Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Вундеркинд

Николай Грозни

Рядко се намира роман, който да е толкова музикален.

Николай Грозни пренася своя читател в един водовъртеж от звуци. Всяка отделна глава, подобно на действие от една симфония, носи името на пиано шедьовър от романтизма.

В това необятно стихотворение в проза с брилянтни описания пиесите на Шопен придобиват особена монументалност. И тъй като тук истинският смисъл на живота е да свириш прелюдиите на Шопен за себе си, страниците са наводнени от лиричност, която служи като антидот срещу идиотския и жесток свят.

Със своя антураж от персонажи, карикатури на безумието, извращението и лъжите, циркът на живота действа като една непоколебима сатирична машина, чиято цел е да осмива обществения строй. 

Петнайсетгодишният Константин е бунтарски настроен много талантлив пианист с необикновена чувствителност в безперспективната и контролирана среда на София през 80-те години. Опитва се да се справи с възрастното поколение в общество, в което за изразяването на откровеността често се заплаща висока цена.

 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

15,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Рядко се намира роман, който да е толкова музикален.

Николай Грозни пренася своя читател в един водовъртеж от звуци. Всяка отделна глава, подобно на действие от една симфония, носи името на пиано шедьовър от романтизма.

В това необятно стихотворение в проза с брилянтни описания пиесите на Шопен придобиват особена монументалност. И тъй като тук истинският смисъл на живота е да свириш прелюдиите на Шопен за себе си, страниците са наводнени от лиричност, която служи като антидот срещу идиотския и жесток свят.

Със своя антураж от персонажи, карикатури на безумието, извращението и лъжите, циркът на живота действа като една непоколебима сатирична машина, чиято цел е да осмива обществения строй. 

Петнайсетгодишният Константин е бунтарски настроен много талантлив пианист с необикновена чувствителност в безперспективната и контролирана среда на София през 80-те години. Опитва се да се справи с възрастното поколение в общество, в което за изразяването на откровеността често се заплаща висока цена.

Прикован от милитаризма на  музикалното училище за даровити деца през по-голямата част от деня, Константин тържествува над режима чрез своите малки бунтове като пушене, пиене, подигравки с властта и противопоставяне на учителите си при всяка възможност.

Въпреки всичко той се упражнява в свиренето с истинска отдаденост, вдъхновен от произведенията на Шопен, Дебюси и Бах.

Вундеркинд е хипнотична и затрогваща книга със съзерцателния портрет на юношеската обърканост, която ни дава изящен и трагикомичен поглед за случващото се зад Желязната завеса в самия край на Студената война. Животоспасяваща се оказва благодатта на добрата музика.

„Вундеркинд е дар за сетивата. Искрящата и проникновена проза на Николай Грозни се разгръща като музика, сякаш си е служил не с пишеща машина, а с роял.“ - Пати Смит

 „Обсебен от сакралното, Вундеркинд представлява психоанализа на комунизма. Битието, на пръв поглед подчинено на законите на материализма, всъщност се управлява от трансцедентни, свръхестествени сили, които обаче нямат нищо общо с божественото.

Грозни, който в своите пророчески и гротескни видения понякога напомня на Гогол, описва една деформирана и изкривена реалност: светът на Константин се обитава от демони.

Грозни нанася финалните щрихи на своята картина с алюзии от гръцката митология като Ереб и Харон. Константин, подобно на Николай Грозни, е един безнадежден романтик, за който изкуството е път на саможертва, водещ към абсолюта.

Вундеркинд напомня, че тази сакрална роля на изкуството не е просто една суетна дума, един отживял идеализъм, принадлежащ към ХХ век. Напротив – дори и днес, изкуството въплъщава съпротивата срещу извращенията на тоталитаризма.“ - Дамиен Аубел, Transfuge 

Биография и факти за автора

Николай Грозни е роден на 28 март 1973 г. в София. Музикалното си образование получава в училище „Любомир Пипков" и колежа „Бъркли" в Бостън, а литературното – в престижния щатски университет „Браун".

Прекарва четири години като монах в Дарамсала – седалището на Далай Лама в Индия, – където изучава будизъм и тибетски език. Завръща се в България, където с рожденото си име Николай Гроздински публикува сборника „Жития на безделници и пропаднали мистици”, както и двата романа „Някой омагьоса битието" и „Да подремнеш в скута на голямата еднаквост".

През 2008 г. в САЩ публикува чрез ИК „Ривърхед" мемоари за живота си в Индия, а през есента на 2011 г. в САЩ излиза и романът му „Вундеркинд" (ИК „Фрий Прес" към „Саймън & Шустър", който е преведен и в Европа). Произведения на Грозни са печатани в „Ню Йорк Таймс", „Гардиан" и „Сиатъл Ривю".

Николай Грозни е един от популярните съвременни писатели, родени в България, но първо заслужили уважението на читателите извън страната, а чак след това у нас. Владее две клавиатури – на пианото и на компютъра. 

Българинът, когото Америка отдавна обича, не спира да изненадва публиката с разнообразни сюжети и собствен колорит, така необходими за богатството на родната литература.

Грозни е музикант, пътешественик и търсач на отговори още от младежките си години. Пътят му е белязан от изненадващи обрати: макар и обещаващ ученик, той е изключен от Националното музикално училище в София, напуска страната си и се превръща в още по-обещаващ ученик по пиано в колежа Бъркли в Бостън.

Обучението по джаз музика обаче не удовлетворява желанието му да познава неизвестното и 20-годишният Николай поема към  Индия, за да се посвети на будизма. Пет години по-късно се завръща в България, за да пише.

Портфолиото му се допълва и от фотографски проекти, част от които могат да бъдат разгледани в сайта му nikolaigrozni.com.  Междувременно Грозни се отдава на литературата.

Пет от книгите на световно признатия интелектуалец са издадени и на български език – „Да подремнеш в скута на Голямата еднаквост”,  „Някой омагьоса битието”, „Жития на безделници и пропаднали мистици”, „Крака на костенурка” и „Вундеркинд”.

За последния рок легендата Пати Смит казва: „”Вундеркинд” е дар за всички сетива. Вибриращата, самобитна проза на Николай Грозни се разгръща като музика, сякаш си е служил не с пишеща машина, а с роял”.

Романът отваря широко вратите на музикалното училище от края на 80-те и се изправя дръзко срещу статуквото от онова време.

С типичната за тийнейджърите арогантност и мнителност, 15-годишният главен герой Константин се противопоставя на заобикалящия го свят, като това не му пречи да бъде едновременно и виртуозен пианист, и неудържим бунтар.

Издания като The New York Times, The Guardian, The Millions не пестят положителни рецензии за Грозни, ясно дефинирайки мястото му в писателския свят.

Откъс от книгата

Рахманинов,Вокализа, опус 34, № 14

3 ноември 1987 г.

Руските джуджета са най-високи, а руските часовници – най-бързи, поне така твърдеше вицът, и моят часовник, „Спутник“, който бях купил от Москва след рецитала ми в Държавната консерватория, не изневеряваше на своята репутация. Той избързваше средно с два часа седмично, което си имаше и добри страни, особено като се има предвид, че аз се движех перманентно с минимум половин час закъснение. Държах часовника в предния джоб на кафявата си кожена чанта, защото всеки път, когато го сложех на ръката си, придобивах усещането, че нося белезници.

– Някъде между десет и половина и единайсет – казах аз на Ирина, която натриваше лъка си с парче тъмночервен колофон. Тя се беше облегнала на прозореца, десният ѝ крак изпънат настрани, към вратата, и ме гледаше предизвикателно със сладострастните си пъстрозелени очи. Бяхме избягали от час, както обикновено правехме всеки вторник, и се бяхме заключили в 59-а стая на петия етаж. Под нас и около нас прилежните хиеродули с червени, сини или комсомолски връзки наизустяваха периодичната таблица на Менделеев, пееха химни за боговете на диалектическия материализъм, транскрибираха четиригласови инвенции, декламираха Маяковски. От време на време гласът на Негодника, учителя по история, отекваше по стълбището отвън като заблуден фагот.

– Този път ще ти разкажа играта! – каза Ирина, като закачи ризата ми с лъка си и се опита да я измъкне от сините ми униформени панталони. – Преди да сме свършили, ще тичаш гол из цялото училище.

– Така каза и миналия път – напомних ѝ аз и изсипах съдържанието на чантата си върху пианото: прелюдии, етюди, балади и скерци на Шопен; Ромео и Жулиета от Прокофиев; сонати на Скрябин; трансцендентални етюди на Лист.

– Първо ти – каза Ирина и отвори Соната № 4 за соло цигулка от Йожен Изаи. – Изсвири първите седем реда от Allemande в темпо, но само с дясната ръка.

– А ако сгреша?

– Ще тичаш до тоалетната в западното крило по гащи!

Ирина се изкикоти като малко момиче, с ръка върху корема, и отметна назад дългата си черна коса. Аз седнах на пианото и анализирах хроматичните зигзаги на шейсет и четвъртините – армия от сърдити мравки, превземащи с щурм началната страница. Да четеш цигулкови партити на прима виста на пиано беше доста проблематично начинание, поради факта, че нотите, разположени в близост една от друга върху цигулковия гриф, често се намираха на километри разстояние на клавиатурата. Но мен не ме беше страх. Просто я желаех.

– Ирина, това е тъпо – казах ѝ аз и пристъпих към нея. – Заради теб ще ме изхвърлят от училище. Да пропуснем дуела и стриптийза и да минем към други неща.

Тя вдигна крак и ме спря. Ботушът ѝ се заби в ребрата ми.

– Свири Allemande!

Седнах на пианото и пак огледах партитурата, отбелязвайки двойния диез, триолите, квинтолите и септолите, горното си, си бемол и ла бемол, кацнали четири-пет линии над петолинието, рискованата поредица от сексти, която лъкатушеше нагоре-надолу, разтегнатите акорди. После изсвирих цялата страница бързо и уверено, като отрепетиран етюд, и дори намерих време да спазя акцентите.

– Много си задръстен! – избухна ядосано Ирина. – Не може ли да се объркаш поне веднъж?

Едва сдържах ликуването си. Бях добър, по дяволите. Много добър. И освен това бях подготвил идеалното произведение за Ирина: Жулиета девойка от цикъла Ромео и Жулиета на Прокофиев.

– Хайде, красавице, направо започвай да се събличаш. Няма начин да не сгрешиш.

– Внимавай как разговаряш с възрастните! – каза Ирина и насочи лъка си към мен.

– По-голяма си само с една година.

– Да, но само в човешки години. Говоря за душата си, глупчо!

Тя нагласи партитурата на статива си и прехапала устни, впери очи в капризните гами, гъмжащи от алтерационни знаци.

– Ами ако се издъня?

Затворих очи и с наслада си представих всичко, което можех да поискам от нея.

– Тогава искам да те видя как минаваш бавно покрай учителската стая на третия етаж, боса и с разкопчана престилка, без нищо отдолу.

Дадох ѝ темпото на Жулиета девойка с крак. Ирина ме погледна така, сякаш искаше да ме убие. Беше най-красива, когато се палеше; страстта и магьосническите инстинкти на нейните прадеди караха кожата ѝ да потъмнее, очите ѝ да пускат малки светкавици, мускулите ѝ да се обтягат.

Тя започна феноменално, демонстрирайки уникална техника с лък, но после, на шестия такт, изведнъж остави всички ноти да се изсипят измежду пръстите ѝ и рухна на стола до пианото.

– Хрумна ми нещо по-добро – заяви тя, отпуснала цигулката в скута си.

– Опитваш се да се измъкнеш.

– Не, слушай! Вдигам залога... Ще изсвиря нещо, което ще те разплаче.

– Няма да можеш.

– Ако не успея, ще мина през цялото училище чисто гола. Какво ще кажеш? Но ако успея, ти ще... Чакай да си помисля... Ще си свалиш панталоните и ще влезеш в класната стая през прозореца, като някой ненормалник. – Тя се разкиска невъздържано и в гласа ѝ се прокраднаха няколко виолетови нотки, които ми напомниха с какъв плам жадуваше тайната наслада.

– И как точно ще вляза в класната си стая през прозореца?

– Ще трябва да излезеш през този прозорец и да ходиш по перваза.

– Да ходя! Как точно си представяш да стане това? Первазът е толкова тесен, че би било трудно дори да вървя на пръсти по него! Да не говорим, че няма и за какво да се хвана.

Познавах въпросния перваз, защото не много отдавна ми се наложи да се разходя на пръсти по него, за да си взема бележника, който някой бе метнал зад улука на петия етаж.

– Е?

– Ти наистина си откачила! Но щом искаш, пробвай. Съмнявам се, че ще можеш да ме разплачеш.

Сдържайки усмивката си, Ирина изтегли едно дълго сол, ре, ла и ми с лъка си, настрои струните, прибра косата си от двете страни с фиби, разкопча горните три копчета на синята си униформена престилка и разкрачила крака, засвири Вокализа на Рахманинов.

Не можех да я погледна, защото страшно ме възбуждаше. Вместо това се загледах през прозореца и се замислих за полузамръзналия дъжд, който се изсипа през нощта и покри всичко с тънък слой лед. Кестените, по чиито корони тук-таме все още висяха жълто-кафеникави листа, искряха на пепелявото ноемврийско слънце като крехки стъклени скулптури. Отсреща шипковият храст край езерцето в Докторската градина приличаше на кристална брошка, а алените му плодове сияеха като рубини.

Сивите хоросанови фасади на кооперациите бяха обвити в сребърен станиол, сребърни сълзи украсяваха первазите. Ирина виеше погребални венци, почиташе всяка залязваща нота като загинал герой. Вкопчването, отчаянието, а след това внезапното освобождение: не беше ли това основната черта на славянската душа? Низходящата спирала, мракът, меланхолията, а после отърсването от всичко земно, отварянето на голямата порта на храм Василий Блажени на Червения площад в Москва.

Твърде дълго бях живял вкопчен в нещастното си съществуване, това блъскане по цял ден върху пианото като някакъв робот, залитането по илюзии, които само ме правеха по-слаб, постоянната борба да бъда по-добър от всички останали. Знаех, че един ден щях да се откажа от всичко, което сега ми се струваше толкова важно.

Щях да се издигна над себе си и да бъда щастлив поне за миг. Си-до-ми-сол-ла: щях да полетя нагоре като птица. Помислих си за първата ни целувка в седми клас, когато аз и Ирина бяхме наели малка лодка с гребла на езерото до Орлов мост. Спомних си за градовете, които бях посетил покрай участието ми в италиански конкурси: Болоня, Венеция, Неапол, Рим. Може би разликата между мен и другите ученици в училище се състоеше в това, че аз виждах очертанията на фалшивата реалност, в която бяхме затворени. Аз бях надникнал отвъд стената и бях видял какво има зад нея. Имах доказателство: сребърна писалка Паркър, подарък от едно семейство в Южна Италия, което бе поискало да ме осинови след един от моите концерти.

Ирина се върна към началото и повтори главната тема. Досега не бях осъзнавал колко бе болезнен този фа бекар, непосредствено след въздигането на огнената птица от долната земя, когато ми минор преминава във фа мажор; колко отрезвителен, колко обезсърчаващ беше той. Внезапно си спомних какво ми каза Игор Лебеда при последната ни среща на улицата, пред училище. Всички сме създадени идеалисти!, беше заявил той с обичайната си напереност, размахвайки пръст към небето. Сега очите ми пареха, но не заради интерпретацията на Вокализата. Или поне не изцяло. Имаше нещо съкрушително във фаталистичното възклицание на моя учител по камерна музика.

Ако всички бяхме създадени идеалисти, то тогава животът щеше неминуемо да бъде едно безмилостно разочарование. И все пак съществуваше и музика. С едната ръка забравяхме лъжите, а с другата ги повтаряхме. Обърнах се към Ирина. Беше спряла да свири и ме наблюдаваше със смесица от подигравка и съжаление. Наистина ли щеше да ме накара да извърша такава щуротия? Без съмнение. Уговорката си беше уговорка. Така или иначе тя беше успяла да ме разплаче.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: