Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Възпитание на чувствата

Гюстав Флобер

Историята на младия адвокат Фредерик Моро, белязан от неугасващата страст по една обвързана дама, до днес живее в сянката на красивата Ема Бовари и чака своето заслужено пълно признание.

Романът на Гюстав Флобер е публикуван за първи път през 1869 г. и оттогава до днес заема особено място във френската и европейската литература. Базирана върху собствено младежко увлечение към по-възрастна жена, книгата неколкократно е описвана от своя автор като „моралната история на мъжете от моето поколение“. Тринадесет години след триумфалната поява на „Мадам Бовари“ романът изпълнява желанието на Флобер, а именно: да разкаже за любовта и страстта такива, каквито често ги срещаме – пасивни.

 

Наличност: Да

17,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Има цял един свят на чувства, които не са така мимолетни“

На какво ни учи срещата с любовта и страстта, с привързаността и разочарованието, приятелството и предателството, лоялността и непочтеността, възхищението и презрението? На какво дължим развитието в живота си –  на нашите собствени решения, съдба или чист късмет?

„Възпитание на чувствата“ е роман за объркващата сила на човешката емоционалност. История за голямата любов и неизбежната революция.

Биография и факти за автора

Гюстав ФлоберГюстав Флобер е роден през 1821 година в Руан, в семейството на заможен лекар. Един от водещите представители на френския реализъм, той е известен с перфекционизма си.

Базиран върху собствено младежко увлечение към по-възрастна жена, романът „Възпитание на чувствата“ неколкократно е описван от своя автор като „моралната история на мъжете от моето поколение“.

Тринайсет години след триумфалната поява на „Мадам Бовари“ книгата изпълнява желанието на Флобер, а именно: да разкаже за любовта и страстта такива, каквито често ги срещаме – пасивни.

Тази история обаче дълго живее в сянката на великата Ема Бовари и до днес чака своето заслужено пълно признание.

Откъс от книгата

Тя седеше съвсем сама в средата на скамейката или поне той не забеляза никого, ослепен от сиянието на очите й. Точно когато минаваше край нея, тя вдигна глава. Фредерик неволно преви рамене и чак когато подмина, я погледна.

Тя носеше сламена шапка с широка периферия и с розови панделки, които вятърът развяваше зад гърба й. Черните й коси, вчесани ниско, докосваха крайчеца на гъстите вежди и някак любовно очертаваха овала на лицето й. Роклята й от светъл муселин на точици се разстилаше около нея в многобройни гънки. Тя бродираше нещо и правилният й нос, брадичката й, цялото й същество се открояваше на фона на синьото небе.

Продължаваше да седи все в същата поза и той няколко пъти мина напред-назад, уж случайно, после се спря до чадърчето й, облегнато на скамейката, и се престори, че гледа една лодка в реката.

Никога досега не бе съзирал такава блестяща мургава кожа, такава съблазнителна талия, такива изящни пръсти, през които прозираше светлината. Удивен, Фредерик гледаше кошничката й за ръкоделие, сякаш виждаше нещо необикновено. Какво е нейното име, откъде идва тя, как живее, какво е миналото й? Искаше му се да види обстановката в стаята й, всичките рокли, които бе обличала, хората, които беше посещавала, и дори страстният копнеж за притежание изчезна пред едно друго, много по-дълбоко желание, превърна се в безпределно мъчително любопитство.

Появи се негърка със забрадка, която водеше за ръка момиченце. Детето като че ли току-що се беше събудило и лицето му бе обляно в сълзи. Бавачката го взе на коленете си и заговори:

-      Госпожицата не слуша, пък е вече седемгодишна. Мама няма да я обича вече. Докога ще й прощават прищевките!

Фредерик с радост слушаше тези думи, сякаш те бяха за него някакво откритие, постижение.

Може би тя бе андалуска или креолка, навярно тази негърка беше от островите.

Зад гърба й, върху медната обвивка на борда, беше метнат дълъг шал на лилави ивици. Кой знае колко пъти през хладните вечери по море тя се бе загръщала с него, бе покривала краката си, бе се завивала, за да поспи. Но натежал от ресните, шалът се плъзгаше малко по малко, още миг и щеше да падне във водата. Фредерик скочи и го улови.

Тя му каза:

-      Благодаря, господине.

Очите им се срещнаха.

-      Жено, готова ли си? - извика точно тогава появилият се на стълбата господин Арну.

Госпожица Март се спусна към него, увисна на шията му, задърпа мустаците му. Долетяха звуци на арфа, момиченцето поиска да види „музиката", негърката доведе арфиста в първа класа. Арну позна един бивш модел и му заговори на „ти" за изненада на присъстващите. После арфистът отметна дългите си коси, протегна ръце и засвири.

Разнесе се източен романс, в който се говореше за кинжали, цветя и звезди. Парцаливият музикант пееше с хрипкав глас, бученето на машините нарушаваше такта, арфистът дръпна по-силно струните - те затрептяха и от металните им звуци сякаш се изляха ридания и жалба на горда, разбита любов. От двете страни на реката дърветата свеждаха клони до водата, подухна свеж ветрец, госпожа Арну гледаше разсеяно в далечината. Когато музиката спря, премита няколко пъти, сякаш разбудена от сън.

Арфистът се приближи смирено до тях. Докато Арну търсеше дребни пари, Фредерик протегна ръка и разтваряйки срамежливо пръсти, пусна една златна монета в каскета му. Той даде тази милостиня не от суета, за него това беше молитвен жест, свързан с мисълта за нея, бе почти религиозен порив на сърцето.

Арну му направи път и сърдечно го покани да слезе долу с тях. Фредерик каза, че току-що е закусил, всъщност умираше от глад, но нямаше повече нито сантим в кесията си.

После обаче размисли, че и той като всеки пътник има право да поседи там.

Няколко буржоа се хранеха около кръгли маси, един келнер сновеше между тях. Господин и госпожа Арну се бяха настанили в дъното вдясно. Фредерик седна на дългото плюшено канапе и взе оставения там вестник.

Те смятали да вземат в Монтро дилижанса за Шелон. Щели да останат един месец в Швейцария. Госпожа Арну упрекна мъжа си, че прекалено много глези детето. Той прошепна нещо на ухото й, сигурно й стана приятно, защото тя се усмихна. После стана и дръпна зад нея завесата на прозореца.

Ниският бял таван рязко отразяваше светлината. Фредерик стоеше срещу нея и различаваше сянката на ресниците й. Тя потапяше устни в чашата си, чупеше парченца хляб с пръсти, медальончето от лазурит, закачено на златна верижка около ръката й, подрънкваше, докосвайки чинията. А другите около тях изобщо не я забелязваха.

От време на време виждаха през илюминаторите акостирала до кораба лодка, която откарваше или довеждаше нови пътници. Хората, насядали около масите, поглеждаха и назоваваха крайбрежните селища.

Арну не беше доволен от кухнята, възмути се, когато му донесоха сметката, и заяви, че трябва да намалят цената. После отведе младия човек на предната палуба да пият грог. Фредерик обаче скоро отиде под платнения навес, където се беше върнала госпожа Арну. Тя четеше книжка със сива корица. От време на време ъгълчетата на устата й се повдигаха и искра от удоволствие озаряваше лицето й. Той завидя на този, който бе съчинил толкова интересни неща. Колкото повече я съзерцаваше, толкова по-ясно съзнаваше каква пропаст се разтваря помежду им. Мислеше си, че след малко ще се раздели завинаги с нея, без тя да му е казала едничка дума, без той да е оставил в сърцето й някакъв спомен.

Вдясно се простираше равнина, вляво - пасбище, което постепенно преминаваше в хълм, обрасъл с лозя и орешаци, виждаше се потънала в зеленина мелница, а малко по-далеч лъкатушни пътечки се виеха по бяла скала, докосваща небето. Да можеше да се изкачи на хълма рамо до рамо с нея, обгърнал талията й, докато роклята й разпилява пожълтелите листа, заслушан в гласа й, загледан в сиянието на очите й, какво щастие! Да можеше параходът да спре и те да слязат, това беше толкова просто, колкото да отместиш слънцето.

По-нататък се издигаше замък с остър покрив и четвъртити кули. Пред фасадата пъстрееха цветни лехи, алеи с високи липи, сплетени в тъмни сводове, се губеха във вътрешността. Той мислено я видя как се разхожда край живия плет. В този миг на входната площадка между сандъчетата с портокалови дръвчета се появиха млада жена и млад мъж. После всичко изчезна.

Момиченцето играеше около него. Фредерик понечи да го целуне. То се скри зад прислужницата. Майката го смъмри, че не е любезно с господина, който спасил шала й. Не беше ли това косвена покана за разговор?

„Дали най-сетне ще ми каже нещо?" - питаше се той.

Времето течеше. Как да получи покана да посети семейство Арну? Понеже не можа да измисли нищо по-хубаво, той заговори за есенните багри и добави:

-     Ето че зимата наближава, сезонът за балове и вечери!

Но Арну беше прекалено зает с багажа си. Показа се сюрвилският бряг, наближаваха двата моста, минаха край въжарска работилница, после край редица ниски къщи, на брега имаше котли с катран, дървени трупи, дечурлига се премятаха по пясъка. Фредерик зърна човек с куртка и му извика:

-     Побързай!

Пристигнаха вече. Той едва откри Арну сред тълпата пътници. Арну му стисна ръката.

-     Всичко хубаво, господине.

Когато се озова на кея, Фредерик се обърна. Тя стоеше права до кормилото. Той отправи към нея поглед, в който се опита да вложи цялата си душа, тя не помръдна дори. Сякаш не бе забелязала нищо. Фредерик не отговори на поздравите на своя прислужник, а извика:

-    Защо не доведе колата дотук?

Прислужникът се заизвинява.

-    Що за несъобразителност! Дай ми пари!

И Фредерик се отправи към една странноприемница, за да се нахрани.

Четвърт час по-късно му се прииска да влезе уж случайно в двора, където спираха дилижансите. Дали няма да я види още веднъж?

„И за какво?..." - запита се той.

После колата потегли. Двата коня не бяха на майка му. Тя беше заела единия от господин Шамбрион, бирника. Изидор, тръгнал в навечерието, си беше починал в Бре до вечерта и пренощувал в Монтро, затова конете бяха бодри и сега тропаха пъргаво по пътя.

Край тях се простираха безкрайни ожънати нивя. От двете страни на пътя растяха дървета, от време на време се мяркаха купчини камъни, малко по малко той се отдаде на спомени - преживя мислено цялото си пътешествие - Вилньов Сен Жорж, Аблон, Шатийон, Корбей, други места, видя всичко така ясно, че сега откриваше нови неща, по-интимни подробности, изпод последния волан на роклята й се подаваха малките й крачета, обути в изящни копринени светлокафяви боти, платненият навес се издигаше над главата й като балдахин, а червените топчета по края трептяха неспирно под полъха на вятъра.

Тя приличаше на героиня от книгите на романтиците. Той не би желал да прибави, не би желал да отнеме нищо от образа й. Всемирът изведнъж нарасна. Тя беше онази лъчезарна точка, в която се съсредоточава всичко, и полюляван от тръскането на колата, със зареян в облаците поглед през полузатворени клепачи, той се отдаде на мечтателна безпределна радост.

 

pdfМожете да разгледате пълния откъс от книгата в pdf формат.

 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: