Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Византия между Изтока и Запада

Димитър Й. Димитров

Византийската империя е предопределена от географското си разположение да посредничи между Европа и Близкия изток, но и да трябва да се съобразява постоянно с противниците си и често да води войни на два фронта. Официалната идеология дефинира империята като сърцето на християнския свят, избрания съд на Божието благоволение, отвъд който всичко останало е периферия с различна степен на важност и цивилизованост.

 

Наличност: Да

14,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Византийската империя е предопределена от географското си разположение да посредничи между Европа и Близкия изток, но и да трябва да се съобразява постоянно с противниците си и често да води войни на два фронта. Официалната идеология дефинира империята като сърцето на християнския свят, избрания съд на Божието благоволение, отвъд който всичко останало е периферия с различна степен на важност и цивилизованост. С течение на вековете империята, наследница на древния гръко-римски свят, ще трябва да премине през различни сложни взаимоотношения със своите непосредствени или по-далечни съседи, както и да пренастрои своето мислене от надменност през реализъм до унизително просителство. Настоящата книга е посветена на ромейската политика в Близкия изток, Средна и Западна Европа, на възприятието на другия, както и на постепенното ерозиране на универсалния християнски свят, довело до появата на две основни конфесии – католицизма и православието.

Откъс от книгата

1. Историческият контекст

Византийската империя е предопределена от географското си разположение да посредничи между Европа и Близкия Изток, но и да трябва да се съобразява постоянно с противниците си и често да води война на два фронта. Официалната идеология дефинира империята като сърцето на християнския свят, избраният съд на Божието благоволение, отвъд който всичко останало е периферия с различна степен на важност и цивилизованост. Част от тази периферия е християнизирана, друга – не, но върху тях тегне определението варварски, което Византия наследява от гръко-римската древност. Старогръцката дума барбарос означава първоначално човек, който бърбори неразбираемо (дори българският корен е идентичен), не-елин. По същата логика славяните са наричали германците немци, а арабите персите – аджам (неми), защото не разбирали езика им и по примитивната логика този, който говори нещо, което не разбираш, е ням в някакъв смисъл. С течение на времето понятието варварин придобива културно-цивилизационен смисъл на човек, който е извън твоя по-висок по презумпция културен кръг; човек, който се ръководи от други житейски принципи, по-низши, управлява се по друг начин, хаотичен или тираничен.

Въпреки придържането си към една консервативна и в някакъв смисъл шовинистична и културно-миоптична доктрина, определяна понякога като ойкуменическа, Византия демонстрира много често здрав политически разум и усет, дипломатичност и съобразяване с реалностите на миналото и съвремието. След Юстиниан Велики, който за последно се опитва да обедини Средиземноморието в една империя, Византия изоставя тези претенции в замяна на много попостижими цели, като дунавската или ефратската граница, например. От Западна Европа се очаква да приеме идеята за единната християнска империя на Константин Велики, чието сърце тупти на Босфора, и да се съобразява с константинополските василевси като единствени наследници на първия християнски император и римската държавност, както и наместници на истинския Император, Вседържеца Исус Христос. Византия обаче трудно поддържа идеята за изключителност на империята, изправена пред предизвикателства както на Запад, така и на Изток. На връх Коледа през 800 г. папа Лъв III използва аргумента, че в Константинопол управлява жена, ergo няма император, за да короняса в Рим Карл Велики като Imperator Romanorum gubernans imperium. Титлата е с привкус на ограниченост във времето и правомощията, нещо като ВрИД. Ние не съвсем правилно сме свикнали да назоваваме тази империя Франкска. През 962 г. Ото I от Саксонската династия ще бъде коронясан за император на Запада, с което се поставя хилядолетна традиция, прекратена едва след Първата световна война и разпадането на Австро-Унгария. Що се отнася до Византия, тя неминуемо ще трябва да се съобразява с реалностите, особено след отслабването си от XI в. нататък. Ислямският натиск от Изток е допълнителен стимул в тази посока.

По отношение на линията Византия–Западна Европа доминира възгледът за противоречия, конкуренция и конфронтации, особено от времето на иконоборството нататък. Непреднамереният анализ обаче показва, че поне до XI в. Византия и Западът поддържат нормален modus vivendi като част от християнския европейски свят. Византия притежава територии в Италия и е пряко ангажирана в политическата обстановка в Средиземноморието и Централна Европа. Венеция за дълго време ще е нещо като византийски ‘протекторат’. Западният свят също не е единно цяло, а някои нововъзникващи сили, като въпросната Венеция, служат дълго време като мост, принадлежейки едновременно към византийския и западноевропейския свят. Въпреки противоречията между църковните центрове, особено силни по време на иконоборството и т. нар. Фотиева схизма в средата на IX в., провокирана от българския църковен въпрос, християнският свят все още е единно цяло, на което едва през следващите векове е съдено да се разпадне на два конфесионални дяла.

Редица византийски автори от VI до XI в. Демонстрират чувството за единство. Агатий хвали през VI в. франките, считайки ги за твърде близки до ромеите по вяра и светоглед, въпреки различията в облеклото и езика. През X в. император Константин VII Порфирогенет ще съветва своя син Роман, че не е прието и прилично владетелят на ромеите да се жени за варварска жена, но с важното изключение на франките, които се явяват политически наследници на Константин Велики и Западната Римска империя (De Administrando Imperio). Гръцкият език напълно измества латинския след ранния VII в., но „езикът на стария Рим“ е оценяван по достойнство и само по изключение третиран като варварски и не-имперски. Славното минало на Стария Рим никога не е забравено във Византия. В За темите същият Константин Порфирогенет пише, че някога Рим е бил управляван от император, но понастоящем е изоставил имперската власт и се управлява самостоятелно, под контрола на папите. Михаил Псел започва през XI в. своята Кратка история (Historia Syntomos) не със Сътворението, а с основаването на Рим, въпреки че по конюнктурни причини е принуден да хвали Новия Рим като по-силен от стария. С древен Рим започва своето изложение и Йоан Зонара в създадената от него История през следващия XII в., сравнявайки славата на древния Рим с не съвсем удовлетворителното настояще.

Василий II (976–1025), наречен по-късно Българоубиец, възстановява византийската власт над почти целия Балкански полуостров, а с него са принудени да се съобразяват и германският („римски“) император, и римският папа. Тогава за последен път византийски император се меси в делата на римската Църква и налага влиянието си там. След смъртта на този силен, и силов, владетел, Византия започва бавно, но видимо да отслабва. Нейното влияние в западния свят намалява и то във време, когато Западна Европа преживява демографски разцвет, съчетан с важни реформи в Църквата и обществото. Всички съседи на Византия, и източни, и западни, се опитват да се възползват от упадъка. Политиката на Папството към Византия обаче не се променя драстично поне до края на XI в., въпреки т. нар. Велика схизма от 1054 г., която е силно надценявана в историографията и църковната традиция. Дори и след 1054 г. отношенията между Рим и Константинопол продължават. Папа Виктор III (1055–1057), бивш абат на Монте Касино под името Дезидерий, изпраща пратеничество до императрица Теодора, но преговорите на Папството с норманите провалят тази инициатива. Фридрих Лотарингски, който участва в злополучното пратеничество в Константинопол от 1054 г., става папа под името Стефан IX (1057–1058) и в това си ново качество изразява своето желание за добри отношения с константинополския император и Църква. Папа Николай II (1059–1061) съюзява Папството с норманите, предизвиквайки обтягане на отношенията с Византия в политически аспект, но без да спира духовното общение. Критична за ромейския свят се оказва годината 1071: след битката при Манцикерт и последвалите византийски интриги империята губи почти цяла Мала Азия, завладяна от селджукските турци. В същата година норманите завладяват и Бари, последното византийско владение в Италия. Тази фатална година поставя Ромейската държава в принципно нова позиция на второстепенна политическа сила и молител за помощ. Михаил VII Дука (1071–1078) и Алексий I Комнин (1081–1118) се обръщат към римските папи с призив за помощ. Тези призиви имат своето важно значение, давайки тласък на идеята за организиране на кръстоносните походи на Изток. За папа Урбан II (1088–1099) кръстоносната идея е неразривно свързана с намерението за ново единение (concordia) на Църквите.

Византия е принудена да играе дипломатическа игра в много по-сложния свят на XII в. Династичните бракове са само едно от израженията на променената ситуация, в което Византия се изправя срещу равностойни и дори по-силни християнски фактори, като Германската „римска“ империя, Унгария, норманите, италианските градове-държави, Франция, кръстоносните държави на Изток. Мюсюлманските съседи на Изток продължават да бъдат сериозен проблем и заплаха, а турцизмът вече свива гнездо в централна Анатолия, която никога повече няма да бъде възстановена за християнството. Мануил II Комнин (1143–1180) е последният византийски император с имперски амбиции за обединение на двата дяла на християнството и с общосредиземноморска перспектива. Възможностите на империята обаче са много по-скромни от амбициите на Мануил. След неговата смърт Византия тръгва по спиралата на упадъка, съчетана с остра конфронтация със западния свят, включително норманите, Унгария, Венеция и Германската империя на Хохенщауфените. Така се стига и до Четвъртия кръстоносен поход, който ще промени историята и ще постави началото на разделението на Европа на католическа и православна.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: