Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Внимавай какво си пожелаваш - книга 4 (Хрониките на Клифтън)

Джефри Арчър

Арчър се завръща с обичайния си широк размах. Неговият загадъчен и увлекателен стил държи читателите в напрежение до последния момент. 
"Внимавай какво си пожелаваш" е вълнуваща история за любов, отмъщение, амбиция и измяна. С какво предизвикателство ще се сблъска този път Хари Клифтън? И дали отново ще успее да се справи с него?

  • Корица: Мека
  • Страници: 432
  • Тегло: 0.400 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Джефри Арчър
 

Наличност: Да

14,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Арчър се завръща с обичайния си широк размах. Неговият загадъчен и увлекателен стил държи читателите в напрежение до последния момент.
"Внимавай какво си пожелаваш" е вълнуваща история за любов, отмъщение, амбиция и измяна. С какво предизвикателство ще се сблъска този път Хари Клифтън? И дали отново ще успее да се справи с него?

1957 г.

Хари и Ема научават, че синът им Себастиан е претърпял автомобилна катастрофа, но не знаят кой е загинал в нея: Себастиан или най-добрият му приятел Бруно. Следват множество обрати в съдбите на Ема, Хари и осиновената им дъщеря Джесика.

Джесика се влюбва в състудента си Клайв Бингам. И двете семейства се радват на тяхната връзка, но една злонамерена личност се опитва да разруши щастието им. Това предизвиква неочакван смут и променя живота на всички в семействата Клифтън и Барингтън.

“Барингтън Шипинг” е на ръба на краха точно когато възнамерява да строи новия си луксозен лайнер “Бъкингам”. Ема се надява да стане председател на борда на директорите. Но майор Фишър, лейди Вирджиния и Дон Педро Мартинес имат други планове…

 Обич, успех и дръзновение – всеки мечтае за това. Но внимавай какво си пожелаваш, защото може да получиш подлост, коварство, провал и унищожение!

Откъс от книгата

1.

Хари Клифтън се събуди от звъна на телефон.

Сънуваше нещо, но не можеше да се сети какво точно. Може би настоятелният металически звън беше част от съня. Обърна се мудно и примигна към светещите зелени стрелки на часовника до леглото. 6:43 сутринта. Усмихна се. Само един човек би помислил да му звънне по това време. Вдигна слушалката и промърмори с престорено сънен глас:

– Добро утро, скъпа.

Отговор не последва и за момент Хари се зачуди дали телефонистът на хотела не е объркал номера на стаята. Тъкмо се канеше да затвори, когато някой изхлипа в слушалката.

– Ти ли си, Ема?

– Да – отвърна тя.

– Какво е станало? – меко попита той.

– Себастиан е мъртъв.

Хари не отговори веднага, защото в момента ужасно му се искаше да си мисли, че още сънува.

– Не може да бъде – рече най-сетне. – Вчера разговарях с него.

– Загинал е тази сутрин. – Ема едва успяваше да произнесе по няколко думи наведнъж.

Хари рязко се изправи, вече напълно буден.

– При автомобилна катастрофа – продължи Ема между риданията.

Хари се опита да запази спокойствие и зачака да му каже какво точно е станало.

– Пътували са заедно за Кеймбридж.

– Кои? – попита Хари.

– Себастиан и Бруно.

– Бруно жив ли е?

– Да. Но е в болница в Харлоу и не са сигурни, че ще изкара нощта.

Хари отметна одеялото и спусна крака на килима. Замръзваше и не беше на себе си.

– Веднага ще повикам такси до летището и ще взема първия полет до Лондон.

– Аз отивам направо в болницата – каза Ема. Не добави нищо повече и за момент Хари се запита дали връзката не е прекъснала. После Ема прошепна: – Искат някой да разпознае трупа.

Ема затвори, но й трябваше известно време да успее да събере достатъчно сили, за да стане. Накрая прекоси с несигурна крачка стаята: наложи й се да се подпира на мебелите, подобно на моряк по време на буря. Отвори вратата на кабинета. Марсдън стоеше в хола с наведена глава. Никога не беше виждала стария прислужник да показва каквито и да било чувства пред член на семейството и едва разпозна повехналата фигура, която се подпираше на полицата на камината. Обичайната му маска на самообладание беше сменена от жестоката реалност на смъртта.

– Мейбъл ви е приготвила ръчен багаж, мадам – като пребит рече той. – И ако ми позволите, ще ви откарам до болницата.

– Благодаря, Марсдън, много мило от твоя страна – отвърна Ема, докато той й отваряше външната врата.

Докато слизаха по стъпалата към колата, Марсдън я хвана под ръка. За първи път докосваше господарката си. Отвори вратата, тя се качи и се отпусна върху кожената седалка като грохнала старица. Марсдън запали, превключи на скорост и пое по дългия път от Имението към болница „Принцеса Александра“ в Харлоу.

Едва сега Ема се сети, че не се е обадила на брат си и сестра си, за да им каже за станалото. Реши, че ще го направи вечерта, когато бе по-вероятно Грейс и Джайлс да са сами. Не искаше да им съобщава новината в присъствието на други хора. Изведнъж изпита остра болка в корема, сякаш някой я беше пронизал. Как щеше да каже на Джесика, че никога вече няма да види брат си? Дали някога щеше да бъде отново същото весело дете, което тичаше след Себ като послушно паленце, въртящо опашка и изпълнено с неподправено обожание? Джесика не биваше да научава новината от някого другиго, което означаваше, че Ема трябваше да се върне в Имението колкото се може по-бързо.

Марсдън отби в предния двор на местния гараж, където обикновено зареждаше бензин в петък следобед. Когато забеляза мисис Клифтън на задната седалка на зеления „Остин А30“, служителят на колонката докосна козирката на фуражката си. Ема не отговори и младежът се запита дали не е сгафил нещо. Напълни резервоара и вдигна капака да провери маслото. След като приключи, отново отдаде чест, но Марсдън потегли, без да каже нито дума и без обичайните шест пенса бакшиш.

– Какво им става? – помърмори младежът, докато колата се отдалечаваше.

След като излязоха отново на пътя, Ема се опита да си спомни точните думи на приемащия наставник на Питърхаус, с които той й съобщи новината. „Съжалявам, че трябва да ви го кажа, мисис Клифтън, но синът ви е загинал при автомобилна злополука“. Като се изключи това сурово съобщение, мистър Паджет като че ли знаеше съвсем малко – но пък и беше само приносител на новината, както сам се изрази.

Въпросите продължаваха да се блъскат в ума й. Защо синът й е пътувал за Кеймбридж с кола, след като само няколко дни по-рано му беше купила билет за влака? Кой е карал, Себастиан или Бруно? Защо са се движели прекалено бързо? Гума ли бяха спукали? Била ли е замесена друга кола? Въпросите бяха много и тя се съмняваше, че някой знае всички отговори.

Няколко минути след обаждането на наставника позвъниха от полицията да попитат дали мистър Клифтън ще може да иде в болницата и да идентифицира тялото. Ема обясни, че съпругът й е на турне в Ню Йорк, на което представя новата си книга. Сигурно щеше да откаже да го замести, ако знаеше, че той ще се върне в Англия още на следващия ден. Слава богу, връщаше се със самолет и нямаше да му се налага да прекарва пет дни в Атлантическия океан, останал сам с мъката си.

Докато Марсдън караше през градчетата Чипнам, Нюбъри и Слау, Ема мислеше и за дон Педро Мартинес. Възможно ли бе да е търсил отмъщение за случилото се в Саутхамптън само преди няколко седмици? Но ако другият в колата беше синът му Бруно, това беше лишено от всякаква логика. Докато Марсдън се насочваше на север към А1 – магистралата, по която Себастиан беше карал само преди часове, Ема отново се замисли за Себастиан. Беше чела някъде, че в моменти на лична трагедия хората искат единствено да върнат времето назад. С нея бе същото.

Себастиан. Спомни си раждането му, когато Хари беше в затвор в другия край на света, първите му стъпки, когато беше на осем месеца и четири дни, първата му дума „Още“ и първия му учебен ден, когато скочи от колата още преди Хари да е успял да спре напълно, после в „Бийчкрофт Аби“, когато директорът искаше да го изключи, но го помилва, след като Себ получи стипендия за Кеймбридж. Толкова много мечти и цели за постигане – и всичко това се бе превърнало в прах само за миг. И накрая огромната й грешка, когато бе позволила на секретаря на кабинета да я убеди, че Себастиан трябва да се забърка в плановете на правителството да изправи дон Педро Мартинес пред съда. Ако беше отказала молбата на сър Алън Редмейн, единственият й син още щеше да е жив. Ако, ако...

Когато стигнаха покрайнините на Харлоу, Ема погледна през прозореца и видя знака към болница „Принцеса Александра“. Опита се да се съсредоточи върху онова, което се очакваше от нея. След няколко минути Марсдън мина през портала от ковано желязо, който никога не се затваряше, и спря пред главния вход. Ема слезе и тръгна към вратата, а Марсдън продължи, за да намери място за паркиране.

Ема съобщи името си на рецепционистката и приветливата усмивка на момичето тутакси изчезна, за да се смени с израз на съжаление.

– Моля да ме извините за момент, мисис Клифтън – каза рецепционистката, докато вдигаше телефона. – Ще съобщя на мистър Оуен, че сте тук.

– Мистър Оуен?

– Той беше дежурен консултант сутринта, когато приеха сина ви.

Ема кимна и започна да крачи нервно в коридора, а спомените й се смениха с разбъркани мисли. Кой, защо, кога... Спря едва когато пред нея се появи елегантно облечена сестра с колосана яка.

– Вие ли сте мисис Клифтън?

Ема кимна.

– Моля, елате с мен.

Сестрата я поведе по коридор със зелени стени. Не размениха нито дума. Но пък и какво можеха да си кажат? Спряха пред врата с надпис „Д-р Уилям Оуен, член на Кралското общество на хирурзите“. Сестрата почука, отвори и се дръпна настрани, за да направи път на Ема.

Висок слаб оплешивяващ мъж със скръбната физиономия на гробар стана от бюрото си. Ема се запита дали това лице някога се усмихва.

– Добър ден, мисис Клифтън – каза той и я настани в единственото удобно кресло в стаята.

– Много съжалявам, че трябва да се запознаем при такива тъжни обстоятелства.

На Ема й дожаля за горкия човек. Колко пъти на ден трябваше да изрича същите тези думи? Ако се съдеше по изражението му, никак не му беше лесно.

– Боя се, че има много бумащина за оправяне, но съдебният лекар ще се нуждае от официално идентифициране на тялото, преди да се заемем с друго.

Ема сведе глава и избухна в сълзи. Искаше й се да беше послушала съвета на Хари и да го остави той да се заеме с тази непоносима задача. Мистър Оуен скочи от мястото си и приклекна до нея.

– Ужасно съжалявам, мисис Клифтън...

Харолд Гинзбърг едва ли можеше да е по-мил и отзивчив.

Издателят на Хари му беше резервирал билет за първия полет до Лондон, в първа класа. „Поне ще пътува удобно“, помисли си Харолд, макар да не му се вярваше, че горкият човек ще успее да мигне. Реши, че моментът не е подходящ да му съобщава добрата новина, и просто помоли Хари да предаде искрените му съболезнования на Ема.

Когато след четирийсет минути освободи стаята си в хотел „Пиер“, Хари откри шофьора на Харолд да го чака отпред, за да го откара до летище „Айдълуайлд“. Седна на задната седалка на лимузината, тъй като нямаше желание да говори с никого. Мислите му инстинктивно се насочиха към Ема и онова, което трябваше да понесе тя. Изобщо не му харесваше, че трябва да разпознава тялото на Себ. Надяваше се от болницата да са я посъветвали да изчака завръщането му.

Изобщо не обърна внимание на факта, че ще е сред първите пътници, пресекли Атлантика със самолет. Можеше да мисли единствено за сина си – с какво нетърпение очакваше да иде в Кеймбридж и да започне първата си година в университета. А след това... беше предполагал, че с естествената си дарба за езици Себ може да започне работа във Външно министерство, да стане преводач, може би дори преподавател или...

Когато самолетът се издигна, Хари отказа чашата шампанско, предложена му от усмихната стюардеса – но пък откъде тя можеше да знае, че той няма поводи да се усмихва? Не й обясни защо няма да яде и да спи. През войната, когато бе в тила на врага, Хари се беше научил да остава буден в продължение на трийсет и шест часа – караше единствено на предизвикания от страха приток на адреналин. Знаеше, че няма да може да мигне, преди да е видял сина си за последен път, и подозираше, че това ще продължи и доста след това – само че адреналинът щеше да се дължи на отчаянието.

Мистър Оуен мълчаливо поведе Ема по безличен коридор. Спряха пред плътно затворена врата с матово стъкло, на което с подходящи черни букви бе изписана една-единствена дума – МОРГА. Мистър Оуен отвори и отстъпи настрани, за да й направи път. Вратата се затвори рязко зад нея. Внезапната промяна на температурата накара Ема да потръпне... а после погледът й спря върху количката в средата на помещението. Под чаршафа се различаваха очертанията на тялото на сина й.

До количката стоеше асистент в бяла престилка. Мълчеше.

– Готова ли сте, мисис Клифтън? – меко попита мистър Оуен.

– Да – твърдо отвърна Ема и ноктите й се впиха в дланите й.

Оуен кимна и асистентът дръпна чаршафа. Ема се взря в покритото с драскотини и синини лице и го разпозна моментално. Изкрещя, рухна на колене и захлипа неудържимо.

Мистър Оуен и асистентът не се изненадаха от очак­ваната реакция на майка, виждаща мъртвия си син, но наистина се смаяха, когато тя каза тихо:

– Това не е Себастиан.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: