Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Забравената градина

Кейт Мортън

Изгубено дете...

В навечерието на Първата световна война на борда на кораб за Австралия пътува изоставено момиченце. Тайнствена жена, наричана Писателката, е обещала да се грижи за детето, но изчезва безследно.

Жестока тайна...

 

Наличност: Да

19,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Изгубено дете...

В навечерието на Първата световна война на борда на кораб за Австралия пътува изоставено момиченце. Тайнствена жена, наричана Писателката, е обещала да се грижи за детето, но изчезва безследно.

Жестока тайна...

В деня на своето пълнолетие Нел О’Конър узнава тайна, която обръща живота ѝ с хастара навън. Няколко десетилетия по-късно тя предприема дълго пътуване към истината, което я отвежда на ветровития бряг на Корнуол в загадъчното и красиво имение Блакхърст, някога принадлежало на аристократичния род Монтраше.

Интригуващо наследство...

След смъртта на баба си Нел, Касандра получава неочаквано наследство. Клиф Котидж и неговата забравена градина са печално известни сред местните хора със своите тайни за злата съдба на благородния род Монтраше и на тяхната повереница Елайза Мейкпийс, авторка на тъжни викториански приказки.

Пътуване към себе си...

В Клиф Котидж Касандра най-сетне ще разбули истината за семейната история и ще разреши стогодишната загадка, свързана с едно изгубено дете. Водена от силата на словото и увлечена от вихъра на силни и дълбоки чувства, тя ще опознае своите предци, ще се освободи от товара на трудното минало и ще поеме уверена и освободена към бъдещето.

Откъс от книгата

Кейт Мортън „Забравената градина“

Там, където клечеше, беше тъмно, ала момиченцето изпълняваше каквото й бяха заръчали. Дамата й каза да почака: още не било безопасно, затова трябвало да кротува като мишчица. Момиченцето се досети, че е някаква игра, нещо подобно на криеница.

Слушаше, спотаена зад дървените бурета. Нарисува картината мислено, както я бе учил татко. Мъже, близо и далеч, най-вероятно моряци, си крещяха един на друг. Груби и силни гласове, морски и солени. Думи, които тя не разбираше, но на които въпреки това вярваше. В далечината – подпухнали корабни сирени, тънички свирки, плясък на гребла, а далече горе – грачещи сиви чайки, разперили криле, за да попият зрялата слънчева светлина.

Жената я увери, че ще се върне, но момиченцето се надяваше да е по-скоро. Чакаше отдавна, толкова отдавна, че слънцето прекоси небето и сега сгряваше коленете й през новата рокля. Ослушваше се да чуе полите на жената да шумолят по дървената палуба. Тя вечно потракваше забързано с токчета, за разлика от мама. Смътно и безгрижно, както е присъщо на обградените с нежна обич деца, момиченцето се зачуди къде ли е майка му. Кога ли ще дойде? Замисли се и за жената. Знаеше коя е, чувала бе баба си да говори за нея. Казваха й Писателката и живееше в малката къща в другия край на имението, отвъд лабиринта. Момиченцето не би трябвало да знае. Беше й забранено да играе край лабиринта от бодливи храсти. Мама и баба й бяха обяснили, че е опасно да доближава ръба на канарата. Обаче понякога, когато никой не гледаше, момиченцето обичаше да прави забранени неща.

Прашинки, стотици прашинки танцуваха на сребристата слънчева светлина, бликнала между двете бурета. Момиченцето се усмихна и Писателката, скалата, лабиринтът и мама излетяха от мислите й. Протегна пръстче и се помъчи да улови някоя прашинка с него. Посрещна със смях начина, по който прашинките се приближаваха съвсем близко, преди отново да се разлетят.

Шумовете зад скривалището й се промениха. Момиченцето долови оживлението от раздвижване, гласове, в които звънтеше вълнение. Наведе се към булото от светлина и притисна личице към хладното дърво на буретата. С едно око надникна към палубата.

Крака, обувки и подгъви на фусти. Пъстри хартиени лентички, които пърхаха насам-натам. Лукави чайки, търсещи трохи по палубата.

Мощен тласък и големият кораб изстена тихо и издълбоко откъм търбуха си. Трептенията минаха през палубите и стигнаха до връхчетата на пръстите на момиченцето. Миг на очакване и тя притаи дъх, долепила длани до земята, после корабът се люшна и се оттласна от пристана. Сирената изрева, избухнаха възгласи: „На добър път!“. Потеглиха. Към Америка, към мястото, наречено Ню Йорк, където бе роден татко. От известно време ги чуваше да разговарят за това шепнешком, мама казваше на татко, че трябва да заминат възможно най-скоро, че не могат да си позволят да чакат повече.

Момиченцето отново се засмя, корабът се понесе по водата като гигантски кит, като Моби Дик от онази история, която татко често й четеше. Мама не одобряваше той да й чете такива истории. Казваше, че били прекалено страшни и щели да породят в главата й мисли, които трудно ще бъдат прогонени. Татко винаги целуваше мама по челото, когато тя говореше такива неща, съгласяваше се с нея и обещаваше в бъдеще да внимава повече. Обаче въпреки това не спираше да разказва на момиченцето истории за големия кит. А и други истории, любимите й от книжката с приказки – за магьосници без очи, за осиротели девици и за дълги пътешествия по море. Само гледаше мама да не научава, да си остане тайна между тях двамата.

Момиченцето разбираше защо трябва да пазят тайни от мама. Тя не беше добре, боледуваше още отпреди да роди дъщеря си. Баба постоянно натякваше на детето да се държи прилично, напомняше й, че ако мама се разстрои, може да се случи нещо ужасно, за което ще е виновна малката. Момиченцето обичаше майка си и не искаше да я натъжава, не искаше да се случва нищо ужасно, затова си имаше тайни. Например за вълшебните приказки, за това, че играе близо до лабиринта и че татко я е водил на гости у Писателката в малката къща в другия край на имението.

– Аха! – прозвуча глас в ухото й. – Намерих те.

Някой отмести бурето и момиченцето зажумя на слънцето. Мигаше, докато собственикът на гласа не се премести и не закри светлината. Оказа се голямо момче, може би на осем или девет години.

– Ама ти не си Сали – установи момчето.

Момиченцето поклати глава.

– Коя си?

– Тайна.

Той набърчи нос и луничките му се сгъстиха.

– Защо?

Тя сви рамене. Татко все й напомняше, че не бива да говори за Писателката.

– Тогава къде е Сали? – Момчето започваше да губи търпение. Озърна се. – Избяга насам, сигурен съм.

Откъм далечния край на палубата се разнесе смях и се чуха бягащи стъпки. Лицето на момчето грейна.

– Бързо! – възкликна той. – Ще избяга!

Момиченцето подаде глава иззад бурето и видя как непознатият лъкатуши сред хората, преследвайки разветите бели фусти.

Много й се искаше да се присъедини към играта.

Но жената й бе казала да чака.

Момчето се отдалечи. Заобиколи рязко внушителен мъж с напомадени мустаци, който смръщи вежди и лицето му се скупчи в средата като семейство подплашени раци.

Момиченцето се изкиска.

Може би всичко беше част от същата игра. Писателката й приличаше на дете повече, отколкото останалите възрастни, които познаваше. Сигурно и тя участваше.

Момиченцето се изсули иззад бурето и бавно се изправи. Лявото й краче беше изтръпнало и цялото беше на иглички. Почака го да се оправи и забеляза как момчето завива и се изгубва от поглед.

После, без да му мисли много-много, хукна подире му. Крачетата й затупкаха, сърцето й запя в гърдите.

В крайна сметка отпразнуваха рождения ден на Нел във Форестър Билдинг, нагоре по Латроуб Теръс. Хю предложи новия танцов клуб в града, обаче Нел, по примера на майка си, заяви, че е глупаво да се впускат в ненужни разходи, особено в такива трудни времена. Хю се съгласи, но все пак настоя да изпрати някого до Сидни за специалната дантела, която знаеше, че тя иска за роклята си. Лил му го втълпи, преди да издъхне. Наведе се към него и го хвана за ръка, а после му показа рекламата във вестника и адреса на Пит Стрийт, увери го, че дантелата е прекрасна, че това би значело много за Нели, че на пръв поглед може и да изглежда разточително, но, когато му дойде времето, роклята ще може да се преправи на сватбена. Сетне му се усмихна, сякаш се беше върнала на шестнайсет, а той отново се почувства влюбен до ушите.

Лил и Нел вече две седмици шиеха роклята за рождения ден. Вечер, когато Нел се прибереше от магазинчето за вестници и си изпиеше чая, докато по-малките момичета се препираха вяло по верандите, а облаците от комари в задушливия нощен въздух ставаха толкова гъсти, че направо лудваш от жуженето им, Нел вземаше кошничката с шивашките принадлежности и се настаняваше до леглото на болната си майка. Понякога Хю ги чуваше да се смеят на нещо, случило се в магазинчето за вестници: някой спор на Макс Фицсимънс с този или онзи клиент; поредната болест, от която се оплаквала госпожа Блакуел; лудориите на близнаците на Нанси Браун. Хю поспираше на прага, пълнеше лулата си с тютюн и слушаше как Нел снижава глас и поруменява от удоволствие, докато разправя какво й е казал Дани. Как обещал да й купи къща, след като се оженят, за колата, на която бил хвърлил око и която според баща му щял да спазари евтино, за последния модел миксер от универмага „Макуртърс“.

Хю харесваше Дани  – не би могъл дори да мечтае за по-добра партия за Нел – и толкова по-добре, понеже откакто се бяха запознали, двамата бяха неразделни. Вече две години. Напомняха на Хю за времето, когато самият той се бе запознал с Лил. Двамата с Лил бяха упойващо щастливи и взаимно се подкрепяха. Почти не си бяха казвали дума накриво през всичките години. Да, имаха хубав брак. Преживяха и трудни моменти отначало, преди да се родят момичетата, но все съумяваха да оправят нещата.

След като напълнеше лулата си и вече нямаше извинение да се навърта край вратата, Хю се дръпваше. Намираше си местенце в тихия край на предната веранда, тъмно кътче, където да седи необезпокояван или относително необезпокояван в къщата, пълна със свадливи дъщери, коя от коя по-темпераментна. Само той и мухогонката върху рамката на прозореца, ако комарите го обсадят твърде близо. А после мислите му неизбежно се насочваха към тайната, която пазеше от толкова много години.

Моментът наближаваше, усещаше го. Напрежението, което удържаше от доста време, напоследък нарастваше. Тя беше почти на двайсет и една, зряла жена, готова да започне самостоятелен живот, при това сгодена. Имаше право да узнае истината.

Хю знаеше какво ще възрази Лил, затова не й каза. Никак не му се искаше тя да се тревожи и да прекара последните си дни в опит да го разубеди, както многократно се бе случвало в миналото.

Понякога, докато се чудеше откъде ще намери думи за своята изповед, на Хю му се искаше да се отнася за някое от другите момичета. И се проклинаше, задето си имаше любимка, макар и негласно.

Но Нели беше специална открай време, беше различна от останалите момичета. Одухотворена, с богато въображение. Хю нерядко си казваше, че тя прилича повече на Лил, макар в това, разбира се, да нямаше никаква логика.

Окачиха панделки по гредите – бели в тон с роклята й и червени в тон с косата й. Старата дървена зала може и да не притежаваше блясъка на по-новите тухлени постройки в града, но вършеше идеална работа. В дъното близо до сцената четирите по-малки сестри на Нел бяха поставили маса за подаръците по случай рождения й ден и там вече се оформяше доста внушителна купчина. Няколко жени от църквата бяха обединили усилия, за да приготвят почерпката, а Етел Мортимър здравата беше налегнала пианото и изпълняваше романтични танцови мелодии от войната.

Млади жени и мъже се събираха на първите развълнувани групички покрай стените, но когато музиката и по-отзивчивите кавалери позагряха, групичките започнаха да се разпадат на двойки, които излизаха да танцуват. По-малките й сестри наблюдаваха с копнеж, докато не ги повикаха да помагат и да носят таблите от кухнята до масата.

Когато дойде моментът за речите, бузите на всички горяха, а обувките бяха поодраскани от танците. Съпругата на свещеника, Марси Макдоналд, почука по чашата си и всички се обърнаха към Хю, който вадеше от горния джоб на сакото си сгънато листче. Прокашля се и прокара ръка през вчесаната си коса. Не го биваше много в речите. Беше затворен човек, не налагаше мнението си и с радост оставяше по-гласовитите да дърдорят. Но все пак дъщеря му навършваше пълнолетие и негов дълг беше да я представи пред обществото. Той винаги изпълняваше дълга си, спазваше правилата. Е, поне повечето.

Поусмихна се, когато негов другар от пристана подметна някаква закачка, после обхвана листчето с длан и си пое дълбоко дъх. Едно по едно прочете каквото си беше отметнал със ситни черни букви: колко много се гордеят с Нел той и майка й; колко благословени са се почувствали след появата й; колко обичат Дани и с каква радост Лил е посрещнала годежа им преди смъртта си.

Когато Хю спомена скорошната смърт на съпругата си, очите му засмъдяха и той притихна. Поколеба се, погледът му се плъзна по лицата на приятелите и на дъщерите му и за миг спря върху Нел, която се усмихваше, докато Дани й шепнеше нещо на ухо.

По лицето на Хю пробяга тъмна сянка и хората се запитаха дали не предстои важно съобщение. Но моментът отмина, изражението му се проясни и той прибра листчето обратно в джоба си. Време било в семейството да влезе още един мъж, каза с усмивка, та да се поизравнят силите.

Жените в кухнята запретнаха ръкави, заеха се да поднасят на гостите сандвичи и чай, но Хю се поразмота още малко с чашата чай, която една от жените тикна в ръката му, хората минаваха покрай него, потупваха го по рамото и го хвалеха: „Браво, приятел!“. Речта мина добре, но той не можеше да се отпусне. Сърцето му биеше учестено и целият плувна в пот, макар да не беше горещо.

Разбира се, знаеше причината. Задълженията му за вечерта не бяха приключили. Забеляза Нел да се измъква сама през страничната врата към малката площадка и реши да се възползва от сгодния случай. Прокашля се, намери място за чашата си върху масата за подаръците, после напусна топлата гълчава в залата и излезе на хладния нощен въздух.

Нел стоеше до сребристозеления ствол на един самотен евкалипт. Хю си спомни, че някога евкалипти имаше по целия хребет и в деретата от двете страни. Страхотна гледка ще да са представлявали тези призрачни стволове през нощите с пълнолуние.

Да, ето че отлагаше. Дори сега се опитваше да избяга от отговорност, проявяваше слабост.

Два черни прилепа прекосиха безшумно нощното небе, докато той слизаше по паянтовите дървени стълби, за да закрачи по росната трева.

Нел явно го чу да приближава – или пък го усети, – понеже се извърна и му се усмихна, докато той скъсяваше дистанцията.

Когато двамата застанаха един до друг, Нел му призна, че мисли за мама и се пита от коя ли звезда я гледа тя сега.

Хю за малко да се разплаче от думите й. Да му се не види, защо й трябваше точно сега да споменава Лил! Да му напомня, че жена му ги наблюдава и му се сърди заради онова, което се канеше да стори. И може би с основание. Може би не биваше да го прави. Защо да не продължат като досега? Сякаш чуваше гласа на Лил, всички вече изговорени аргументи.

Не. Трябваше да вземе решение и вече го бе взел. В крайна сметка нали от него тръгна всичко. Макар и неволно, Хю бе предприел стъпката, която ги накара да поемат по този път, затова негова беше и отговорността да оправи нещата. Съзнаваше, че всяка тайна рано или късно се разчува, затова щеше да е най-добре Нел да научи истината от него.

Пое ръцете й в своите и ги целуна. Стисна меките й гладки длани в своите – корави и отрудени.

Неговата дъщеря. Първородната.

Тя му се усмихна, лъчезарна в изящната си, обточена с дантела рокля.

Той също й се усмихна.

След това я покани да седне до него върху гладкия бял ствол на един паднал евкалипт. Наведе се и зашепна в ухото й. Разкри й тайната, която двамата с майка й бяха пазили седемнайсет години. Зачака искрата на осъзнаването, почти неуловимата промяна на изражението, когато дъщеря му проумее какво й казва.

Видя как земята под нозете й се продъни и как човекът, който бе Нел досега, изчезна в един кратък миг.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: