Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Съществуват и други хора

Джордж Блечър

Книгата е поредица от кратки художествени разкази за кризите в живота, за отношенията с другите, за хората. Блечър дискутира за начините, по които хората се нараняват –трагични и комични, – мислейки си, че живеят във вселена, в която са единствени. Историите са написани в няколко различни стила и разказани от различни хора – различни по възраст, по класа и пол, но всички – споделящи една невъзможност, или трудност: да видят отвъд себе си; подобно на повечето постмодерни хора героите тук живеят във взаимна изолация, ако може да бъде наречено така, опитвайки се да се свържат с други хора, но често се провалят в тези си опити.

 

Наличност: Да

14,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Джордж Блечър е роден в Ню Йорк. Завършва Харвардския университет. Дълги години преподава като професор по литература в City University of New York. Пише журналистически материали посветени на американската политика и култура за редица европейски печатни издания, както и за „Ню Йорк Таймс“. Превежда от датски и шведски на английски език.

Откъс от книгата

ИМА ЛИ ИНДУСКИ БОГОВЕ НА ГОРЕН УЕСТ САЙД?

Размахвайки все още красивите си ръце под шпалира на дъбовете покрай Сентръл Парк уест, майката подритва сухи листа, спира се и въздиша, разрошва прическата си стил „Бендел“ („Джей- мо“ или „Колин“), навежда се, опирайки глава о коленете си („Раса Йога“, Осемдесета улица и Бродуей), прави гримаси - каквото и да е, стига само да предизвика усмивка у момчето си. Красив като модел, с дълга коса, тениска, джинси („Геп“, Осемдесет и шеста улица и Бродуей) и обувки „Биркенсток“ („Харис Шус“, Осемдесет и трета улица и Бродуей), почистени ходила с няколко къдрави косъма около глезените (д-р Артър Лебовиц, Уест Енд авеню №362), синът върви на крачка и половина зад нея. След няколко години момиче от квартала (Ривърсайд драйв №140) ще влезе в съперничество с Мишел за любовта на сина и - и в известен смисъл тя вече е изгубила битката, но все още поражението и нито е пълно, нито, слава богу, е окончателно, - но в този момент майка и син се наслаждават на взаимната си компания, макар и тя леко да прекалява в опитите си за сближаване, а той леко да им се съпротивлява, което вече намеква за известно напрежение помежду им. При всяко негово грубовато или недодялано изсумтяване тя отново прави гримаса, но този път с усещане за триумф: Това е моето момче и то все още е просто момче. Поставя ръката си със слънчев загар от Саг Харбър  (най-вече Саут Бийч) на рамото му и обгръща с длан тила му, за да разроши неговата коса - една стройна жена с момчешка фигура и нейният син с леко момичешки черти в най-добрия смисъл на думата, които вървят заедно по Осемдесет и първа улица покрай Сентръл Парк уест.

А какво не е наред?

Мишел обича съпруга си Том не по-малко отколкото Сам - в това няма съмнение, - но когато се роди Сам, снегът спря да вали и слънчевите лъчи пробиха пелената от облаци като цимбален взрив от светлина. (Всъщност точно така майка и описваше раждането на брат и, но - за разлика от преди - Мишел вече не изпитва негодувание към връзката между майка и син, а и описанието наистина пасва на онзи януарски ден, както и на новопридобитото и усещане за цел в живота.) По усмивките, замръзнали на лицата на младите майки от Горен Уест Сайд, докато парадно разхождат своите рожби в бебешки колички покрай Сентръл Парк Уест, ясно личи, че и те са открили същата целеустеменост. Понеже тяхната отдаденост изглежда абсолютна, те предизвикват у нас трепет и дори благоговение, сякаш са се възвисили в селенията на митологията или най-малкото на религията - затова, ако бяхме присъствали на раждането на сина на Мишел Мур (по баща Бийгълман), сигурно щяхме да си помислим, че сме станали свидетели на раждането не на Сам, а на младенеца Исус. А това на свой ред би ни накарало да се замислим за Йосиф, или в случая за Том. Дали се е почувствал изоставен? Дали Мишел е започнала да го пренебрегва - или, по-точно казано, да пренебрегва тях - поради съдбовността на новото си призвание?

Ако някога изобщо е имало проблем - а в ден като днешния Мишел едва ли може да си представи такова нещо, - тя е била прекалено уморена, за да му обърне внимание. Младенецът Исус може и да бе в отлично здраве, но Дева Мария се чувстваше така все едно Той изсмуква цялата и енергия. Разбира се, това тя никога не изрече на глас, както бе премълчала и колко много завижда на Том за това, че не му се налага да бъде жива плацента за неспирно растящия в утробата и Господар на Вселената. Но това усещане и напомни за принципната и ненавист към момчетата и мъжете, която тя смяташе за напълно заличена от петте години психотерапия (институт „Уилям Алансън Уайт“, Западна седемдесет и четвърта улица №20). Разбираше, че вината не е у Том, но това само усилваше раздразнението, което той предизвикваше у нея със своята невинност и печалност. Как да се грижи едновременно и за младенеца Исус, и за печалния загубеняк, когато тя самата имаше нужда някой да се погрижи за нея?

Когато Сам беше на пет месеца, мишел осъзна, че той бе неин завинаги. Докато лежеше на жилавото си гръбче, размахвайки ръчички и ритайки с крачета с очарователна непохватност, всичко, което му се искаше, бе да я зарадва - това беше работата му, също както нейната бе да го насърчава да протегне ръчички още малко и още малко, да се усмихне и да се засмее, когато тя го вдигне високо, а той засмуче шията и с изненадващо настървение. „О, малкото ми смело човече!“ - отдалечава го от себе си, а той се протяга с всички сили и се усмихва още по-силно, въртейки главичка в унисон с нейната, а тя свива устни с жест, останал и от времето, когато пушеше, за да наподоби целувка, която той имитира със съвършена точност и така открива онези мускули в устата и бузите си, които години по-късно ще използва, за да целува момичетата. Това все пак е подобие на целувка и когато тя го оставя на земята, а той се втурва напред и тя хваща дланите и ходилата му и го залюлява, двамата намират общ ритъм, който никога не ще забравят, сякаш се е вклинил в паметта на телата им, както си личи и двайсет години по-късно, докато двамата крачат заедно и подритват нападалите листа покрай Сентръл Парк Уест, и той познава с абсолютна точност дължината на крачките и и и къса сърцето дори само с това, че изостава от нейния ход.

Независимо от демографските данни за религиозната принадлежност Дева Мария е безспорната покровителка на майките от Горен Уест Сайд и никой друг светец не може да и съперничи. Но докато Мишел беше бременна, Том боготвореше едно от по-милостивите късни превъплъщения на богинята Кали. Това благоговение така и не го напусна след онзи горещ априлски ден, когато я зърна за първи път да крачи по Бойлстън Стрийт с фунийка малинов шербет, езикът и устните и - опръскани с розова кръв. Хълбоците и се извиваха все едно държеше ябълка между бедрата си - в резултат на неприятна гъбична инфекция, - но при все това интуицията му беше безпогрешна. За него си оставаше мистерия защо тя се съгласи да бъде с него, но всичките му съмнения се изпаряваха, когато бе близо до нея, и точно това усещане за нещо по-могъщо от собствената му самомнителност му позволи да обогати иначе безстрастния си презвитериански светоглед - пък макар и посвоему многомерен - с възприятие за Добро и Зло, редуващи се в безкрайните завъртания на Великото колело. (Което по-късно щеше да види на операционната маса, където вътрешностите на пациентите му не изглеждат много по-различно от цветовете на индуските религиозни процесии с оживяващите в тях мъртви богове.)

По време на бременността и сякаш бе огрят от аурата и. Дрешките, играчките, дрънкалките, които им носеха приятели и роднини, бяха приношения за нея, полагани на нейния олтар. Очите му се пълнеха със сълзи всеки път, когато тя разкъсваше със зъби опаковъчната хартия, а гладките мускули на ръцете и се опъваха като змии. Нощем в леглото им тя бе потна и хлъзгава и не изпитваше капчица притеснение, че може да навредят на бебето, което - стига тя да поискаше - можеше да се роди от палеца и. По-рано имаше части от нея, които той не можеше да достигне, но сега всичките и същности се бяха вплели в едно цяло, при това напълно осезаемо: Мишел в люлеещия се стол, изпаднала в предродилен транс; взираща се в него над чаша кафе с изражение на почти болезнена признателност, челото и лъщи, а погледът и е натежал от любов; миговете на паника (имаше много такива), когато трескаво опипваше корема си, за да усети сърдечния ритъм на бебето, а гласът и се извисяваше, изпълнен с напрежение - тогава той поставяше ръката и върху бицепса си, за да може да забие нокти в мускулите му, и тя стискаше, докато ръката му не прокървеше и уплахът и не отминеше. През целия си живот не си бе представял, че може да бъде толкова щастлив.

После се роди Сам.

Почти не плачеше. Учтив от самото начало, Сам надничаше от креватчето си, сякаш изобщо не му и минаваше през ум да се оплаче от нещо. Въпреки това те ходеха около него на пръсти, предпазливо и тихо. Когато не го кърмеше, Мишел спеше. А Том наблюдаваше и двамата от разстояние. надвиснало беше почти гробно мълчание. После се появи типичното за Горен Уест Сайд изражение на сериозна вглъбеност в изкуството на детското възпитание. Но не беше ли тя все същата онази Мишел, която от време на време пафкаше трева и се промъкваше без билет в киното? Освен това тя изобщо не беше спокойна. Безпокоеше се за всичко, а често му се струваше изпълнена с презрение към бебето. Сякаш целта на живота и бе да постигне състояние на пълен стазис, когато бръчките по челото и се изглаждаха и светът преставаше да съществува.

На всичко отгоре и щукна, че Том и е враг! Всеки път, когато Том вземеше Сам от люлката му, тя впиваше нокти в дланите си и дъхът и спираше или пък дишаше на пресекулки в ритъм с всяко негово движение, на устните и трептеше престорена усмивка, докато всъщност го следеше изкъсо дали няма да разбие черепа на бебето. А това бе пълна лудост! В крайна сметка Сам беше и неговият Малък принц! Но докато гледаше как кракът и нервно потропва в чехъла, той си даваше сметка, че и при най-малкото му погрешно движение тя ще му издере очите. Това донякъде дори му допадаше! То бе проявление на богинята Кали у нея и несъмнено бе за предпочитане пред онова изражение на самодостатъчно доволство, фалшивата любезна усмивка на жените от Горен Уест Сайд, която казва, че важните неща в живота им се изчерпват с храненето, обличането, възпитанието и задушаващата отдаденост на младенеца Исус.

В чиято стая Том се промъкваше, докато Мишел спеше.

Придърпваше си стол до креватчето му, избутва встрани плюшените планети от Слънчевата система и дълго се взираше в Сам, сякаш преценяваше коя е правилната точка за началото на хирургичен разрез. Лежейки по гръб с усмивка на блажена невинност, Сам всъщност нямаше нищо против Том. Ако ми я върнеш, ще облека всички ни в коприна и диаманти и възседнали слонове, ще ловуваме тигри, а ти ще си Принцът, който заслужат да бъдеш. Том обаче не изричаше това на глас, защото в действителност не го мислеше - то бе по-скоро ефект на някакво неопределено чувство на фрустрация, за което първоначално винеше себе си, а после реши просто да го приеме, вместо да търси вината за него у когото и да било. Страданието не му се нравеше, още по-малко пък чувството за вина. В страданието поне имаше почтеност, стига човек да не на¬товарва другите с него, а и да има син с потенциала да бъде владетел на равновесието му носеше вторично удоволствие, както и да има жена, която съвсем заслужено се бе посветила на този потенциал. Ако том бе търпелив - ако понасяше загубата на брачна страст с непресторен стоицизъм, - сигурно някой ден Мишел щеше да осъзнае, че може да се изправи на собствените си прекрасни, кокалести крака, вместо да коленичи в предпочитаната от майките от Горен Уест Сайд поза на всеотдайност.

Тогава се появи Роузи.

Когато тя се роди три години по-късно - плод на една рядка, но нежна предвид обстоятелствата нощ на брачен съюз, - кожата на Мишел загуби блясъка си. По тялото и изпъкваха мускули и сухожилия, създавайки впечатление за тежък и почтен труд, но по кожата и нямаше и следа от предишното сияние, което я озаряваше по време на бременността и със Сам. Но през първите месеци след раждането на Роузи Том и Мишел преживяха кратък период на сдобряване. Роузи не искаше да заспива. С желязна воля, която изпъваше телцето и в един-единствен ревящ мускул (вече проявяваше пословичното упорство на Парвати, втората жена на бог Шива), Роузи се съпротивляваше на всичките им усилия да я приспят. Мишел отчаяно се нуждаеше от Том. Докато седеше в люлеещия се стол и се поклащаше така, сякаш трошеше чакъл, очите и бяха вперени в Том над повитото в пелени бебе: Помощ, помощ, ела, ела.

Когато най-сетне сънят я поваля в 2 часа сутринта, те поставят Роузи в детското и креватче и Мишел обгръща с длан ръката на Том. Афродизиакално мълчание. Тя го съблича и дори сгъва дрехите му. Видът и обаче издава пълно изтощение. „Скъпа, няма нужда да го правим, ако си уморена.“ „Няма проблем, наистина го искам.“ И магията се завръща. Всъщност така и не ги бе напуснала. Прокарва пръсти по гърдите му, шепнейки неразбираемо, но със сексапилен глас, който го възбужда и едновременно с това го плаши, понеже му звучи по-скоро като необвързваща съблазън, отколкото като конкретно насочено желание. Когато прониква в нея, стонът и издава неподправено отдаване, но после тя се изгубва от погледа му, главата и е извита назад така, че той вижда единствено бледата плът на триъгълната вдлъбнатина под брадичката и. Миг на раздразнително сумтене: По-дълбоко. Вкарай го по-дълбоко.

По-късно, когато решиха да оставят Роузи да плаче, докато се изтощи (том не беше убеден, но... но... но...), мишел се върна към предишното си състояние на пълна отдаденост на Сам: „О, малкото ми мъжле! Прекрасното ми, малко безпроблемно мъжле!“

И той и се отплащаше за вниманието. Деликатно и послушно момче без особено чувство за хумор, сред учителките в яслата той предизвикваше онова замечтано изражение, което е запазено за гении или жертви. Когато беше на седем, обучи йоркширския си териер Флафи да се изправя на задните си крака и да ходи така няколко метра - постижение, което един техен съсед от Горен Уест Сайд увековечи като централен мотив на една от кориците на списание Ню Йоркър, - не че бе нещо толково необикновено, ноза него беше малка крачка напред, а след нея още една и още една. Когато стана на десет, самият той прекарваше по-голямата част от времето си изправен на собствените си задни крака пред огледалото в банята, стискайки бицепсите си, докато не започнеха да го болят, и изучавайки бръчиците под очите си - сигурен знак за приближаваща смърт. той не бе като никой друг в цялата история на света, която по една случайност знаеше наизуст. Изучаваше скулите и косата си, подстригана в предпочитания от Мишел стил на ранните „Бийтълс“. Развявайки се свободно, косата падаше на главата му като лек воал. Той улавяше погледа на момчето от огледалото, задържаше го, опираше собствената си буза о стъклената буза отсреща. Целуваше го по устата, която имаше вкус на метал. Отъркваше бузата си о бузата на момчето и се отдръпваше назад, вперил оценяващ поглед в пълните му устни, дългите мигли, бялото на очите му с леки сини нюанси. Как може някой да не заобича това момче? И все пак нещо му нашепваше, че не всеки ще го обича.

Откакто проходи, Роузи все се вмъкваше в стаята му и сгушваше пухкавото си телце до неговото, преструвайки се, че той и е гадже, съпруг, баща, като настояваше той да играе всички тези роли. Не защото беше лукава, перверзна или манипулативна, а защото желанията и бяха така непреодолими, че буквално я помитаха. (Тук можем да си представим как Анасуя, съпругата на Атри, приема Брахма, Вишну и Шива едновременно !)

Потърква го по корема:

- Така харесва ли ти?

- Престани, Роузи.

- Признай, че ти харесва.

- Тъпачка.

- Не ми е приятно, когато ме обиждаш, Сам.

- Добре тогава, прави каквото искаш.

Те не правеха нищо неприлично, само се прегръщаха и галеха - едва ли имаше по-невинно същество от нея с толкова смътно чувство за онова, което хората смятаха за похотливо. Но дори по- късно, по време на периодите и на булимия, тя обличаше бельото на Сам, като твърдеше, че това я кара да се чувства красива като него. Тя не изпитваше негодувание срещу обожанието, с което го засипваше цялото семейство: според личното и разбиране за справедливост той заслужаваше всичко, а тя не заслужаваше нищо и нищичко не очакваше да получи. Завита в ухаещото по детски одеяло на Сам, тя се чувстваше ако ли не в безопасност, то поне доволна; и макар на следващата сутрин да се събуждаше в своето собствено легло със смътен спомен как Том я отнася в собствената и стая, тялото и се вкопчваше в спомена за това къде е била и как се е прокраднала там, знаейки, че винаги може да се върне.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: