Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Вдъхновение

Исак Бабел

Между кориците на „Вдъхновение“ ще намерите рядко издавани разкази на Исак Бабел, повечето от които се публикуват за първи път на български език. Освен „допълнения” към „Конармия”, „Одески разкази” и „Историята на моя гълъбарник” книгата съдържа и творби (предимно автобиографични), които разширяват представата за автора и богатството на неговия талант.

Бабел е присъствал на смъртни наказания и разстрели, събрал е много материал за жестокостта на революцията. Затова сълзите и кръв­та са вечната му тема, а произведенията му са стегнати, потресаващо реалистични и парливи.

  • Корица: Мека
  • Страници: 328
  • Тегло: 0.320 кг
  • Издадена: 19.10.2015 г
  • Издателство: Колибри
  • Виж още от: Исак Бабел
 

Наличност: Да

16,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Сборникът „Вдъхновение” съдържа рядко издавани разкази на Исак Бабел, повечето от които се публикуват за първи път на български език.

Освен „допълнения” към „Конармия”, „Одески разкази” и „Историята на моя гълъбарник” в книгата са включени творби (предимно автобиографични), които разширяват представата за автора и обема на познатите негови сюжети. Запечатани спомени и лица от детството, антиеврейските погроми, гладът и мизерията след Гражданската война в Русия, кървавата политика на разкулачването и колективизацията, битпазарите, бордеите... – изданието представя впечатляваща картина на хаос, бруталност и жестокост, но излъчваща мъдра печал, носталгия и състрадание. И създадена от един от брилянтните стилисти в литературата на XX век.

„Читателят живее в душата ми, но тъй като живее от доста време, съм си го измайсторил по моя образ и подобие. Може би този читател се е слял с мен”, споделя писателят в един разговор, поместен на страниците на сборника.

Роден през 1894 г., Исак Бабел е руски и съветски новелист, драматург и сценарист, един от световните майстори на късия разказ. Пресъздава живота на еврейската общност в родния си град Одеса в началото на 20 век. Известен е с белетристичните си сборници, които предизвикват остра полемика и стават обект на сурова критика в съветския печат. До посмъртното му реабилитиране през 1954 г. името му е заличено от литературата.

Биография и факти за автора

Исак Емануилович Бабел (1894-1940) е руски и съветски новелист, драматург и сценарист, един от световните майстори на късия разказ. Описва живота на еврейската общност в родния си град Одеса в началото на 20 в. Творчеството на Бабел оказва огромно влияние на литераторите от т.нар. „Южноруска школа“ (Иля Илф (Илф) и Евгений Петров (Петров), Юрий Олеша, Валентин Катаев, Константин Паустовский, Михаил Светлов, Едуард Багрицкий) и получава широко признание в родината, но книгите му са преведени и на много чужди езици.

Участвал е в Първа конна армия на Будьони. Известен е с белетристичните си сборници „Конармия” (1926) и „Одески разкази” (1931), които предизвикват остра полемика и стават обект на безпощадна критика в съветския печат. Арестуван е с обвинение за антисъветска дейност и е разстрелян със заповед, подписана лично от Сталин. До посмъртното му реабилитиране през 1954 г. името му е заличено от литературата.

Откъс от книгата

Исак Бабел - „Вдъхновение“

 

ГРИШЧУК

Второто ни пътуване из околността завърши зле. Бяхме ходили да търсим фураж и по обяд се връщахме. Гърбът на Гришчук кротко се покла­щаше пред очите ми. Преди да стигнем селото, той внимателно положи юздите, въздъхна и взе да се смъква от капрата. Свлече се на коленете ми и се изпъна напряко през бричката. Изстива­щата му глава се люшкаше, конете вървяха бав­но и жълтеникавото було на покоя се слягаше на лицето му като саван.

– От глад – любезно отговори той на уплаше­ния ми вик и изтощен затвори клепачи. Така влязохме в селото, с кочияша, опънат по цялата дължина на колата.

Вкъщи го нахраних с хляб и картофи. Той яде вяло, дремеше и се поклащаше. После изле­зе насред двора и се просна на земята, разперил ръце, с лицето нагоре.

– Ти все мълчиш, Гришчук  – упрекнах го задъхан, – как да те разбера, мъчителни Гришчук?…

Той нищо не каза и отвърна от мен глава. Едва през нощта, когато лежахме на сеното и се топлехме заедно, научих една от главите на не­говата глухоняма история.

Руските пленници подсилвали съоръженията на брега на Северно море. По време на полските работи ги подбрали към вътрешността на Гер­мания. Гришчук се случил при някакъв самотен и побъркан фермер. Безумието му се състоя­ло в това, че мълчал. С бой и глад той научил Гришчук да му говори със знаци. Четири години мълчали и живели сговорно. Гришчук не научил езика, защото не го чувал. След германската ре­волюция си тръгнал за Русия. Стопанинът го из­пратил до края на селото. При големия друм се спрели. Немецът посочил църквата, сърцето си, безпределната и пустинна синева на хоризонта. Положил прошарената си чорлава и безумна глава на рамото на Гришчук. Постояли така в безмълвна прегръдка. После немецът махнал с ръце и побягнал обратно  – с бързи, немощни, сплитащи се крачки.

(1923)

 

БЯХА ДЕВЕТИМА

Деветима пленници не са вече сред живите. Усещам го в сърцето си. Когато Гoлов, взводни­ят командир, сормовски работник, уби длъгнес­тия поляк, казах на началник-щаба: „Примерът на взводния деморализира бойците. Трябва да напишем придружителна бележка за пленни­ците и да ги пратим в щаба за разпит“. Начал­ник-щабът разреши. Извадих от чантата си мо­лив и лист и извиках Голов.

– Ти гледаш света през очила – каза той и в погледа му имаше омраза.

– През очила – отговорих, – а ти как гледаш света, Голов?

– Аз го гледам през нещастния ни работни­чески живот – каза той и отиде при пленника, в ръцете си носеше полски мундир с провиснали ръкави.

Мундирът не беше по мярка на пленника. Ръ­кавите едва му стигаха до лактите. Тогава Голов опипа с пръсти егеровите му наполеонки.

– Ти си офицер – рече Голов, затулил с ръка очите си от слънцето.

– Не – чухме твърд отговор.

– Нашего брата не носим такива  – избъбра Голов и млъкна.

Той мълчеше, потръпваше, гледаше пленни­ка, очите му побеляваха и се изблещваха.

– Майка ми ги плете – твърдо каза пленникът.

Обърнах се и го погледнах. Беше младеж с тънка талия. На жълтите му бузи се къдреха ба­кенбарди.

– Майка ми ги плете – повтори той и сведе очи.

– Фабрична ти е майката – подхвана Андрюш­ка Бурак, румено казаче с копринена коса, съ­щият, дето беше свалил панталона на умиращия поляк. Панталонът сега беше преметнат през седло­то му. Андрюшка засмян отиде при Голов, дели­катно взе мундира от ръката му, хвърли мунди­ра на седлото си върху панталона, леко размаха камшика и потегли.

Слънцето се изля в този миг иззад облаци­те. То ослепително обгърна Андрюшкиния кон, веселото му препускане, безгрижното полюш­ване на рязаната му опашка. Голов с недоуме­ние загледа отдалечаващия се казак. Извъртя се и ме видя как правя списък на пленниците. После видя младежа с къдравите бакенбарди. Той вдигна към Голов спокойните очи на сниз­ходителната си младост и се усмихна на негово­то объркване. Тогава Голов сви ръце на фуния и викна: „Републиката ни още е жива, Андрей. Рано е за делба. Давай вехториите!“.

Андрей хич не се впечатли. Той яздеше в тръс и кончето му енергично отмяташе опашка изпод себе си, сякаш ни отпъждаше.

– Измяна – пошепна тогава Голов.

Той изрече тази дума сякаш буква по буква и стана жалък, и се вцепени.

Сниши се на коляно, прицели се, стреля и не улучи. Андрей незабавно обърна коня и препус­ на право към взводния.

Руменото му ведро лице беше сърдито.

– Виж кво, земляк – кресна той звънливо и внезапно се зарадва на звука на силния си глас, – глей да не те цапардосам, мамка му. Имаш десе­тина шляхти да оправиш и каква врява дигаш. По стотина сме ги оправяли и не сме чакали на теб да помагаш… Като си работник, изпълнявай си задълженията…

Погледна ни победоносно и се оттегли от нас в галоп. Взводният не вдигна очи към него. Той си хвана с ръка челото. Кръвта му се лееше като дъжд по купа слама. Той легна по корем, изпъл­зя до потока и дълго държа в пресъхващото му корито разбитата си окървавена глава…

Деветимата пленници ги няма вече. Усещам го в сърцето си. Яхнал коня си, им направих списък, надлежно разчертан. В първата графа поредните номера, в другата – името и презиме­то, и в третата – военното поделение. Записах общо деветима. И четвъртият беше Адолф Шул­мейстер, лодзински продавач, евреин. Той току се притискаше към моя кон и милваше ботуша ми с потръпващи гальовни пръсти. Кракът му беше счупен с приклад. Тънка следа оставяше строшеният му крак  – като от ранено окуцяло куче; на щърбавата оранжева плешивина на Шулмейстер се пенеше искряща от слънцето пот.

– Вие сте Jude, пане – шепнеше той и трес­каво галеше стремето ми. – Вие сте Jude – врещеше, пръскаше плюнка и се гърчеше от радост.

– Строй се, Шулмейстер – викнах му и нео­чаквано обзет от смъртоносна слабост, взех да се свличам от седлото и му казах задъхан: – От­къде знаете?

– Еврейският сладък поглед  – изпищя той, подскачаше на един крак и влачеше подире си кучешката тънка следа,  – сладкият ви поглед, пане…

Едвам се отървах от предсмъртната му сует­ливост. Свестявах се бавно като след контузия.

Началник-щабът ми каза да имам грижата и препусна към поделението.

С въжета изтеглихме картечниците нагоре по възвишението като теленца. Те се движеха за­едно в задружно стадо и утешително скърцаха. Слънцето заблещука на прашните им цеви. И аз видях дъга на желязото. Полякът, младежът с къдравите бакенбарди, ги гледаше със селско любопитство. Той се наведе напред и ми разкри Голов, който изпълзяваше откъм канавката вни­мателен и блед, с разкървавена глава и с винтов­ката в ръка. Протегнах ръце към Голов и вик­нах, но звукът се затлачи и набъбна в гръкляна ми. Голов бързо гръмна пленника в тила и скочи прав. Учуденият поляк се извъртя към него, на­прави пълен кръгом като на строева подготовка. С бавно движение на отдаваща се жена вдигна и двете си ръце към тила, рухна на земята и умря мигновено.

Усмивка на облекчение и успокоение озари тогава лицето на Голов. То с лекота си върна руменината.

– За нашего брата не ни плетат майките таки­ва гащи – рече ми лукаво. – Задраскай единия, дай бележка за осем души…

Дадох му бележката и казах с отчаяние:

– За всичко ще отговаряш, Голов.

– Ще отговарям – изкрещя той с неизразимо ликуване – не пред теб, очилат, пред своего бра­та, сормовския. Своите ще преценят…

Деветима пленници ги няма вече. Усещам го в сърцето си. Днес сутринта реших да извърша опело за убитите. В конармията няма кой да го направи освен мен. Отрядът ни спря за почивка в разрушен чифлик. Взех си дневника и отидох в цветната градина, засега оцеляла. Там растяха зюмбюли и сини рози. Започнах да си записвам за взводния и де­ветимата покойници, но шум, познат шум ме прекъсна веднага. Ординарецът Черкашин, маз­никът в щаба, беше поел на поход срещу коше­рите. Митя, руменият орловец, го следваше с димяща факла. Главите им бяха омотани с ши­нелите. Цепките на очите им блестяха. Безброй пчели оттласкваха победителите и умираха край пчелините. Изоставих писането. Ужасих се от многото опела, които ми предстояха.

 (1923)

 

ПРИ ТАТО НИ МАХНО

Нощес шестима махновци изнасилили слуги­нята. Щом го научих сутринта, реших да видя как изглежда жена след шесткратно изнасилва­не. Намерих я в кухнята. Тя переше, сгърбена над легена. Беше дебелана с напращели бузи. Само бавното съществувание на плодородната украинска земя може да изпълни еврейката с та­кава кравешка жизненост. Нозете на момичето, тлъсти, керемидени, издути като гюлета, слад­никаво воняха на току-що срязано месо. И ми се стори, че от довчерашната й девственост са останали само бузите, нажежени повече от вся­кога, и очите, сведени надолу.

Освен слугинята заварих в кухнята Кикин, куриерчето към щаба на тато Махно. Знаеше се, че не е съвсем наред и като нищо може да тръгне на ръце в най-ненадейния момент. На няколко пъти съм го заварвал пред огледалото. Изпружил крак със запретнат крачол, той си намигаше, тупаше се по голия момчешки тум­бак, пееше бойни песни и правеше победоносни гримаси, от които си умираше от смях. Въоб­ражението му работеше с невероятен кипеж. Днес пак беше измислил нещо – налепваше на германска каска ивици златен станиол.

– Колцина те прекараха снощи, Рухля? – каза той и присви око да огледа украсената си каска.

Момичето мълчеше.

– Шестима те прекараха – продължи момче­то, – а има някои женски – и за по двайсет ги бива. Вчера нашите момчета се скъсаха с една тукашна от Крапивно, та чак я зарязаха накрая, ама тя комай по-тлъстичка от теб…

– Донеси вода – каза момичето.

Кикин донесе от двора кофа вода. После из­шляпа бос до огледалото, нахлупи си каската със златните ивички и внимателно се взря в от­ражението си. Огледалният му вид го заинтри­гува. Той пъхна два пръста в ноздрите си и жад­но загледа как се променя формата на носа му от вътрешната деформация.

– Ще се махам от експедицията – обърна се към еврейката,  – не казвай на никого, Рухля. Стеценко ще ме вземе в ескадрона. Там поне дават униформа и ще съм на почит, и ще си на­меря бойни другари, не като тука, вехтошарска команда… Вчера като те хванаха, а аз те държах за главата, казах на Матвей Василич – кво става, викам, Матвей Василич, за четвърти път се сме­нят, само аз държа, нали. Вие втори път вече, Матвей Василич, пък аз, понеже съм малолетен и не съм от вашата компания, всеки може да ме прецака… Ти, Рухля, сигур го чу също тогава, като каза: Кикин, никой няма да те прецака, да минат първо всички дневални, тогава и ти… Ама пуснаха ли ме – как не… Чак когато те вла­чеха вече към горичката, Матвей Василич ми вика: върви сега, Кикин, ако желаеш. Не, рекох му, Матвей Василич, след Васка не желая, после цял живот да си скубя косите… – Кикин изсумтя сърдито и млъкна. Легна на пода и се загледа в далечината  – бос, длъгнест, опечален, с гол тумбак и лъскава каска върху сламената коса. – Разправят хората за махновците, за техното ге­ройство – обади се мрачно той, – обаче малко от малко да ги опознаеш, веднага ги виждаш, че всякой крие камък в пазвата…

Еврейката вдигна от легена зачервеното си лице, хвърли поглед към момчето и прекоси кух­нята с онази трудна стъпка, каквато имат кава­леристите, когато след дълга езда стъпят на зе­мята със схванати крака. Момчето остана само, огледа кухнята с отегчени очи, въздъхна, опря длани в пода, метна крака нагоре и без да мърда щръкналите си пети, бързо тръгна на ръце.

(1923)

 

 

СТАРАТЕЛНА ЖЕНА

Трима махновци – Гнилошкуров и още два­ма – се наговориха с една жена за любовни ус­луги. Срещу кило захар тя се съгласи да приеме тримата, но на третия не издържа и се запремята из стаята. Изхвърча навън и в двора я срещна Махно. Той я фрасна с камшика си, та й сцепи горната устна, изпати си и Гнилошкуров.

Това стана малко след осем сутринта, после денят мина в грижи и ето, вечер е, вали дъжд, ситен дъжд, шепнещ, непреодолим. Той шумо­ли отвън, пред мен виси на прозореца единстве­на звезда. Каменка е потънала в мъгла; живото гето тъне в жива тъма и в него неуморно шетат махновците. Нечий кон цвили тънко като скръб­ на жена, нейде в покрайнините скърцат безсън­ните тачанки и канонадата заглъхва, ляга си да спи на черната мокра земя.

Само на далечната улица пламти прозорецът на атамана. Като тържествен прожектор разси­ча той нищетата на есенната вечер и трепти в пръските на дъжда. Там, в щаба на тато, свири духов оркестър в чест на Антонина Василиевна, милосърдната сестра, която за първи път нощу­ва у Махно. Меланхоличните плътни тръби бу­чат все по-силно и партизаните, скупчени под прозореца ми, слушат гръмките напеви на старинните маршове. Те са трима под моя прозо­рец – Гнилошкуров с приятелите си, после идва Кикин при тях, буйното казаче. Той размята крака във въздуха, ходи на ръце, пее и врещи и едва се умирява – като след припадък.

– Овсяница  – шепне изведнъж Гнилошку­ров, – Овсяница – казва той с тъга, – как е могло така да стане, когато тя подир мен оправи два­мата съвсем благополучно… Дори се запасвам аз, а тя така ми подмята, на възраст сте, вика, мерси ви за компанията, вие сте ми приятен… Анеля, вика, се казвам, това ми е името – Ане­ля… Та тъй ми се струва, че тя на сутринта се е наяла с гаден треволяк и ей ти го Петка й скочи за зла врага…

 – Петка й скочи – каза петнайсетгодишният Кикин, седна и запали цигара.  – Човече, вика му тя на Петка, бъдете тъй любезен, сетните си сили губя, и като рипне, като се завърти на винт, момчетата разперили ръце, не я пущат от врата­та, а тя не, та не… – Кикин стана с грейнали очи и прихна. – Тича тя, а пред портата тато… Стоп, й вика, вие, без съмнение, сте венерическа, тук на място ви посичам, и като я фрасне, тя пък май иска нещо свое да му каже.

Обаче да ви река – намесва се тук и го пре­късва замисленият и нежен глас на Петка Орлов, – обаче да ви река, има си алчни хора, има си безмилостно алчни… Рекох й: ние сме трима, Анеля, вземи си дружка, поделете си захарта, тя ще ти помогне… Не, вика, на себе си разчитам, че ще издържа, три деца имам да храня, да не съм някоя девица…

– Старателна жена – увери го Гнилошкуров, все тъй седнал под прозореца ми, – старателна до последно…

И млъкна. Чух отново шума на водата. Дъж­дът все така бъбли и хленчи, и стене по покри­вите. Вятърът го подхваща и го огъва встрани. Тържественото бучене на тръбите замлъква в двора на Махно. Светлината в стаята му на­ малява наполовина. Тогава стана от пейката Гнилошкуров и преломи с тялото си мътното блещукане на луната. Той се прозя, повдигна си ризата, почеса си корема, неочаквано бял, и се запъти към плевнята да спи. Нежният глас на Петка Орлов се понесе подире му.

– В Гуляй поле живееше един другоземец Иван Голуб  – каза Петка,  – хрисим селянин, трезвен, работата му спореше, изпотрепваше се от труд и умря от пресилване… Жалеха за него хората в Гуляй поле и всички от селото го из­ проводиха на гробището, хем другоземец беше, ама всички…

Петка вече беше стигнал до вратата на плев­нята и бръщолевеше там за умрелия Иван, ло­мотеше все по-тихо, все по-сърдечно.

– Има си безмилостни хора  – отговори му Гнилошкуров, заспивайки, – има си, вярно… Гнилошкуров заспа, с него и другите двама, само аз останах на прозореца. Очите ми питат безгласната тъма, звярът на спомените ме дере и сън не ми идва.

 

…Тя седеше сутринта на главната улица и продаваше горски плодове. Бойците й плащаха с махновски хартийки. Тялото й беше пухкаво, леко тяло на блондинка. Гнилошкуров, изпъчил корем, се припичаше на пейката. Той дремеше, чакаше и жената бързаше да разпродаде стока­та, поглеждаше го със сините си очи и лицето й порозовяваше в бавна, нежна руменина. – Анеля – шепна нейното име, – Анеля…

(1928)

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: