Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Черно мляко

Елиф Шафак

За писането, майчинството и харема вътре в нас - своята автобиографична книга Шафак разказва за борбата между изкуството и дълга на жената да бъде майка, която започва да преживява още преди да се омъжи. Задължително четиво за всички жени, които някога са се чувствали на кръстопът, и за мъжете, които са били до тях в тези моменти. 

  • Корица: Мека
  • Страници: 288
  • Тегло: 0.260 кг
  • Издадена: 2012 г
  • Издателство: Егмонт
  • Виж още от Елиф Шафак
 

Наличност: Да

12,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

За писането, майчинството и харема вътре в нас.

В своята лирична и елегантно написана автобиографична книга „Черно млякоЕлиф Шафак разказва за борбата между изкуството и дълга на жената да бъде майка, която започва да преживява още преди да се омъжи. След раждането на първото си дете писателката изпада в тежка следродилна депресия. По думите й тази депресия я откъсва от единствената страст в живота й, която дотогава е поставяла над всичко – да пише художествена литература.

В „Черно млякоШафак говори за въображаем „харем от шест малки жени” или дребни Палечки, които по това време открива, че живеят вътре в нея. Всички тези Палечки са проявления на различни аспекти на личността й, които се борят една с друга за надмощие. „Вече познавах четири от тях”, пише тя. „Другите две срещах за първи път. Осъзнавах, че ако не беше извънредното положение – следродилната депресия, в която бях изпаднала – никога нямаше да ги видя в нова светлина и те щяха да продължат да живеят в тялото и душата ми, без изобщо да се слушат една друга, като съседи, които дишат един въздух, а никога не се поздравяват любезно”.

С типичното си сладкодумие и характерен стил Елиф изследва собствените си чувства, представите си за майчинството и разбиранията си за кариерата на страниците на „Черно мляко”. На светлинни години от идеала за майка, тя се наслаждава на независимостта си и отказва да пренебрегне страховете си около влиянието на брака и децата върху най-централната й същност, тази на писател. Тя се изправя срещу всяка една част от себе си, срещу шестте Палечки, и съпоставя своя опит към този на други жени писатели. Силвия Плат, Зелда Фицджералд, Вирджиния Улф, Айн Ранд, Симон дьо Бовоар, Дорис Лесинг, Жорж Санд, Луиза Мей Олкът – списъкът е дълъг и никое име не е споменато случайно.

И подобно на останалите й творби, и тук Шафак увлича читателите да се впуснат заедно с нея в търсене на отговори на общочовешки и универсални въпроси.

Черно мляко” е ориганална, изпълнена с хумор и прозрения книга – задължително четиво за всички жени, които някога са се чувствали на кръстопът, и за мъжете, които са били до тях в тези моменти. Защото, както пише Елиф, „всъщност ние не сме друго, освен тези разногласия и напрежение, освен трудно постигнатата хармония между взаимно изключващите се страни в характера ни.” „Черно мляко” е книгата, която разказва как тя се изправя пред своята вътрешна разноликост и се научава да бъде цялостна. 

Биография и факти за автора

Елиф ШафакЕлиф Шафак е най-четената писателка на Турция, утвърден автор на 12 книги, сред които Любов”, „Копелето на Истанбул”, "Майстора на куполи", "Дворецът на бълхите", "Черно мляко", "Светецът на неизбежната лудост" и „Чест”. Четири години след издаването си в България „Любов” продължава да присъства в класациите за бестселъри.

Творбите на Елиф Шафак са предевени на над 40 езика, а нейни политически коментари са публикувани в престижни издания като New York Times, Financial Times, Guardian , Independent, Newsweek и списание Time. Пише на турски и на английски, живяла е на Запад и на Изток и определя себе си като номад, космополит, любител на суфизма, пацифист, жена и майка. 

Елиф Шафак е родена в Страсбург през 1971 година. Детството си прекарва в Истанбул, а ранните си тийнейджърски години в Мадрид, където майка ѝ е изпратена като дипломат към Турското посолство. След Испания двете живеят в Йордания и Германия. Обратно в Анкара, Елиф завършва „Международни отношения“ в Близкоизточния технически университет, а по-късно продължава с магистратура и докторантура по политически науки в САЩ. И до днес, наред със своите романи, най-популярната и обичана авторка в Турция пише за авторитетни международни периодични издания като The Guardian, Le Monde, Berliner Zeitung, The New York Times, Wall Street Journal и Time. 

Израствайки като дете на самотна майка в чужда страна, в годините, прекарани в Испания, Елиф превръща в свой най-добър приятел книгите. „Бях много самотно дете, отегчено от живота, необщително. Книгите ми разкриха един нов свят и никога не ме изоставиха“ – спомня си тя. Майка ѝ е човекът, който ѝ подарява първата тетрадка. Окуражава я да споделя мислите си на хартия, притеснена от затворения характер на дъщеря си и склонността ѝ да разговаря с въображаеми приятели. Вместо ежедневието си, Елиф започва да описва измислени случки, да съчинява хора, места и събития. И до днес посочва за свое най-голямо вдъхновение майка си – образована жена от турски произход, но с европейска култура, която отглежда детето си без съпруг. Затова неслучайно, когато избира своя псевдоним, Елиф пренебрегва фамилията на баща си, който изоставя семейството, когато тя е едва на една, и се спира на Шафак – името на своята майка, което в превод означава „разсъмване“. Така подписва и дебютната си книга Pinham, която получава наградата „Руми“ през 1998 година. След нея излизат: Sehrin Aynalan (1999); Mahrem (2000); Bit Palas (2002); The Saints of Incipient Insanities (2004); Med-Cezir (2005); The Bastard of Istanbul (2006), Siyah Sut (2007). 

Оприличавам книгите си на сгради с много врати и стаи. Всеки читател влиза в сградата през различна врата и прекарва времето си в различна стая, гледайки различен предмет... Милиони хора могат да четат едно и също произведение, но прочитът на всеки един от тях е уникален.“ 

Романът The Saints of Incipient Insanities е първият, който Елиф Шафак пише на английски. След това текстът е преведен и – вече на турски – още веднъж преработен от авторката. През последните осем години Елиф използва тази подход за всички свои книги. Трите романа, преведените до този момент на български език: „Любов“, „Копелето на Истанбул“ и „Чест“, са създадени именно по този начин. „Обичам да работя така, защото обичам да пътувам между два езика – разказва Елиф в интервю за програма „Хоризонт“ през 2011. – Това е трудна задача, но е много вдъхновяващо.“ 

Възприема „пътуването“ от един език към друг като духовно пътешествие, което ѝ помага да се отнася с по-голямо внимание към детайлите: „Представете си, че живеете в един и същи квартал 30 години. Идва момент, в който преставате да забелязвате детайлите, защото възприемате гледката за даденост... Когато в този квартал дойде външен човек, той или тя забелязва много нюанси, защото възприятията му са свежи. Не искам да загубя тази свежест на играта.“ Постига го, като се опитва да живее като номад. Дори днес, когато е омъжена и с две деца, тя продължава да странства на ум, а физически разпределя времето си между Истанбул и Лондон. 

„Ако искаш да унищожиш нещо в този живот (...), всичко, което трябва да направиш, е да го оградиш с дебели стени. То ще изсъхне отвътре.“ 

Подобно на нея, героите в книгите ѝ са номади – хора, които не се вместват в категории, прекрачват извън шаблоните, а историите ги улавят в момент на промяна – в мига, в който сменят страната си, търсят идентичността си или разбиват на парчета обичайното свое ежедневие. И са цветни, никога само черни или пък единствено бели: „Трябва да надмогнеш категориите за Добро и Зло. Хората са многопластови и не можеш да ги съдиш на групи и чрез асоциации.“ 

Самата Елиф е най-доброто доказателство. Макар в началото на кариерата си неминуемо да попада в стереотипа „жена писателка от Турция“, от която хората очакват да разказва „истории за мюсюлмански жени, за предпочитане, тъжни истории за тъжни мюсюлмански жени“, тя бързо доказва, че нито разказите, нито стилът и езикът ѝ могат да бъдат сковани от тесните рамки на клишетата. Историите на Елиф Шафак никога не са оградени със стени. Научила го е от баба си – суеверна и емоционална жена, която гледала на кафе и лекувала акнето на хората, като рисувала кръгове около розови тръни. И до днес авторката на „Любов“ вярва, че ако искаме да живеем истински, не трябва да се ограждаме с кръга на познатото и себеподобното, трябва да се стремим към другите, а книгите са начин да го постигнем. 

„Когато четем добър роман, оставяме малките си уютни апартаменти назад, излизаме сами в нощта и започваме да опознаваме хора, които никога преди не сме срещали... " 

Можете да откриете Елиф Шафак и във  Facebook и twitter

 

Елиф Шафак в TED 

Откъс от книгата

След като родих първото си дете, изпаднах в тежка депресия, откъснала ме от единствената страст в живота ми, която дотогава бях поставяла над всичко — да пиша художествена литература.

За мен това бе емоционален земетръс. Когато избягах от постройката на Аз-а, която през всичките тези години бях градила толкова старателно, и уплашена и разтърсена се озовах в мрака, там се натъкнах на няколко насядали една до друга Палечки: шест малки жени, всяка от които изглеждаше като различна версия на самата мен. Вече познавах четири от тях. Другите две срещах за първи път. Осъзнавах, че ако не беше извънредното положение — следродилната депресия, в която бях изпаднала — никога нямаше да ги видя в нова светлина и те щяха да продължат да живеят в тялото и душата ми, без изобщо да се слушат една друга, като съседи, които дишат един въздух, а никога не се поздравяват любезно.
Може би всички жени живеят с такъв минихарем вътре в себе си и всъщност ние не сме друго, освен тези разногласия и напрежение, освен трудно постигнатата хармония между взаимно изключващите се страни в характера ни.
Трябваше да мине известно време, докато опозная и обикна и шестте Палечки.
Тази книга разказва как се изправих пред своята вътрешна разноликост и се научих да бъда цялостна.

Бях в Истанбул, когато ни разлюля земетресението от 1999 година. По онова време живеех в един от най-пренаселените и многолики квартали на града, където като качество къщите се различаваха една от друга точно толкова, както историите на обитателите им. Когато в три след полунощ, сред викове и писъци изтичах с всички останали на улицата, видях нещо, от което направо застинах. На отсрещния тротоар кварталният бакалин — кисел старец, който не продаваше алкохол и не разговаряше с маргинали — седеше до травестит с дълга черна перука и грим, стичащ се размазан по бузите му. Пребледнял като призрак, мъжът отвори с треперещи ръце пакет цигари и почерпи травестита. Именно този образ от онази нощ се е врязал най-трайно в съзнанието ми — закостенял в мисленето си бакалин и разплакан травестит, които пушат един до друг. Пред лицето на бедствието и смъртта дребните ни различия се бяха изпарили и всички ние се бяхме слели — макар и за броени часове — в Едно.
Но винаги съм смятала, че и разказите ни действат по сходен начин. Не твърдя, че художествената литература е с магнитуда на земетресение, но когато сме в добър роман, ние напускаме уютните си малки жилища и чрез измислени герои започваме да опознаваме хора, които не сме срещали никога дотогава и които дори не сме харесвали, защото са нашето друго Аз.
След години щях да си спомня онази нощ в съвсем различна светлина. След като родих първото си дете, изпаднах в тежка депресия, откъснала ме от единствената страст в живота ми, която дотогава бях поставяла над всичко — да пиша художествена литература.
За мен това бе емоционален земетръс. Когато избягах от постройката на Аз-а, която през всичките тези години бях градила толкова старателно, и уплашена и разтърсена се озовах в мрака, там се натъкнах на няколко насядали една до друга Палечки: шест малки жени, всяка от които изглеждаше като различна версия на самата мен. Вече познавах четири от тях. Другите две срещах за първи път. Осъзнавах, че ако не беше извънредното положение — следродилната депресия, в която бях изпаднала — никога нямаше да ги видя в нова светлина и те щяха да продължат да живеят в тялото и душата ми, без изобщо да се слушат една друга, като съседи, които дишат един въздух, а никога не се поздравяват любезно.
Може би всички жени живеят с такъв минихарем вътре в себе си и всъщност ние не сме друго, освен тези разногласия и напрежение, освен трудно постигнатата хармония между взаимно изключващите се страни в характера ни.
Трябваше да мине известно време, докато опозная и обикна и шестте Палечки.
Тази книга разказва как се изправих пред своята вътрешна разноликост и се научих да бъда цялостна.

* * *

Аз съм писателка.
Аз съм номад.
Аз съм космополит.
Аз обичам суфизма.
Аз съм пацифист.
Аз съм вегетарианка и съм жена, горе-долу в тази последователност.
Ето как щях да се опиша, преди да навърша трийсет и пет.
До тази възраст възприемах себе си най-вече и преди всичко като разказвачка на истории. Навремето хора като мен са споделяли историите си около огъня, под небе, толкова огромно, че е нямало как да бъдеш сигурен къде свършва — ако изобщо свършва някъде. В Париж са сътрудничели на вестници, само и само да съберат с общи усилия пари за наема. В двореца на султана деспот всеки разказ им е печелел правото да живеят още един ден. Чувствах се свързана с тези сладкодумни разказвачи от едно време, независимо дали те са оставали безименни, или са били Балзак и красивата Шехеразада. Истината е, че подобно на мнозина други белетристи, и аз се чувствах по-близка с мъртвите, а не със съвременните писатели, и по-свързана с хора, които са плод на въображението, а не истински… поне не прекалено истински.
Ето как живеех. Ето как смятах да продължа и занапред. Но точно тогава най-неочаквано ми се случи изумително чудо: майчинството.
То промени всичко, промени _мен_.
Посрещнах с недоумение новата си роля — бях озадачена като прилеп, събуден от слънчева светлина.
В деня, когато научих, че съм бременна, писателката в мен изпадна в паника, жената в мен пък се почувства щастливо объркана, пацифистката в мен си остана пасивна, космополитът в мен седна да си припомня бебешки имена, които да са приемливи в цял свят, поклонницата на суфизма в мен приветства новината, вегетарианката взе да се тревожи, че ще й се наложи да яде месо, а номадката в мен не искаше друго, освен просто да си плюе на петите и да избяга възможно най-далеч. Но когато си бременна, се случва точно това. Можеш да избягаш от всичко и от всички, но не и от промените в тялото си.
Когато ме връхлетя, следродилната депресия ме завари напълно неподготвена. Тя се разпростря пред мен като тъмен, безкраен тунел и ме уплаши до смърт. Докато се опитвах да изляза от другата страна, няколко пъти падах, а характерът ми се натроши на парченца, толкова малки, че нямаше как да ги слепя отново. В същото време обаче това изживяване ми помогна да се взра в себе си и да се запозная отново с всяка жена от минихарема, който всичките тези години бях носила в душата си. Депресията може да се превърне в златна възможност, дадена ни от живота, за да помислим без страх върху някои наболели въпроси, които са от голямо значение за сърцето ни, но които или от бързане, или от невежество са били замитани под килима.
Не съм сигурна кое е било първо и кое го е последвало. Дали съм излязла от депресията и чак тогава съм седнала да пиша тази книга? Или съм завършила книгата и благодарение на това съм успяла да изпълзя от тунела? Истината е, че не мога да кажа. Спомените ми от онези дни са ярки и наситени, но изобщо не следват хронологията.
Знам със сигурност обаче, че тази книга е написана с черно мляко и бяло мастило: коктейл от разказвачество, майчинство, копнеж по пътешествията и депресия, дестилиран в продължение на месеци на стайна температура.


Всяка книга е пътуване, карта, отразяваща сложните криволици на човешкия ум и душа. Тази не прави изключение. Затова всеки читател в известен смисъл е пътешественик. При някои пътувания се запознаваш с културното наследство, при други изживяваш приключения на открито, в досег с дивата природа. На следващите страници искам да ви отведа на две пътешествия едновременно — в Долината на бебетата и в Гората на книгите.
В Долината на бебетата ще ви приканя да се взрете по-внимателно в многото роли, от които се състои животът ни, като започнем от женското начало, майчинството и писателството. В Гората на книгите ще се спра на живота и творчеството на различни писателки от миналото и настоящето, от Изтока и Запада, за да видим как те са се справяли със сходни въпроси, успешно или неуспешно.
Тази книга е написана не само за жени, които са изживели или ще изживеят подобна депресия, но и за всички — мъже и жени, несемейни и семейни, родители и бездетни, писатели или читатели, на които понякога им е трудно да намерят равновесната точка между многото роли и отговорности в живота си.
Според суфистите всеки човек е огледало, отразяващо света като цяло. Те твърдят, че всеки от нас е ходещ микрокосмос. Затова да си човек, означава да живееш с оркестър от взаимно изключващи се гласове и смесени чувства. Такъв живот щеше да бъде обогатяващ и възнаграждаващ, ако не бяхме склонни да възхваляваме някои членове от този оркестър вътре в нас за сметка на други. Потискаме много проявления на характера си, за да се вместим в съвършения образ, който се стремим да си създадем. Така рядко — да не кажа никога — наблюдаваме демокрация вътре в себе си: там обикновено властва непоклатима олигархия, при която някои гласове надделяват над другите.
„Черно мляко“ е опит да смъкна с мирни средства от власт тази олигархия и да наложа пълнокръвна здравословна вътрешна демокрация. Би било наивно да смятаме, че демократичният режим е само цветя и рози, но той пак е за предпочитане пред всички разновидности на деспотизма. Само след като хармонизираме и синхронизираме гласовете вътре в нас, можем да станем по-добри майки, по-добри бащи и да, вероятно по-добри писатели.
Но нека не изпреварваме събитията. Трябва да направя обратен завой, да се върна назад във времето и да потърси мига, когато започна всичко.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: