Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Залезът на Запада. Том 1

Освалд Шпенглер

Видният немски философ излага изключителния си синтез на политика, политикономия, математика, наука, изкуство… По впечатляващ начин авторът описва различните значими култури в историята на човечеството, които в голяма степен – според Шпенглер – наподобяват биологичните организми: раждат се, развиват се, постепенно угасват и накрая умират. Авторът прилага към явленията на културата използвания от Гьоте метод „морфологията на културата“ за естествените науки. Така Шпенглер разграничава 8 основни културни формации – египетска, индийска, вавилонска, китайска, „аполоновска“ (гръко-римска), „магическа“ (византийско-арабска), „фаустовска“ (западноевропейска) и култура на маите.

 

Наличност: Да

33,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Освалд Шпенглер (1880–1936) е определян като един от основоположниците на философията на културата. Завършва класическа гимназия в Хале, където изучава латински, гръцки, математика и природни науки. Там се запознава подробно с трудовете на Гьоте и Ницше, което допълнително събужда интереса му към културата – в частност поезията, драмата, музиката. Посещава университети в Мюнхен, Берлин и Хале, изучавайки широк кръг от специалности. През 1903 г. не успява да защити докторската си степен с труд, посветен на Хераклит, но година по-късно се дипломира успешно. В периода 1908–1911 г. преподава математика и германска история. След смъртта на майка си се отказва от преподавателската кариера и се премества в Мюнхен, отдавайки се на писане. Освалд Шпенглер е автор на ключови произведения като Прусачество и социализъм и Човекът и техниката, но основният му и най-знаменит труд безспорно е Залезът на Запада.

Откъс от книгата

ВЪВЕДЕНИЕ

1.

В тази книга за пръв път е дръзнат опит да се предначертае историята. Става дума за това да се проследи в още непреминатите стадии съдбата на една култура, единствената, която днес на тази планета клони към своя завършек - западноевропейско-американската.

Възможността да се реши задача с такова грамадно значение до днес очевидно не е привличала погледа, а когато все пак се е случвало, не са били намерени или са прилагани по несъстоятелен начин средствата за разработването ѝ.

Има ли логика историята? Има ли отвъд всичко случайно и непредвидимо в отделните събития някаква, тъй да се каже, метафизична структура на историческото човечество, която да е съществено независима от видимите, популярни духовно-политически образувания на повърхността? Която дори предизвиква тази действителност от по-низш ранг? Не се ли явяват едрите щрихи на световната история неизменно в една форма, която позволява заключения за разбиращия поглед? И ако е така - докъде се простират границите на подобни изводи? Възможно ли е да се открият в самия живот - понеже човешката история е съвкупност от неизброими жизнени дири, които езиковата практика в мисълта и в словоупотребата неволно персонифицира в индивиди от по-висш ред като „Античност , „китайска култура или „модерна цивилизация - етапите, които трябва да бъдат преминати, и то в последователност, която не допуска изключения? Имат ли основните за всичко органично понятия раждане, смърт, младост, старост, продължителност на живота в този кръг някакъв строг смисъл, който още никой не е прозрял? Казано накратко, стоят ли в основата на всичко историческо всеобщи биографични праформи?

Залезът на Запада, отпърво териториално и времево ограничен феномен, подобно на съответстващия му залез на Античността, както се вижда, е философска тема, която, схваната в цялата и тежина, включва всички големи въпроси на битието.

Искаме ли да узнаем в какъв облик ще се осъществи съдбата на западната култура, то трябва предварително да сме проумели що е култура, какво е отношението и към зримата история, към живота, душата, природата, духа, в какви форми се проявява и доколко тези форми - народи, езици и епохи, битки и идеи, държави и богове, изкуства и творби на изкуството, науки, правни системи, стопански форми и възгледи за света, велики хора и велики събития - са и трябва да бъдат тълкувани като символи.

2.

Средството за познаване на мъртвите форми е математическият закон. Средството за разбиране на живите форми е аналогията. Тъй се различават полярността и периодичността на света. Винаги е битувало съзнанието, че броят на световноисторическите форми на поява е ограничен, че времена, епохи, ситуации, личности се повтарят по тип. Появата на Наполеон неизменно е навеждала мисълта на съпоставки с Цезар и Александър, при което първото, както ще видим, е морфологически недопустимо, а второто - правилно. Самият Наполеон открил известно сходство между своето положение и онова на Карл Велики. Конвентът говорел за Картаген, имайки наум Англия, а якобинците наричали себе си римляни. С различни основания са били сравнявани Флоренция и Атина, Буда и Христос, ранното християнство с модерния социализъм, римските финансови величия от времето на Цезар с янките. Петрарка, първият страстен археолог - нали самата археология е израз на чувството, че историята се повтаря - се сравнявал с Цицерон и дори в наше време Сесил Роудс, организаторът на английска Южна Африка, който притежавал в библиотеката си античните биографии на цезарите в изготвени специално за него преводи, се виждал като император Адриан. Съдбовно било за Карл XII Шведски, че от ранна възраст носел в джоба си „Животът на Александър“ на Курций Руф и искал да подражава на завоевателя.

В политическите си записки Фридрих Велики - по примера на „Размишления“ от 1738 г. - се впуска със съвършена увереност в аналогии, за да характеризира своето схващане за световното политическо положение и сравнява французите с македонците при Филип, а немците - с гърците. „Термопилите на Германия - Елзас и Лотарингия - вече са в ръцете на Филип.“ Тук превъзходно е характеризирана политиката на кардинал Фльори. По-нататък откриваме сравнени политиката на Хабсбургите и Бурбоните и изгнанията на Антоний и Октавиан.

Но всичко това остава фрагментарно и произволно и по правило произтича повече от моментен стремеж за поетично и духовито изразяване, отколкото от задълбочен усет за историческа форма.

По същия начин са морфологично несъстоятелни сравненията на Ранке, майстор на изкусните аналогии, между Киаксар и Хенрих I, между нашествията на кимерийците и маджарите, но не по-малко от често повтаряното сравнение между елинските градове-държави и ренесансовите републики; обратно - дълбоко, но случайно правдиво е сравнението между Алкивиад и Наполеон. При Ранке, както при други, те са следствие от Плутарховия, сиреч народностно-романтичен вкус, който забелязва само приликите между явленията на световната сцена, но е далеч от прецизността на математика, откриващ вътрешното родство на две групи диференциални уравнения, в които лаикът не съзира нищо друго освен различието на външната форма.

Лесно се забелязва, че по принцип настроението, а не идеята, не усетът за необходимост определя избора на образите. Оставаме безкрайно далеч от каквато и да е техника на сравненията. Те се появяват, и то тъкмо днес, масово, но без план и без връзка и ако случайно са точни в някакъв дълбок, още неуточнен смисъл, то се дължи на късмет, по-рядко на инстинкт, но никога не на принцип. Още никой не е помислил да изгради метод в тази област. Дори и смътно не е усетено, че тук лежи коренът, и то единственият, от който може да израсте голямото решение на проблема за историята.

Сравненията биха могли да бъдат щастливата звезда на историческото мислене, доколкото разкриват органичната структура на историята. Техниката им би трябвало да бъде развивана под знака на една обща идея, и то до неотменна необходимост, до логическо съвършенство. Досега обаче те са били неговата беда, защото избавят - сякаш е въпрос на предпочитание - историка от прозрението и усилието да разглежда езика на формите на историята и неговия анализ като своя непосредствена и най-тежка, днес дори неразбрана, още по-малко разрешена задача. Една част от тези сравнения са повърхностни, когато например се нарича Цезар основателят на някой римски държавен вестник или - още по-лошо - когато крайно сложни и вътрешно много чужди нам явления на античното съществуване се подплатяват с днешните модни думи социализъм, импресионизъм, капитализъм, клерикализъм; друга част са гротескно погрешни, като култа към Брут, разпространен в Якобинския клуб - към оня милионер и лихвар Брут, идеолог на олигархичния ред, който сред аплодисментите на патрицианския сенат пронизал мъжа на демокрацията.

3.

И така, задачата, която отпърво обхващаше ограничен проблем на съвременната цивилизация, се разраства до нова философия, философия на бъдещето, доколкото от метафизически изтощената почва на Запада би могло все още да се роди такава, единствената, която принадлежи поне към възможностите на западноевропейския дух в следващите му стадии: до идеята за морфология на световната история, на света като история, която в противоположност на морфологията на природата, досега почти единствена тема на философията, обобщава още веднъж всички живи форми и движения на света в тяхното най-дълбоко и сетно значение, но в съвсем друг ред, не като съвкупен образ на всичко познато, а като образ на живота, не на станалото, а на ставането.

Светът като история, разбран, оформян чрез неговата противоположност, светът като природа - това е нов аспект на човешкото съществуване на тази земя, чието разработване в неговото изключително практическо и теоретично значение досега не е било прозряно като задача, може би само смътно предусещано, често съзирано в далечината, ала никога недръзвано с всичките му последствия. Тук пред нас са два различни начина, по които човек може да притежава вътрешно и да преживяна своята среда. Искам ясно да разгранича - според формата, не според субстанцията - органичното от механичното възприятие, образа и символа от формулата и системата, неповторимо действителното от постоянно възможното,   целта на планомерно подреждащото въображение от тази на целесъобразно разчленяващия опит или, за да споменем още тук една незабелязана досега, много важна противоположност, областта на валидност на хронологичното от тази на математичното число.

Следователно в изследване като настоящото не може да става въпрос да се приемат като такива явяващите се по повърхността на деня събития от духовно-политически вид, да се подредят по „причина“ и „резултат“ и да се проследят във видимата им, разсъдъчно уловима тенденция. Подобно - „прагматично“ - третиране на историята няма да е нищо друго освен скрито природознание, което привържениците на материалистичното схващане на историята не пазят в тайна, докато противниците му само не са осъзнали достатъчно еднаквостта на двата метода. Не става дума за онова, което конкретните факти на историята са сами по себе си като явления от някаква епоха, а за това какво означават, загатват те чрез своята поява. Историците на съвремието мислят, че вършат повече от необходимото, като привличат религиозни, социални и всякакви художествено-исторически подробности, за да „илюстрират“ политическия смисъл на определена епоха. Но те забравят главното - именно главното, доколкото видимата история е израз, знак, душевност, станала форма. Не съм открил досега някой, който сериозно да се е   

занимал с изследването на морфологичното родство, свързващо вътрешно езика на формите на всички културни области, който извън сферата на политическите факти да е познавал обстойно последните и най-задълбочени мисли на математиката на елините, арабите, индийците, западноевропейците, смисъла на ранната им орнаментика, на основните им архитектурни, метафизични, драматични, лирични форми, най-доброто и посоката на големите им изкуства, подробностите от художествената им техника и избора на материал, нито пък да е прозрял тяхното решаващо значение за проблемите на формата на историчното. Кому е известно, че между диференциалното смятане и династичния държавен принцип от времето на Луи XIV, между античната държавна форма на полиса и Евклидовата геометрия, между пространствената перспектива на западноевропейската маслена живопис и преодоляването на пространството чрез пътища, съобщителна техника, далекобойни оръжия, между контрапунктовата инструментална музика и стопанската кредитна система съществува дълбока връзка на формата? Така погледнати, и най-сухите факти на политиката добиват символичен и дори метафизически характер и може би за пръв път тук се случва египетската система на управление, античното монетно дело, аналитичната геометрия, чекът, Суецкият канал, китайското книгопечатане, пруската войска и римската техника на пътно строителство да се схващат и тълкуват като равностойни символи.

Тук вече става ясно, че още изобщо не съществува теоретически осветлено изкуство на историческото изследване. Онова, което наричат така, черпи своите методи почти изключително от единствената област на знанието, в която методите на по¬знание са достигнали строго усъвършенстване - от физиката. Въобразяват си, че, проследявайки предметната връзка между причина и резултат, се занимават с изследване на историята. Забележително е, че философията от стария стил никога не е помисляла за друга възможност на отношение между разбиращата човешка будност и заобикалящия свят. Кант, който в основния си труд установява формалните правила на познанието, насочва своето внимание, без сам или някой друг да го е забелязал, единствено към природата като обект на разсъдъчната дейност. Знанието за него е математическо знание. Когато говори за вродените форми на съзерцанието и категориите на разсъдъка, той никога не мисли за съвсем иначе устроеното разбиране на историческите впечатления, а Шопенхауер, който сред Кантовите категории по многозначителен начин признава за валидни само тези на каузалността, говори с презрение за историята. Че освен необходимостта на причина и резултат - бих искал да я нарека логика на пространството - в живота има факт с дълбока вътрешна сигурност и това е органичната необходимост на съдбата - логиката на времето - факт, който пронизва цялото митологично, религиозно и художествено мислене, който е същината и ядрото на цялата история в противовес на природата, обаче е недостъпен за формите на познание, изследвани от „Критика на чистия разум“ - това още не е стигнало областта на теоретичното формулиране. В голямата книга на природата философията, както твърди Галилей в онова прословуто място на своя „Изследовател“, е scritta in lingua matematica. Ала ние и до днес чакаме отговора на някой философ на какъв език е написана историята и как трябва да се чете той.

Математиката и каузалният принцип водят до природообразна, хронологията и идеята за съдбата до исторична подредба на явлението. Двете подредби, всяка за себе си, обхващат целия свят. Само погледът, в който и чрез който се осъществява този свят, е нещо друго.

 

pdfМожете да разгледате пълния откъс от книгата в pdf формат.

 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: