Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Времето ще покаже - книга 1 (Хрониките на Клифтън)

Джефри Арчър

"Епична фамилна сага, обхващаща няколко поколения... Връх в творчеството на Арчър!" - Тайм

„Хрониките на Клифтън” са най-амбициозното начинание на Джефри Арчър в четиридесетгодишната му кариера на автор на бестселъри. Водени от майсторската ръка на Арчър, поемаме на пътешествие, което няма да искаме да свърши. И когато обърнем последната страница, ще се окажем изправени пред дилема, която не сме очаквали нито ние, нито Хари Клифтън.

  • Корица: Мека
  • Страници: 416
  • Тегло: 0.320 кг
  • Издадена: 2011 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Джефри Арчър
 

Наличност: Да

12,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

"Епична фамилна сага, обхващаща няколко поколения... Връх в творчеството на Арчър!" - Тайм

„Хрониките на Клифтън” са най-амбициозното начинание на Джефри Арчър в четиридесетгодишната му кариера на автор на бестселъри. Водени от майсторската ръка на Арчър, поемаме на пътешествие, което няма да искаме да свърши. И когато обърнем последната страница, ще се окажем изправени пред дилема, която не сме очаквали нито ние, нито Хари Клифтън.

 „Времето ще покаже” обхваща период от двадесет години и включва редица незабравими герои, които според „Таймс” могат да се сравняват с героите от „Сага за Форсайтови”. Първият том ни повежда от тежките времена след Първата световна война до избухването на Втората, когато Хари трябва да реши дали да продължи образованието си в Оксфорд, или да постъпи във флота и да замине да се сражава срещу Хитлерова Германия.

Откъс от книгата

1.

Казваха, че баща ми загинал във войната.

Всеки път, когато питах майка си за смъртта му, тя не казваше повече от това, че служил в Глостърширския кралски полк и бил убит на Западния фронт само няколко дни преди подписването на примирието с Германия. Баба казваше, че татко бил храбър мъж, и веднъж, когато бяхме сами с нея, ми показа медалите му. Дядо рядко казваше мнението си за каквото и да било, но пък той беше глух като пън, така че може и изобщо да не е чувал въпроса ми.

Единственият друг, когото си спомням, беше вуйчо ми Стан, който сядаше на челното място на масата на закуска. Когато излизаше, често вървях след него до градските докове, където работеше. Всеки прекаран на пристанището ден беше приключение. Кораби от далечни страни, разтоварващи стоките си – ориз, захар, банани, юта и куп неща, за които не бях и чувал. След като опразваха трюмовете, докерите започваха да ги пълнят със сол, ябълки, ламарина и дори въглища (тях обичах най-малко, защото веднага издаваха къде съм бил през целия ден и майка ми се дразнеше), а после корабите отплаваха в неизвестни посоки. Винаги исках да помагам на вуйчо да разтоварва поредния пристигнал кораб, но той само се смееше и казваше: „Всяко нещо с времето си, момко“. Изобщо не ми се чакаше, а и най-неочаквано се появи училището.

На шестгодишна възраст ме изпратиха в начално училище „Мериууд“ и си помислих, че това е пълна загуба на време. Какъв е смисълът от училище, щом можех да науча всичко необходимо на доковете? Нямах абсолютно никакво намерение да отивам на следващия ден, но майка ми ме замъкна до входа, вкара ме вътре и се върна в четири следобед, за да ме отведе у дома.

Изобщо не си давах сметка, че мама има за бъдещето ми други планове, които не включваха вуйчо Стан и пристанището.

Мама ме отвеждаше на училище всяка сутрин, аз оставах да се мотая из двора, докато не се отдалечи, и офейквах на пристанището. Гледах винаги да се връщам на училищния портал, когато тя идваше да ме прибере. По пътя можех да ? разкажа всичко, което сме правили през деня. Много ме биваше в измислянето, но не мина много време и тя разбра, че става въпрос именно за измислици.

Няколко момчета от училището също често висяха на пристанището, но аз стоях настрана от тях. Те бяха по-големи и по-едри и при среща обикновено отнасях по някоя тупалка. Трябваше да си отварям очите и за главния бригадир мистър Хаскинс, защото когато ме виждаше да се шляя – използвам любимата му дума, – получавах ритник в задника наред със заканата: „Видя ли те да се шляеш отново тук, момко, ще кажа на директора“.

Понякога Хаскинс решаваше, че ме е виждал прекалено често, и съобщаваше на директора, който ме напердашваше с каиша, преди да ме вкара в класната стая. Класният ми ръководител мистър Холкомби никога не издаваше, че съм отсъствал от часовете му, но пък си беше малко мекушав. Когато узнаваше, че съм избягал от училище, майка ми не можеше да скрие гнева си и ми спираше джобните пари – половин пени за седмица. Но въпреки тупаниците от по-големите момчета, редовния пердах от страна на директора и загубата на джобните, нещо все ме влечеше към пристанището.

Открих само един истински приятел, докато се „шляех“ из доковете. Казваше се Стария Джак Тар. Мистър Тар живееше в изоставен железопътен вагон в края на депото. Вуйчо Стан ми казваше да стоя настрана от Стария Джак, защото бил глупав и мръсен стар бродяга. На мен не ми се виждаше чак толкова мръсен – определено не колкото Стан. А и доста скоро открих, че изобщо не е глупав.

След обяд с вуйчо Стан (един залък от сандвича му с „Мармайт“, огризката от ябълката му и глътка бира) се връщах в училище навреме за футболен мач – единственото нещо, което си заслужаваше да бъде посещавано. Та нали след завършване щях да стана капитан на „Бристол Сити“ или да построя кораб, който ще плава по цял свят. Ако мистър Холкомби си мълчеше и бригадирът не ме обаждаше на директора, можех да отсъствам дни наред, без никой да разбере, а стига да избягвах шлеповете с въглища и да чаках в четири следобед пред училището, майка ми нямаше да заподозре нищо.

Всяка събота вуйчо Стан ме водеше на „Аштън Гейт“ да гледаме „Бристол Сити“. В неделя сутрин пък мама ме замъкваше в църквата „Рождество Христово“ – нещо, от което така и не намерих начин да се измъкна. След като преподобният Уотс казваше последната си благословия, тичах с все сили до игрището и играех футбол с приятели, докато дойдеше време за обяд.

Когато бях на седем, за всеки разбиращ поне мъничко от футбол беше ясно, че никога няма да вляза в училищния отбор, та какво остава да стана капитан на „Бристол Сити“. Точно тогава обаче открих, че Бог ме е дарил с друг мъничък дар, който нямаше нищо общо с краката ми.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: