Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Властелинът на пръстените - част 2: Двете кули

Дж. Р. Р. Толкин

Втори том от епичната сага на Дж. Р. Р. Толкин „Властелинът на пръстените“.

Фентъзи епос на всички времена!

Възхитителен свят на джуджета, елфи и хора!

Задругата на Пръстена е разтурена. Фродо и Сам продължават сами към великата река Андуин - сами, ако не броим тайнствената пълзяща твар, която ги следва неотлъчно...

  • Корица: Мека
  • Страници: 432
  • Тегло: 0.450 кг
  • Издадена: 26.01.2016 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Дж. Р. Р. Толкин
 

Наличност: Да

17,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Джон Роналд Руел Толкин е британски писател, смятан за основател на жанра фентъзи с романа си „Хобит“  и неговото продължение трилогията „Властелинът на пръстените“.

Джон Р. Р. Толкин е командор на Британската империя от 1972 г. заради приноса му към английската литература.

Джон Роналд Руел Толкин умира на 2 септември 1973, на 81-годишна възраст в частна болница.

В обемното Толкиново творчество се включват редица посмъртно публикувани книги относно историята на измисления свят Средна земя, сред които най-известна е „Силмарилион“.

Неотмиращата популярност и голямото влияние на творбите му превръщат Толкин в баща на съвременния жанр фентъзи.

Откъс от книгата

Глава 1

ГИБЕЛТА НА БОРОМИР

 

Арагорн тичаше нагоре по хълма. От време на време се привеждаше към земята. Хобитите крачат леко и дори за Скиталец не е лесно да разчете стъпките им, но недалеч от върха едно поточе пресичаше пътеката и във влажната пръст той видя каквото търсеше.

– Правилно съм изтълкувал знаците – каза си той. – Фродо е бягал към върха. Питам се, какво ли е видял там? Но той се е върнал по същия път и отново е слязъл от хълма.

Арагорн се поколеба. Искаше сам да отиде до високия трон с надеждата да види нещо, което би го упътило в затруднението; но времето не чакаше. Внезапно се хвърли напред и изтича към върха, прекоси грамадните плочи, изкатери се по стъпалата. Седнал на високия трон, той се огледа. Но слънцето сякаш бе помръкнало и светът беше мъжделив и далечен. Взорът му описа пълен кръг от север до север, без да види нищо освен далечните хълмове; само на голямо разстояние забеляза пак огромна, подобна на орел птица да се рее нависоко из въздуха, слизайки бавно в широки кръгове към земята.

Докато гледаше, острият му слух долови звуци, долитащи отдолу, от горите по западния бряг на Реката. Той изтръпна. Раздадоха се викове и за свой ужас той различи сред тях пронизителните гласове на орките. Сетне изведнъж се разнесе дълбокият гърлен зов на мощен рог и екотът му заблъска хълмовете, заподскача из низините, издигайки се в могъщ вик над грохота на водопада.

– Рогът на Боромир! – извика Арагорн. – Той е в беда! – И като профуча по стъпалата, се впусна с огромни скокове надолу по пътеката. – Уви! Злата участ не ме напуска днес и всичко, що сторя, се обърква. Къде е Сам?

Той тичаше и виковете долитаха по-отблизо, но вече по-слаби; рогът свиреше отчаяно. Яростни и пискливи се надигаха крясъците на орките и внезапно зовът на рога секна. Арагорн се втурна по последния склон, но преди да достигне подножието на хълма, звуците заглъхнаха; а когато зави наляво и затича към тях, те взеха да се оттеглят, докато накрая престана да ги чува. С вик „Елендил! Елендил!“ той изтегли бляскавия си меч и връхлетя сред дърветата.

 

На една миля от Парт Гален, сред малка полянка недалеч от езерото, откри Боромир. Той седеше, облегнал гръб на едно грамадно дърво, сякаш си почиваше. Но Арагорн видя, че е пронизан от множество чернопери стрели; мечът още тежеше в десницата му, но бе пречупен до самата дръжка; рогът, разцепен на две, се търкаляше до него. Наоколо и върху нозете му лежаха накуп съсечени орки.

Арагорн коленичи до него. Боромир отвори очи и се помъчи да заговори. Най-сетне думите бавно изпълзяха от устните му.

– Опитах да взема Пръстена от Фродо – каза той. – Съжалявам. Платих. – Погледът му се плъзна към повалените врагове; поне двадесетина от тях бяха проснати наблизо. – Няма ги... полуръстовете... орките ги хванаха. Мисля, че не са мъртви. Орките ги вързаха. – Той помълча и притвори очи. След малко отново заговори: – Сбогом, Арагорн! Иди в Минас Тирит и спаси моя народ! Аз се провалих.

– Не! – каза Арагорн, стисна ръката му и го целуна по челото. – Ти надделя. Малцина са извоювали такава победа. Бъди спокоен! Минас Тирит няма да загине!

Боромир се усмихна.

– Накъде тръгнаха? Беше ли Фродо с тях? – запита Арагорн.

Но Боромир не каза нито дума.

– Уви! – промълви Арагорн. – Такъв е краят на наследника на Денетор, Владетел на Кулата на Стражата. Горчив край. Сега Отрядът е унищожен. Не той, а аз се провалих. Напразно ми вярваше Гандалф. Що да сторя сега? Боромир ми заръча да ида в Минас Тирит и сърцето ми го желае, но къде са Пръстенът и Носителят? Как да ги намеря и да спася Похода от крушение?

Той дълго остана на колене, прегърбен от ридания; продължаваше да стиска ръката на Боромир. Така го завариха Леголас и Гимли. Те безшумно слязоха от западните склонове на хълма, прокрадвайки се сред дърветата, сякаш бяха на лов. Гимли държеше секирата си, Леголас стискаше дългия си кинжал – стрелите му бяха свършили. Когато излязоха на поляната, те спряха изумени; постояха със скръбно приведени глави, защото бе ясно какво се е случило.

– Уви! – изрече Леголас, заставайки до Арагорн. – Подгонихме орките из гората и съсякохме мнозина, ала тук бихме били по-полезни. Дойдохме, щом чухме рога... но явно сме закъснели. Боя се, че сте смъртноранени.

– Боромир е мъртъв – каза Арагорн. – Аз съм невредим, защото не бях с него. Той падна, защитавайки хобитите, докато аз бях далеч на хълма.

– Хобитите! – викна Гимли. – Къде са те? Къде е Фродо?

– Не знам – морно отвърна Арагорн. – Преди да умре, Боромир ми каза, че орките са ги вързали; вярваше, че са живи. Бях го изпратил да придружи Мери и Пипин, но не се сетих да запитам дали Фродо и Сам са били с него... а после вече бе късно. Всичко, що сторих днес, се обърка. Какво да правим сега?

– Най-напред да се погрижим за загиналия – каза Леголас. – Не можем да го оставим проснат като леш сред гнусните орки.

– Само че да побързаме – добави Гимли. – Той не би искал да се бавим. Трябва да преследваме орките, ако има надежда да са хванали жив някой от Отряда.

– Ала не знаем дали Носителят на Пръстена е с тях, или не – каза Арагорн. – Ще го изоставим ли? Не трябва ли първо него да подирим? Тежък избор ни предстои!

– Тогава нека най-напред да изпълним дълга си – каза Леголас. – Нямаме време и инструменти да погребем другаря си както се полага или да издигнем могила над него. Бихме могли да натрупаме каменна пирамида.

– Работата ще е тежка и дълга – наблизо няма подходящи камъни, ще трябва да ги търсим край реката – отвърна Гимли.

– Тогава да го положим в лодка с оръжията му и оръжията на победените врагове – каза Арагорн. – Ще го изпратим към водопада Раурос и ще го оставим на волята на Андуин. Реката на Гондор ще се погрижи поне зли твари да не осквернят костите му.

Те бързо претърсиха труповете на орките, сбирайки накуп мечове и разцепени шлемове.

– Вижте! – извика Арагорн. – Ето следи!

От купчината зловещи оръжия той измъкна два кинжала с формата на лист, инкрустирани със златни и червени шарки; потърси още и откри ножниците – черни, осеяни с червени скъпоценни камъчета.

– Това не са оръжия на орки! – каза той. – Носеха ги хобитите. Несъмнено орките са ги ограбили, но не са посмели да задържат кинжалите, знаейки какво представляват – дело на Задморските майстори, обвито с вълшебство за гибел на Мордор. Е, ако още са живи, сега нашите приятели са беззащитни. Ще ги взема и макар и без надежда, ще се надявам да им ги върна.

– А аз – каза Леголас – ще взема всички стрели, които намеря, защото колчанът ми е празен.

Той потърси из купчината и по земята и намери само няколко здрави стрели, по-дълги, отколкото бе обичайно за орките. Огледа се внимателно.

А Арагорн огледа труповете и каза:

– Мнозина от падналите тук не са от Мордор. Някои са от Севера, от Мъгливите планини, ако изобщо разбирам от орки и тям подобни. А има и други, непознати за мен. Амуницията им е съвсем необичайна за орки.

Имаше четири едри гоблина – мургави, теснооки, с дебели крака и мощни ръце. Вместо с привичните за орките криви ятагани бяха въоръжени с къси широки мечове, имаха лъкове от тисово дърво, по дължина и форма подобни на човешките. На щитовете им бе изрисувана странна емблема: малка бяла ръка сред черно поле; по челата на железните им шлемове бе прикрепена руната „С“, изработена от някакъв бял метал.

– Не съм виждал досега тия знаци – каза Арагорн. – Какво ли значат?

– „С“ като Саурон – обади се Гимли. – Това лесно се разбира.

– Не! – каза Леголас. – Саурон не използва елфически руни.

– Освен това той крие истинското си име и не разрешава да го пишат и изричат – добави Арагорн. – Не използва и белия цвят. Орките, служещи на Барад-дур, носят знака на Червеното Око. – Той постоя замислен и най-сетне каза: – Предполагам, че това „С“ значи Саруман. Злото се надига в Исенгард и Западът вече не е вън от опасност. Сбъдват се тревогите на Гандалф: предателят Саруман по някакъв начин е узнал за пътешествието ни. Вероятно знае и за гибелта на Гандалф. Някои от морийските преследвачи може да са заблудили бдителността на Лориен или пък са заобиколили тази страна и по други пътища са стигнали до Исенгард. Орките се движат бързо. Но Саруман има много начини да си доставя вести. Спомняте ли си птиците?

– Е, нямаме време за гатанки – каза Гимли. – Да отнесем Боромир!

– Но после ще трябва да решим гатанките, ако искаме правилно да изберем пътя си – отвърна Арагорн.

– Може да няма правилен избор – каза Гимли.

Джуджето взе секирата си и отсече няколко клона. Вързаха ги с тетиви от лъковете и разстлаха плащовете си върху рамката. На това простичко смъртно ложе пренесоха тялото на другаря си до брега заедно с ония трофеи от последната му битка, които избраха да изпратят с него. Пътят бе кратък, ала задачата не бе лека, защото Боромир беше висок и едър мъж.

Арагорн остана край водата да пази носилката, докато Леголас и Гимли се втурнаха към Парт Гален. Дотам имаше повече от миля и мина доста време, докато се върнат с две лодки, гребейки енергично край брега.

– Странна история имаме да разкажем! – рече Леголас. – На брега бяха само две лодки. Не открихме никаква следа от третата.

– Минавали ли са орки оттам? – запита Арагорн.

– Не забелязахме такова нещо – отговори Гимли. – Орките биха задигнали или унищожили всички лодки и багажа.

– Ще огледам почвата, когато се върнем – каза Арагорн.

Положиха Боромир в лодката, която щеше да го отнесе. Сгънаха сивата качулка и елфическия плащ и ги поставиха под главата му. Сресаха дългата черна коса и я разстлаха по раменете му. Златният пояс от Лориен блестеше на кръста му. Отстрани поставиха шлема му, а в скута му сложиха разсечения рог, дръжката и отломките от неговия меч; под нозете му натрупаха вражеските мечове.

После вързаха носа за кърмата на другата лодка и го изтеглиха във водата. Печално загребаха покрай брега и като се отклониха в бързотечния ръкав, отминаха ливадата Парт Гален. Сияеха стръмните склонове на Тол Брандир – вече бе пладне. Продължиха на юг и като златна омара пред тях се надигнаха мъглите на Раурос. Свистенето и гърмежът на водопада разтърсваха безветрения въздух.

Скръбно пуснаха погребалната лодка – легнал в нея, спокоен и умиротворен, Боромир се плъзна по лоното на бързите води. Течението го пое, докато другарите му удържаха с весла лодката си. Той мина край тях и лодката му бавно отплава, смали се като тъмна точица сред златната светлина; после изведнъж изчезна. Все тъй ревеше Раурос.

Реката бе поела Боромир, син на Денетор, и в Минас Тирит вече никога не го видяха да стои сутрин, както бе свикнал, на Бялата кула. Но още дълго разказваха в Гондор, че елфическата лодка преминала водопада и кипналото езеро и през Осгилиат, през устията на Андуин, го отнесла към Великото Море в звездната нощ.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: