Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Царицата на прокълнатите

Ан Райс

Прословутата и обсебваща поредица "Вампирските хроники" на Ан Райс продължава да ни запознава с дълбоките тайни, мрачната харизма и среднощните похождения на легендарния кръвопиец Лестат, пробудил с музиката си Акаша – древната покровителка и създателка на вампирската раса. С развитието на повествованието читателят ще бъде уловен в мрежите на една кървава, но неустоима сага, населявана от чудовищни създания и техните колкото мрачни, толкова и впечатляващи дела...

"Царицата на прокълнатите" е смайващ роман, чрез който Райс успява още по-подробно и увлекателно да развие своята дяволска митология, която се заражда още в Древен Египет и стига до съвременния урбанизиран и технократски свят.

  • Корица: Мека
  • Страници: 512
  • Тегло: 0.750 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Изток-Запад
  • Виж още от Ан Райс
 

Наличност: Да

20,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Ан Райс е родена на 4 октомври 1941 г. в Ню Орлиънс, Луизиана. Тя е второто от четири момичета в семейството на ирландските католици Хауърд и Катрин О’Брайън. Баща й – ветеран от Втората световна война – заема ръководен пост в американските пощи.

Ан Райс е автор на готически романи, книги на ужасите и дори еротична литература, но най-известните й произведения безспорно са тези от поредицата Вампирски хроники.

Откъс от книгата

Аз съм вампирът Лестат. Помните ли ме? Вампирът, който стана суперзвезда на рока, онзи, който написа своята автобиография? Онзи, русият и сивоокият, с неутолимата жажда за показ и слава? Помните ли, исках да бъда символ на злото в един бляскав век, в който нямаше място за буквалното зло, което съм аз. Дори смятах, че така ще творя добро - като играя дявола на сцена, сред декор.

И когато разговаряхме за последно, тъкмо ми потръгваше. Току-що бях дебютирал в Сан Франциско - първият „концерт на живо“ за мен и групата ми от смъртни. Албумът ни имаше огромен успех. Автобиографията ми вървеше прилично и сред смъртните, и сред немъртвите.

Но после се случи нещо напълно непредвидено. Е, поне аз не го бях предвидил. И когато ви напуснах, тъкмо бе започнало най- интересното, би могло да се каже.

Е, сега вече е свършено с онова, което последва. Оцелял съм - очевидно. Иначе нямаше да разговарям с вас. И космическият прах най-сетне се уталожи, а малкото разкъсване в тъканта на света, изтъкана от рационални убеждения, е закърпено, или поне се затвори.

Малко ми е тъжно заради всичко това и съм малко по-гаден и малко по-съвестен. Освен това съм безкрайно по-могъщ, въпреки че човекът в мен е по-близо до повърхността от всякога, изстрадало и жадно създание, което едновременно обича и презира тази непобедима безсмъртна черупка, в която съм заключен.

Жаждата за кръв? Неутолима е, макар и физически никога да не съм се нуждаел по-малко от кръв. Вероятно вече бих могъл да съществувам изобщо без нея. Ала страстта, която чувствам към всичко, което мърда, ми подсказва, че това никога няма да бъде изпробвано.

Знаете ли, бездруго никога не е било просто заради нуждата от кръв, въпреки че кръвта е цялата чувственост, за която би жадувало едно създание; най-вече заради съкровеността на онзи миг - да пиеш, да убиваш, великия танц сърце до сърце, докато жертвата отпада, а аз чувствам как раста и поглъщам смъртта, която за част от секундата засиява, велика като живота.

Ала това е измамно. Никоя смърт не може да достигне величи¬ето на живота. И затова продължавам да отнемам животи, нали? И сега съм възможно най-далеч от спасението. От това, че знам, само ми е още по-тежко.

Разбира се, все още мога да мина за човек. Всички ние можем, по един или друг начин, без значение колко сме стари. Вдигната яка, спусната шапка, тъмни очила, ръце в джобовете - обикновено номерът минава. Сега за тази маска харесвам тесни кожени якета и впити джинси и чифт обикновени черни обуща, с които може да се ходи по всякакъв терен. Ала сегиз-тогиз обличам по-изящните коприни, които обичат хората по южните краища, където живея сега.

Ако някой се загледа твърде внимателно, следват малко шашми с телепатия: това, дето го виждаш, е съвсем нормално. Пускам старата усмивка - острите зъби лесно се прикриват, и смъртният си продължава по пътя.

Понякога захвърлям всички маски и просто излизам навън такъв, какъвто съм. Дълга коса, кадифен блейзър, който ми напомня за старите времена и един-два пръстена със смарагди на десницата ми. Вървя бързо през тълпите из центъра на този прелестен, покварен южняшки град или бавно се разхождам по плажовете и вдъхвам топлия южен ветрец по пясъци, бели като луната.

Никой не се заглежда за по-дълго от секунда-две. Твърде много други необясними неща има около нас - ужаси, заплахи, мистерии, които те увличат и после неизменно те разочароват. Обратно към предвидимото и баналното. Принцът никога няма да дойде, това всеки го знае, и може би Спящата красавица е мъртва.

Същото е и за другите, оцелели заедно с мен, които споделят с мен това горещо и зелено кътче на вселената - югоизточния край на северноамериканския континент, блестящия метрополис Маями, ако някога е имало щастливо ловно поле за кръвожадни безсмъртни, то е тук.

Хубаво е, че са с мен - другите; всъщност съдбоносно е - и е онова, което винаги съм желал: велико сборище на мъдрите, издръжливите, древните и безгрижните младежи.              

Ала ах, мъчителната анонимност сред смъртните никога не ми е тежала повече, каквото съм си алчно изчадие. Тихото шумолене на свръхестествени гласове не може да ме отвлече. Вкусът на признанието на смъртните бе твърде изкусителен - албумите във витрините, феновете, подскачащи и пляскащи с ръце пред сце¬ната. Няма значение, че те така и не повярваха, че съм вампир - в този миг бяхме заедно. Те крещяха името ми!

Сега албумите вече ги няма и аз никога вече няма да слушам тези песни. Книгата ми остава - заедно с „Интервю с вампир“, под безопасното прикритие на белетристиката. Сигурно така и трябва да е. Достатъчно поразии направих, както ще видите.

Беда - ето какво докарах аз със своите игрички. Вампирът, който щеше да бъде най-сетне герой и мъченик, само за един миг на чиста смисленост...

Ще решите, че би трябвало да съм се научил от това на нещо, нали? Е, всъщност се научих, действително се научих.

Ала просто е такава мъка да се свиеш отново в мрака - Лестат, излъсканото и безименно гангстерче, вампирче, което пак дебне безпомощни смъртни, дори неподозиращи за създанията като мен. Така боли отново да си аутсайдер, вечно изтикан в покрайнините, и да се бориш с доброто и злото във вековния личен ад на душата и тялото.

Сега в своята самота аз мечтая да открия някоя малка сладурана в осветена от луната стая, една от онези нежни тийнейджърки, както ги наричат сега, която е чела книгата ми и е слушала песните ми; една от онези прелестни идеалистки, които ми пишеха фенски писма на парфюмирана хартия през онзи кратък период на злочеста слава, говореха за поезия и за силата на илюзиите, за мечтите си да съм истински; мечтая как се прокрадвам в тъмната и стая, където може би книгата ми лежи върху нощна масичка със затъкнат в нея красив кадифен маркер, мечтая как я докосвам по рамото и се усмихвам, когато погледите ни се срещат. „Лестат! Винаги съм вярвала в теб. Винаги съм знаела, че ще дойдеш!“

Притискам лицето и между дланите си и се навеждам да я целуна. „Да, мила - отговарям. - И ти не знаеш колко си ми нужна, колко те обичам, как винаги съм те обичал.“

Може би тя ще се очарова още повече от мен след онова, което ме сполетя - неочакваният ужас, който видях, неизбежната болка, която изтърпях. Ужасна истина е, че страданието ни прави по-за-

дълбочени натури, придава по-голям блясък на цветовете ни, по-богат резонанс на думите ни. Ако то не ни унищожи, ако не изпепели оптимизма и духа, способността да получаваш видения и уважението към простичките, ала незаменими неща.

Моля ви, простете ми, ако в думите ми звучи огорчение.

Нямам право да бъда огорчен. Аз започнах всичко и успях да се измъкна цял и невредим, както казват. А толкова много от нашите не успяха. А пострадаха и смъртни. За това няма оправдание. И аз несъмнено винаги ще си плащам за това.

Ала, виждате ли, аз все още не разбирам напълно какво се случи. Не зная трагедия ли е това или просто безсмислена авантюра. Нито дали от моите гафове не би могло да се роди нещо великолепно, нещо, което би могло да ме издигне в края на краищата над незначителността и кошмара, в изпепеляващите лъчи на изкуплението.

Може и никога да не узная. Всичко вече свърши. И нашият свят, нашето малко частно царство е по-малко, по-мрачно и по-безопасно от всякога. Никога вече няма да е каквото беше.

Цяло чудо е, че не предвидих катаклизма, но пък аз никога не предвиждам края на нещо, започнато от мен. Рискът е онуй, което запленява, мигът на безкрайните възможности. Той ме примамва във вечността там, където всички други магии не успяват.

В края на краищата такъв бях, когато бях жив преди двеста години - неспокойният, нетърпеливият, онзи, който винаги гори от желание за любов и за хубава кавга. Когато заминах за Париж през 80-те години на осемнайсети век, за да стана актьор, аз си мечтаех само за началото - мига всяка вечер, когато завесата се вдигаше.

Може би древните са прави. Говоря за истинските безсмъртни, кръвопийците, оцелели в течение на хилядолетия - те казват, че никой от нас не се променя с времето, само все повече ставаме такива, каквито сме.

Ще го кажа по друг начин - наистина помъдряваш, когато живееш стотици години; ала имаш и повече време да станеш толкова лош, колкото враговете ти винаги са твърдели, че би могъл да станеш.

А аз съм си същият дявол, какъвто съм бил винаги, младежът, който завладява сцената, където можете да ме видите най-добре и може би да ме обикнете. Едното без другото не върви. И аз толкова много искам да ви забавлявам, да ви омайвам, да ви карам да ми прощавате всичко... Боя се, че случайните мигове на тайна връзка и разпознаване никога няма да ми стигат.

Ала аз изпреварвам нещата, нали?

Ако сте чели автобиографията ми, значи искате да знаете за какво говоря. Каква е тази беда, която споменавам?

Е, да се върнем назад, а? Както казах, написах книгата и записах албума, защото исках да бъда видим, да ме виждат такъв, какъвто съм, макар и само символично.

Що се отнася до риска, че смъртните могат наистина да схванат, да разберат, че аз съм точно това, което твърдя, че съм - тази възможност също доста ме възбуждаше. Нека те ни преследват, нека ни унищожават - това в някакъв смисъл бе най-съкровеното ми желание. Ние не заслужаваме да съществуваме - те са длъжни да ни изтребят. А и помислете си за битките! Ах, да се бия с тези, които са наясно какъв съм!

В кая на краищата в своята автобиография аз разказах нашата история. Разказах най-съкровените ни тайни, неща, които се бях заклел да не разкривам никога. И се перчех под жежките прожектори и обективите на камерата. Ами ако някой учен ме беше докопал, или по-скоро ревностен полицай - за някое дребно пътнотранспортно нарушение пет минути преди изгрев слънце, и ме бяха затворили, проинспектирали, идентифицирали и класифицирали - всичко това през деня, когато лежа безпомощно за задоволство на най-тежките смъртни скептици по цял свят?

То е ясно, че нямаше кой знае каква вероятност това да се случи. И още няма. (Въпреки че такава веселба би могла да падне, такава веселба!)

Ала все пак неизбежно беше собственият ми род да се вбеси от рисковете, които поемах, да се опитат да ме изгорят жив или да ме накълцат на безсмъртни парченца. Повечето млади бяха твърде тъпи да осъзнаят, че нищо не ни застрашава.

И с наближаването на вечерта на концерта аз също започнах да мечтая за тези битки. Каква наслада щеше да е да унищожа тези, които бяха зли като мен! Да прокарам откос сред виновните, да съсичам собствения си образ отново и отново.

И все пак, знаете, чистата радост да излезеш там, навън, и да създаваш музика, да създаваш театър, да създаваш магия! - в крайна сметка това бе най-важното. Аз исках да бъда жив най-сетне. Исках просто да бъда човек. Смъртният актьор, който бе заминал за Париж преди двеста години и срещнал смъртта на булеварда, щеше най-сетне да получи своя звезден миг.

Но нека продължим с припомнянето - концертът беше ус-пешен. Аз триумфирах пред петнайсет хиляди пищящи смъртни фенове; и две от моите най-велики безсмъртни любови бяха там - Габриел и Луи, моите голишарчета, моите възлюбени, с които бях разделен твърде дълги и мрачни години.

Преди да се съмне, смачкахме онази напаст, вампирите, които се опитаха да ме накажат за онова, което вършех. Но в тези дребни схватки имахме невидим съюзник - нашите врагове избухнаха в пламъци, преди да успеят да ни навредят.

Утрото наближаваше и аз бях твърде въодушевен от цялата нощ, че да се отнеса сериозно към въпроса за опасността. Пренебрегнах пламенните предупреждения на Габриел - твърде сладко бе отново да я прегръщам, и отхвърлих мрачните подозрения на Луи, както винаги.

А после - засечката, прекъсването на най-интересното място...

Докато слънцето изгряваше над долината Кармел, а аз затварях очи, както вампирите са длъжни в този миг, осъзнах, че не съм сам в своето подземно леговище. С моята музика бях достигнал не само до младите вампири - моите песни бяха пробудили от сън най- древните от нашия род на света.

И ме връхлетя от онези секващи дъха мигове на риск и възмож-ности. Какво ли щеше да последва? Дали щях да умра най-сетне, или може би да се преродя?

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: