волята ни да разберем, си създава телесен орган: възниква окото и в него, с него възниква светлината като противоположен полюс. Нека абстрактното мислене се опитва да изведе светлината от светлината и да постигне мисловен образ от вълни и лъчи - оттук нататък животът се обозрява и възприема като действителност чрез светлинния мир на окото. Това е чудото, на което се подчинява всичко човешко. Едва в зримия свят на светлината същестуват далечините като багри и осветленост, само в този свят има ден и нощ, видими неща и видими движения в разпрострялото се светлинно пространство, свят на безкрайно далечни съзвездия, кръжащи над Земята, светлинен хоризонт на отделния живот, достигащ далеч отвъд непосредственото обкръжение на тялото. В този светъл свят, който цялата наука претълкува само чрез опосредените представи на вътрешното зрение - „теоретично“ - се е случило така, че на малката звезда Земя бродят рояци зрящи човешки същества, че целият живот зависи от това, дали светлинният потоп на Юга залива египетската и мексиканската култура или над Севера се процежда оскъдна светлина. За окото си майстори човекът своите градежи и превръща по този начин телесното осезаване на тектониката в отношения, родени от светлината. Религията, изкуството, мисленето са възникнали за светлината и всичките им различия се свеждат до това, дали се обръщат към телесното око или към „окото на духа“.

Ето че се открои в пълна яснота едно различие, което също бива помътнено от неясна дума, съзнание. Аз различа-вам съществуване и будност. Съществуването има такт и посока, будността е напрежение и протяжност. В съществуването властва съдбата, будността различава причини и резултати. Едното касае първовъпроса за Кога и Защо, другото - за Къде и Как.

Растението води съществуване без будност. Насън всички същества се превръщат в растения: напрежението спрямо околния свят е угаснало, остава само тактът на живота. Растението знае само отношението към Кога и Защо. Пробиването на първите зелени връхчета от зимната земя, набъбването на пъпките, цялата мощ на цъфтежа, ухаенето, сияенето, зреенето: всичко това е желание за сбъдването на една съдба и постоянен страстен въпрос Кога.

Къде не може да има смисъл за растителното съществуване. То е въпросът, с който всеки ден пробуждащият се човек си спомня своя свят. Понеже само пулсацията на съществуването преминава през всички поколения. Будността започва наново за всеки микрокосмос: това е разликата между създаване и раждане. Едното е гаранция за дълговечност, другото е начало. И затова растението е рожба на създаването, но не се ражда. То съществува, но няма пробуждане, няма първи ден, който да разстеле около него един сетивен свят.

 

pdfМожете да разгледате пълния откъс от книгата в pdf формат.

 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: