Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 


 

КНИГИТЕ, КОИТО НИ ПРАВЯТ ПО-ДОБРИ!

Вампирът Лестат

Ан Райс

Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга – да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света... Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността...

  • Корица: Мека
  • Страници: 520
  • Тегло: 0.500 кг
  • Издадена: 2012 г
  • Издателство: Изток-Запад
  • Виж още от Ан Райс
 

Наличност: Да

19,90 лв.

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Готическата тъма на „Интервю с вампир“ беше само началото на „Вампирските хроники“ на Ан Райс. Сега, най-сетне и на български език, във вихреното им и кърваво продължение се възправя следващият велик кръвопиец след граф Дракула – Лестат, безсмъртният.

Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга – да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света... Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността...

С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.

Биография и факти за автора

Ан Райс е родена на 4 октомври 1941 г. в Ню Орлиънс, Луизиана. Тя е второто от четири момичета в семейството на ирландските католици Хауърд и Катрин О’Брайън. Баща й – ветеран от Втората световна война – заема ръководен пост в американските пощи.

Ан Райс е автор на готически романи, книги на ужасите и дори еротична литература, но най-известните й произведения безспорно са тези от поредицата Вампирски хроники.

Откъс от книгата

Първа част
Лелио изгрява

През зимата на моята двайсет и първа година излязох сам на кон, за да избия глутница вълци.

Това се случи в земите на баща ми в Оверн, Франция, през последните десетилетия преди Френската революция.

Това бе най-лошата зима, която можех да си спомня - вълците крадяха овце от нашите селяни и дори нощем търчаха по улиците на селото.

Това бяха тежки години за мен. Баща ми беше маркизът, а аз бях седмият син и най-малкият от тримата оживели и възмъжали. Не можех да претендирам за титлата или за земята и нямах перспективи. Дори и в богатите семейства това можеше да се случи на по-малко момче, ала богатствата ни бяха пропилени отдавна. Най-големият ми брат Огюстен, наследник по право на цялото ни имущество, похарчи зестрата на жена си още щом се венча за нея.

Замъкът на баща ми, имението му и близкото село бяха цялата ми вселена. И се бях родил неспокоен - мечтателят, сърдитият, недоволстващият. Не исках да седя край камината и да разговарям за стародавни войни и за времето на Краля Слънце. Историята за мен нямаше стойност.

Но в този мрачен старомоден свят аз бях станал ловецът. Носех фазани, еленово месо и пъстърва от планинските потоци - всичко, което бе нужно и можеше да се хване, - за да изхранвам семейството. Такъв бе животът ми по онова време и не го споделях с никой друг - и беше много хубаво, че се бях заел с това, защото имаше и години, през които можеше да измрем от глад.

Разбира се, това бе благородно занятие - да ловуваш из наследствени земи, и единствено ние имахме право на него. И най-богатият буржоа не можеше да вдигне пушка в моите гори. Но пък на него не му се и налагаше да вдига пушка. Той имаше пари.

Два пъти през живота си се опитах да избягам от това съществуване, единствено за да ме върнат обратно с прекършени криле. Но за това ще разкажа повече по-късно.

Точно сега аз мисля за снега, покрил целите планини, и за вълците, които плашат селяните и крадат овцете ми. И мисля за старата поговорка, която бе популярн във Франция по онова време - че ако живееш в провинция Оверн, не можеш да стигнеш по-далече от Париж.

Разберете, че тъй като аз бях господарят, и вече единственият господар, който можеше да язди кон и да стреля с пушка, естествено беше селяните да дойдат при мен с оплаквания от вълците и да очакват аз да ги отстрелям. Това бе мой дълг.

Аз ни най-малко не се страхувах от вълците. Никога през живота си не бях виждал и чувал вълк да нападне човек. И бих ги изтровил, ако можех, ала месото просто бе твърде оскъдно, че да го подправям с отрова.

Рано-рано в една много студена януарска сутрин аз се въоръжих, за да избия вълците един по един. Имах три пушки кремъклийки и една отлична винтовка, които взех с мен, както и мускета си и бащиния ми меч. Но точно преди да напусна замъка, добавих към този малък арсенал едно-две древни оръжия, с които никога досега не си бях имал работа.

Нашият замък бе пълен със стари доспехи. Предците ми се бяха били в безброй благородни войни - от времената на кръстоносните походи със свети Луи насам. А на стените, над всичките тези дрънчащи тенекии, бяха окачени многобройни копия, бойни брадви, млатила и боздугани.

Онази сутрин взех с мен грамаден боздуган - което ще рече тояга с шипове, и едно доста голямо млатило: желязна топка, окачена на верига, с която можеше да халосаш с безмерна сила нападателя.

А сега си спомнете, че това става през осемнайсети век - времето, когато парижаните с бели перуки пристъпваха на пръсти с бели сатенени пантофки на висок ток, смъркаха енфие и си бъркаха в носа с бродирани кърпички.

И ето ме и мен - излизам на лов с ботуши от сурова кожа и палто от еленова кожа, с тези древни оръжия, окачени на седлото, и двата ми големи мастифа покрай мен с нашийници с шипове.

Такъв бе животът ми. Все едно го живеех в Средновековието. И знаех достатъчно за натруфените пътешественици по пощенския път, за да го усещам доста остро. Столичните благородници наричаха нас, провинциалните господари, „зайцеловци“. Разбира се, ние можехме да им се присмиваме и да ги наричаме лакеи на краля и кралицата. Нашият замък се издигаше от хиляда години и дори и великият кардинал Ришельо по времето на войната си с нашите хора не бе успял да събори древните ни кули. Но, както казах и преди, аз не обръщах особено внимание на историята.

Бях нещастен и освирепял, докато се изкачвах в планината.

Исках хубава битка с вълците. Глутницата наброяваше пет вълка според селяните, а аз имах пушките си и две кучета с челюсти толкова силни, че можеха да прекършат вълчи гръбнак за миг.

Изкачвах склоновете около час и стигнах до долчинка, която по-знавах толкова добре, че никакъв снегопад не можеше да я скрие. И щом поех през широкото пусто поле към изсъхналата гора, чух първия вой.

След секунди се разнесе и друг, а после и трети, и сега хорът виеше в такава хармония, че не можех да различа колко вълка наброява глутницата, а само че са ме видели и си дават знак един на друг да се съберат, тъкмо както се надявах.

Не мисля, че тогава почувствах и най-малък страх. Но усещах нещо, и то караше космите по ръцете ми да настръхват. Околността, колкото и обширна да беше, изглеждаше пуста. Подготвих пушките. Наредих на кучетата си да спрат да ръмжат и да ме последват и през ума ми мина неясната мисъл, че е по-добре да се махна от откритото поле, да навляза в гората и да побързам.

Кучетата ми нададоха плътен, проточен предупредителен вой. Погледнах през рамо и видях вълците на стотици метри назад да търчат право към мен по снега. Бяха три грамадни сиви вълка и настъпваха в колона.

Втурнах се към гората.

Като че лесно щях да я стигна, преди тримата да ме догонят, ала вълците са изключително умни животни и докато препусках към дърветата, видях останалите от глутницата - около пет възрастни животни - да ми заграждат пътя отляво. Това беше засада и никога не бих могъл да стигна навреме гората. Глутницата беше от осем вълка, а не от пет, както ми бяха казали селяните.

Дори и тогава нямах достатъчно разум, че да се уплаша. Не се и замислих за очевидния факт, че тези животни гладуват, инак никога не биха припарили до селото. Естественият им страх от хората бе изчезнал.

Подготвих се за битка. Затъкнах млатилото в пояса си и се прицелих с пушката. Застрелях голям мъжкар на метри от мен и имах време да презаредя, а кучетата ми и глутницата се нападнаха.

Вълците не можеха да захапят кучетата ми за вратовете заради нашийниците с шипове. В тази първа схватка моите кучета повалиха незабавно един от вълците с мощните си челюсти. Стрелях и повалих още един.

Но глутницата бе обкръжила кучетата. Докато стрелях отново и отново, презареждах възможно най-бързо и се стараех да не улуча моите животни, видях как по-малкото куче пада със счупени задни крака. Кръв струеше по снега; второто се отдръпна от глутницата, която се опитваше да изяде умиращото животно, но след две минути те разкъсаха корема му и го убиха.

Те бяха мощни зверове, както казах вече, тези мастифи. Сам ги бях отгледал и обучил. И всеки от тях тежеше близо сто килограма.

Аз винаги ловувах с тях и въпреки че сега говоря за тях като за кучета, тогава ги знаех по имена и когато ги видях да умират, за първи път разбрах с какво се бях захванал и какво можеше да се случи.

 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: