Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Вино от глухарчета

Рей Бредбъри

Любовно писмо до едно детство...

Лятото на 1928-а е златно време за едно подрастващо момче. Лято на ябълкови дръвчета, окосени ливади и нови гуменки; на бране на глухарчета и на преяждане с вкусните гозби на баба; време на скърби и чудеса, на златни пчели. Магично лято, през което времето сякаш е спряло в живота на дванайсетгодишния Дъглас Споулдинг – запечатано от несравнимия Рей Бредбъри.

  • Корица: Мека
  • Страници: 320
  • Тегло: 0.350 кг
  • Издадена: 2008 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Рей Бредбъри
 

Наличност: Да

14,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Върнете се с майстора Рей Бредбъри там, където е вечният дом на сърцето, във времето на сбогуване и недоловима, изумителна промяна, където силният вкус на “Вино от глухарчета” остава по езика като лелеян спомен...

Бредбъри има своеобразен стил, на който мнозина са подражавали, но който никой не е успял да имитира.“ - Портлънд Орегониън

Няма по-опростен, но и по-задълбочен стил от този на Бредбъри. От най-обикновени думи той твори образи и настроения, които остават завинаги у неговите читатели.“ - Сан Франсиско Кроникъл

Рей Бредбъри постигна онова, което е по силите на малцина творци... Той ни промени.“ - Бостън Сънди Глоуб

 

Любовно писмо до едно детство...

Лятото на 1928-а е златно време за едно подрастващо момче. Лято на ябълкови дръвчета, окосени ливади и нови гуменки; на бране на глухарчета и на преяждане с вкусните гозби на баба; време на скърби и чудеса, на златни пчели. Магично лято, през което времето сякаш е спряло в живота на дванайсетгодишния Дъглас Споулдинг – запечатано от несравнимия Рей Бредбъри.

Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието. Някои от най-популярните му произведения са “451 градуса по Фаренхайт”, “Марсиански хроники”, “Вино от глухарчета”. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по “Моби Дик” на режисьора Джон Хюстън. Номиниран е за наградата “Оскар”. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица “Театърът на Рей Бредбъри”. Има награда “Еми” за телевизионната си пиеса “Дървото на вси светии”. През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.

Биография и факти за автора

Рей Бредбъри

Рей Бредбъри е сред най-известните писатели на съвремието и един от най-почитаните разказвачи на Америка.

За себе си Бредбъри казва: „Баща ми е Жул Верн. Хърбърт Уелс е мъдрият ми чичо. Едгър Алан По е братовчедът ми с крила на прилеп, когото държим в таванската стаичка. Флаш Гордън и Бък Роджърс са ми братя и приятели. Това е моето потекло. Като се прибави естествено и фактът, че Мери Улстънкрафт, авторката на „Франкенщайн“, ми е майка.“

Рей Дъглас Бредбъри (понякога погрешно се счита, че името му е Реймънд) е роден в Уокигън, Илинойс. Майка му е шведска имигрантка. Баща му е работел като кабелен работник за електроснабдяването и телефонните компании. Дядо му и прадядо му по бащина линия са били издатели на вестници. Още от малък той чете и пише, и прекарва много време в библиотеката „Карнеги“ в Уокигън. Произведенията му Вино от глухарчета и „Чувствувам, че идва нещо зло“ описват Уокигън под името „Зеления град“, и са полуавтобиографични.

Често бива описван като автор на научна фантастика, но той самият не се причислява към никоя литературна категория.

„Като начало, не пиша научна фантастика. Написал съм само една научнофантастична книга, и това е „451 градуса по Фаренхайт“, която е базирана на реалността. Научната фантастика е изобразяване на реалното. Фентъзито е изобразяване на нереалното. Така че „Марсиански хроники“ не са научна фантастика, а фентъзи. Те са невъзможни, не разбирате ли? Това е причината, че ще се четат още дълго време - всъщност са гръцки мит, а митовете имат качеството да остават задълго.“ 

Някои от най-популярните му произведения са “451 градуса по Фаренхайт”, “Марсиански хроники”, “Вино от глухарчета”. Писал е за театъра и за киното, негов е сценарият за превърналата се в класика екранизация по “Моби Дик” на режисьора Джон Хюстън.

Номиниран е за наградата “Оскар”. Адаптирал е шейсет и пет от своите разкази за телевизионната поредица “Театърът на Рей Бредбъри”. Има награда “Еми” за телевизионната си пиеса “Дървото на вси светии”.

През 2000 г. Рей Бредбъри е удостоен от Националната фондация за книги с медал за изключителни заслуги към американската книжовност.

Сред известните му творби са и „Хайде всички да убием Констанс“, „Смъртта е занимание самотно“  , "Зелени сенки, бял кит", "Гробище за лунатици", "Сбогом, лято", както и сборници като "Лекарство за меланхолия", "Париж завинаги" и "Възпявам електрическото тяло". 

 

Великан... един от най-любимите и плодовити автори. - Лос Анджелис Таймс 

Неговите разкази и романи са се превърнали в неразделна част от световната култура. - Уошингтън Пост

 

Откъс от книгата

Беше тиха ранна утрин, градът тънеше в мрак и блажено кротуваше в леглата. Въздухът вече лъхаше на лято, вятърът галеше приятно, природата дишаше дълбоко, топло и спокойно. Стигаше само да скочиш от леглото, да надзърнеш през прозореца и тутакси да разбереш, че ей сега, в този миг, започват свободата и волният живот, че изгрява първото утро на лятото.

Дъглас Споулдинг, дванадесетгодишен, отвори сънливо очи и остави лятото да го полюшква на своите утринни вълни. Отпуснат сред завивките в спалнята си, горе, в купола на третия етаж, той усещаше надмощието, което му даваше най-високата кула в града, облъхвана сега от юнския ветрец. Нощем, когато всички дървеса се сливат в едно, от тази кула той обхождаше с фара на погледа си безбрежното море от бряст, от дъб, от клен... А пък сега...

- Ах, чак да не повярваш! - прошепна Дъглас.

Едно цяло, едно дълго лято, което да отмята на календара ден по ден. И той се видя, също като богиня Шива от книгите с пътеписите, с безброй много ръце, които шарят навсякъде, късат ту недозрели ябълки, ту праскови, ту сини сливи. Да стане едно с дърветата, с храстите и с реките. Блажено да се заледи върху скрежната мустаката врата на ледника. Да се пече и препича със стотиците пилета в бабината си пещ.

А сега, хайде бързо напред - чакаше го едно приятно задължение.

Веднъж в седмицата му позволяваха да оставя баща си, майка си и братчето си Том кротко да спят в малката им съседна къщица, а той се измъкваше, изтичваше нагоре по тъмната вита стълба до дядовия купол и тук, в тази магьосническа кула, заспиваше с мълниите и виденията, за да се вдигне преди звънтящото потракване на бутилките с мляко и да извърши своя магически обред.

Той застана пред отворения прозорец в мрака, дълбоко пое дъх и го изпусна.

Уличните лампи, подобно свещи по празнична шоколадова торта, изгаснаха в миг. Той духна пак, и пак - звездите започнаха да чезнат.

Дъглас се усмихна. Насочи пръст напред.

Тука, после там. Ето сега оттатък, и отвъд...

В здрачния свят на зазоряването блеснаха жълти квадрати - в домовете светваха лампи. Изведнъж полето долу се изпъстри със светлинки.

- Хайде сега - прозейте се! Станете!

Големият дом под него се размърда.

- Дядо, измъквай зъбите от чашата! - Той почака колкото трябваше. - Бабо и стара майко, започвайте да пържите мекиците!

Горещ аромат на пържено тесто се завъртя из ветровитите коридори, за да подмами наемателите и лелите, чичовците и гостуващите братовчеди навън от стаите им.

- Улице на старците, събуди се! Мис Хелин Лумис, полковник Фрийли, мис Бентли! Изкашляйте се, станете, глътнете си лекарствата, размърдайте се! Мистър Джоунъс, впрягайте коня и поемайте с вехтошарския фургон!

Тъмните сгради отвъд дефилето изцъклиха зли змейски очи. След малко долу по утринните улици две старици ще се понесат в тяхната електрическа Зелена машина, ще се усмихват и ще махат дружелюбно на псетата.

- Мистър Тридън, тичайте в депото!

Скоро и градският трамвай, под дъжд от зелени искри, ще заплува по тухлените улици.

- Джон Хъф, и ти, Чарли Удман, готови ли сте? - пошушна Дъглас към Улицата на децата. - Гответе се! За футболни топки, наквасени в росата на ливадите, за празните въжени люлки, провиснали от клоните.

- Мамо, тате, Том - хайде, събуждайте се!

Долетя далечен звън на будилници. Часовникът на Градския съд отекна тежко. Като някаква мрежа, запратена нагоре от ръката му, от дърветата с чуруликане пръкнаха птички. Дъглас размаха ръка като диригент и я насочи на изток.

Слънцето се показа на небето.

Той скръсти ръце и се усмихна загадъчно, като магьосник. Да, драги мой, каза си Дъглас, викна ли, всичко живо скача и се втурва напред. Ще бъде чудно лято.

Накрая той щракна с пръсти над града.

Вратите се отключиха; хората пристъпиха навън.

Започна лято хилядо деветстотин двадесет и осмо.

* * *

Тази сутрин, като минаваше по тревата на предния двор, Дъглас Споулдинг скъса с лицето си една паяжина. Една-единствена невидима паяжинова нишка, опъната във въздуха, докосна челото му и се раздра безшумно.

И тъй, от тази уж никаква случка той разбра, че денят няма да е като другите. Този ден щеше да бъде по-различен и затова, защото - както баща им обясняваше, докато ги водеше с брат му Том към гората - имало дни, съставени изцяло от ухания, сякаш природата дъхвала в едната ти ноздра и издухвала из другата. А в други, продължаваше баща им, се чувал всеки звук и всеки шепот на Естеството. Имало дни добри за вкусване, други - за пипане. А някои били благоприятни за всички сетива. Днешният ден, каза баща им, ухаел тъй, като че ли грамадна и безименна овощна градина била изникнала оттатък хълмовете, за да облъхне всичко наоколо с благодатната си свежест. Въздухът намирисваше на дъжд, ала облаци нямаше. Сякаш ей сега смехът на незнаен странник щеше да проехти откъм гората - а пък навсякъде цареше тишина...

Дъглас наблюдаваше бягащата земя. Не му лъхаше на цъфнали овошки, нито усещаше да идва дъжд, защото знаеше, че без ябълкови дръвчета и без облаци няма ни едното, ни другото. Ами тогава оня, незнайният, който се кискаше там, вдън горите?

И все пак истината си остава непроменена - трепна Дъглас, - този ден, необяснимо защо, не беше като другите.

Колата спря в самото сърце на тихата гора.

- Стига, момчета, мирувайте.

Те се блъскаха с лакти.

- Да, татко.

Измъкнаха се навън и понесоха синкавите тенекиени кофи далеч от самотния черен път, към дъждовното ухание.

- Пазете се от пчелите - предупреди ги баща им. - Пчелата се навърта около плодовете, както малчуганът край тенджерата. Хей, Дъг?

Дъглас го погледна стреснато.

- Отнесъл си се кой знае къде - смъмри го баща му. - Събуди се. Ела на себе си.

- Да, татко.

И те се запромъкваха в гората, напред баща им - висок и строен, Дъглас - пристъпящ в неговата сянка, а Том - дребосък, топуркащ по петите му. Изкачиха се на едно малко хълмче и се вгледаха напред.

- Ето там, и оттатък - виждате ли - показа баща им. - Там живеят големите кротки летни ветрове и се провират из зелените дебри, невидими, като призрачни китове.

Дъглас погледна бързо, не съзря нищо и се усети измамен от баща си, който също като дядо му говореше вечно с гатанки. Но чакай... Май все пак... Дъглас замря и се ослуша.

- Да, да, ще има нещо да се случи - каза си той, - зная!

- Ето тук - богородичен косъм. - Баща им крачеше, а тенекиената кофа звънтеше в ръката му. - Усещате ли? - Той провлече крак. - Шума, прогнивала милиони години. Представете си само колко много есени е трябвало да преминат, за да се образува това.

- Виж, стъпвам като индианец - възкликна Том. - Съвсем безшумно.

Дъглас вървеше, но не усещаше трепет от допира с дебелата льосова покривка, защото се ослушваше напрегнато. Обградени сме! - каза си той. Ще се случи! Но какво? Спря се. Хайде, излизай, където и да си, каквото и да си! - провикна се той наум.

Том и баща им се движеха бавно напред по стихналата земя.

- Най-прекрасната дантела на света! - продума баща им замечтано.

И размаха ръце към върхарите на дърветата, да им покаже как са се втъкали в небето, или по-скоро как небесата се били втъкали в дървесата - всъщност той сам не знаел какво било. Но тъй или инак, ето я пред очите ни, усмихна се баща им, тъканта се разстила, зелена и синя, вгледай се само и ще разбереш как гората тъче на своя пеещ стан.

Баща им стоеше, приятно отпуснат, и просто не млъкваше, думите се лееха от устата му. А после, каквото и да кажеше, веднага го омаловажаваше с присмех. Обичал да се вслушва в тишината - ако изобщо тишината можела да се чуе, защото в тази тишина човек долавял как прашецът от дивите цветя се сипел в пчелистия въздух - ама че сравнение! - "пчелист въздух"! Я чуйте водопада от птичи песни отвъд онези дървета!

Този път то ще се появи, потръпна Дъглас. Тича насам! А не го виждам! Тича насам! Ще връхлети връз мене!

- Ха, лисиче грозде! - възкликна баща им. - Имали сме късмет, я погледнете!

Ах, млъкни! - проплака Дъглас.

Но Том и баща им се наведоха и заровиха ръце в бухнатия шубрак. Магията се разруши. Страховитият преследвач, божественият бегач, отличният скачач, смутителят на душите се скри.

И Дъглас, отчаян и обезсилен, се свлече на колене. Той видя как пръстите му потъват в зелената сянка и се измъкват оттам толкова алени, сякаш бе порязал гората и беше бръкнал с ръка в отворената рана.

- Хайде, момчета - време е за обяд!

Помъкнали кофите, до половина пълни с лисиче грозде и диви ягоди, следвани от рояци пчели, които според баща им не били друго, а тананикането на света, те седнаха връз един обраснал с мъх пън и докато дъвчеха сандвичите, опитваха се да чуят гората тъй, както я чуваше баща им. Дъглас усещаше, че баща му го наблюдава крадешком, развеселен. Баща им понечи да каже нещо, което му бе минало през ума, но вместо това отхапа от сандвича и задъвка унесено.

- Сандвич, изяден сред природата, престава да е сандвич. Вкусът му е съвсем друг, нали? Става по-ароматен. Ухае на мента и борова мъзга. Страшно разпалва апетита.

Дъглас бавно опипа с език кашицата от хляб и шунка с горчица. Ами - сандвич като сандвич.

Том подъвка и кимна.

- Прав си, така е, татко!

За малко да се случи, мислеше си Дъглас. Каквото и да беше, бе нещо Велико, ей Богу, нещо Велико! От какво ли се стресна? Къде се потули? Зад оня храст е! Не, не - сега е зад гърба ми! Не, тук е... почти е тука... Той тайно си разтри стомаха.

Ако почакам, ще се върне. Нищо няма да ми направи; усещам, че не е дошло, за да ми стори зло. Но за какво тогава? За какво? За какво?

- Знаеш ли колко футболни мача сме изиграли през тази година, през миналата и по-миналата? - ни в клин, ни в ръкав запита Том.

Дъглас се втренчи в бързо движещите се Томови устни.

- Записал съм си ги! Хиляда петстотин шейсет и осем мача! Колко пъти съм си измил зъбите през последните десет години? Шест хиляди! Петнайсет хиляди пъти съм си мил ръцете. Спал съм четири хиляди и няколко пъти, без да се броят следобедните дремки. Изял съм шест хиляди праскови, осем хиляди ябълки. Круши - двеста. Не съм много по крушите. За каквото и да попиташ - имам статистика! До милиарди стигат някои неща, които съм правил през миналите десет години, ако реша да ти ги събера.

Ето го, напрегна се Дъглас, пак е наблизо. Защо? Гласът на Том ли го примамва? Но защо Том? Том дърдори с пълна уста, баща им седи на пъна, нащрек като планинска котка, а думите изскачат из устните на Том като мехурчета от газирана вода:

- Прочетени книги: четиристотин. Сутрешни кинопрожекции: четирийсет филма с Бък Джоунс, тридесет с Джак Хокси, четирийсет и пет с Том Микс, трийсет и девет с Хут Гибсън, сто трийсет и два трикфилма с Котарака Феликс, десет филма с Дъглас Фейрбанкс, осем пъти съм повторил Лон Чейни във "Фантомът на операта", четири - с Милтън Силсиз и един любовен филм с Адолф Менжу, заради който съм престоял деветдесет часа в тоалетната на киното - чаках да минат глезотиите, че да изгледам "Котаракът и канарчето" или "Прилепът" - страхотия - всеки стиснал съседа си и крещи от страх с цяло гърло - от началото до края! В това време съм изсмукал четиристотин захарни пръчки, изял съм триста орехови кифли, седемстотин фунийки сладолед...

Том продължи да каканиже монотонно и накрая баща им запита:

- А колко ягоди си набрал досега, Том?

- Двеста петдесет и шест - ни повече, ни по-малко! - незабавно отвърна Том.

Баща им се разсмя, обядът свърши и те поеха отново към сенчестите поляни да търсят лисиче грозде и ситни диви ягоди, приведоха се към земята и тримата, започнаха пак да берат и не спряха, докато кофите не натежаха, а през цялото време Дъглас, затаил дъх, си мислеше: Да, да, пак приближава? Ето н`а, сякаш ми духа във врата! Не се оглеждай! Работи. Бери, пълни си кофата. Погледнеш ли, ще го подплашиш пак. Не го изпускай този път! Но как, как да го примамя тук, пред мене, че да го видя, да се срещнем очи в очи? Как? Как?

- Имам си снежинка в кибритена кутия - обади се Том, вгледан усмихнато в ягодовия сок, обвил ръката му като ръкавица.

О, я млъкни! - поиска да извика Дъглас. Но нали неговият вик щеше да събуди ехото и да пропъди Нещото?

А всъщност - чудна работа! Том бъбреше неспирно, но вместо да побегне, Нещото приближаваше, то не се плашеше от Том. Том го примамваше със своя дъх, самият Том бе част от Него!

- Още от миналия февруари - изкиска се Том. - Подадох навън празна кибритена кутия в една снежна буря, кацна тлъста снежинка, затворих кутийката, изтичах вкъщи и я бутнах в ледника!

Близко е, съвсем близко. Дъглас следеше захласнато движещите се Томови устни. Щеше му се да избяга оттам, защото знаеше, че отвъд гората се вдига гигантска приливна вълна. След миг тя ще се стовари отгоре им, ще ги помете, ще ги отмие завинаги...

- Да, уважаеми - възхищаваше се Том и продължаваше да бере. - Аз съм единственото момче в цял Илинойс, което си има снежинка посред лято. Скъпоценна като диамант, няма лъжа. Утре ще я отварям. От мен да мине, Дъг, и на теб ще ти я покажа...

Всеки друг ден при тези думи Дъглас би изсумтял, би го плеснал, би го обвинил в нагла лъжа. Но сега, когато голямото Нещо се беше вече втурнало към него, когато вече се спускаше през ясния въздух право отгоре му, той едва кимна, затворил очи.

Учуден, Том спря да бере и се извърна да види брат си.

Превитият към земята Дъглас му се стори чудесна мишена. И Том се метна връз него, полетя с вик и го повали. Паднаха, сбиха се и се претърколиха.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: