Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Вампирът Лестат

Ан Райс

Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга – да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света... Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността...

  • Корица: Мека
  • Страници: 520
  • Тегло: 0.500 кг
  • Издадена: 2012 г
  • Издателство: Изток-Запад
  • Виж още от Ан Райс
 

Наличност: Да

19,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Готическата тъма на „Интервю с вампир“ беше само началото на „Вампирските хроники“ на Ан Райс. Сега, най-сетне и на български език, във вихреното им и кърваво продължение се възправя следващият велик кръвопиец след граф Дракула – Лестат, безсмъртният.

Събуден сред опиянението на рокаджийските времена, вампирът изгаря от жаждата да разкаже миналото си, криещо рой мрачни тайни. Син на благородник от предреволюционна Франция, Лестат е изгнаник по кръв и убиец по душа. Получил дара на безсмъртието, той не може да устои на порива, който бе завладял и Луи в първата книга – да открие истината за произхода на вампирите, да се срещне с най-древните представители на расата си и да намери своето място в света... Загърнат в наметало от вълчи кожи, първите жертви на стихийния му бяс, Лестат сбира в себе си силата на животното, жестокостта на човека и мощта на вампира. Целият свят е сцена за кървавите му трагедии, а хората са статистите в стремлението му към вечността...

С образа на Лестат Ан Райс поема в изцяло нова посока, вън от задънената улица на харизматичния, но пасивен Луи от първата книга. В тази и следващите части се изгражда нова, мрачна митология, смесваща класическия вампирски мит с древни легенди от недрата на времето.

Биография и факти за автора

Ан Райс е родена на 4 октомври 1941 г. в Ню Орлиънс, Луизиана. Тя е второто от четири момичета в семейството на ирландските католици Хауърд и Катрин О’Брайън. Баща й – ветеран от Втората световна война – заема ръководен пост в американските пощи.

Ан Райс е автор на готически романи, книги на ужасите и дори еротична литература, но най-известните й произведения безспорно са тези от поредицата Вампирски хроники.

Откъс от книгата

Първа част
Лелио изгрява

През зимата на моята двайсет и първа година излязох сам на кон, за да избия глутница вълци.

Това се случи в земите на баща ми в Оверн, Франция, през последните десетилетия преди Френската революция.

Това бе най-лошата зима, която можех да си спомня - вълците крадяха овце от нашите селяни и дори нощем търчаха по улиците на селото.

Това бяха тежки години за мен. Баща ми беше маркизът, а аз бях седмият син и най-малкият от тримата оживели и възмъжали. Не можех да претендирам за титлата или за земята и нямах перспективи. Дори и в богатите семейства това можеше да се случи на по-малко момче, ала богатствата ни бяха пропилени отдавна. Най-големият ми брат Огюстен, наследник по право на цялото ни имущество, похарчи зестрата на жена си още щом се венча за нея.

Замъкът на баща ми, имението му и близкото село бяха цялата ми вселена. И се бях родил неспокоен - мечтателят, сърдитият, недоволстващият. Не исках да седя край камината и да разговарям за стародавни войни и за времето на Краля Слънце. Историята за мен нямаше стойност.

Но в този мрачен старомоден свят аз бях станал ловецът. Носех фазани, еленово месо и пъстърва от планинските потоци - всичко, което бе нужно и можеше да се хване, - за да изхранвам семейството. Такъв бе животът ми по онова време и не го споделях с никой друг - и беше много хубаво, че се бях заел с това, защото имаше и години, през които можеше да измрем от глад.

Разбира се, това бе благородно занятие - да ловуваш из наследствени земи, и единствено ние имахме право на него. И най-богатият буржоа не можеше да вдигне пушка в моите гори. Но пък на него не му се и налагаше да вдига пушка. Той имаше пари.

Два пъти през живота си се опитах да избягам от това съществуване, единствено за да ме върнат обратно с прекършени криле. Но за това ще разкажа повече по-късно.

Точно сега аз мисля за снега, покрил целите планини, и за вълците, които плашат селяните и крадат овцете ми. И мисля за старата поговорка, която бе популярн във Франция по онова време - че ако живееш в провинция Оверн, не можеш да стигнеш по-далече от Париж.

Разберете, че тъй като аз бях господарят, и вече единственият господар, който можеше да язди кон и да стреля с пушка, естествено беше селяните да дойдат при мен с оплаквания от вълците и да очакват аз да ги отстрелям. Това бе мой дълг.

Аз ни най-малко не се страхувах от вълците. Никога през живота си не бях виждал и чувал вълк да нападне човек. И бих ги изтровил, ако можех, ала месото просто бе твърде оскъдно, че да го подправям с отрова.

Рано-рано в една много студена януарска сутрин аз се въоръжих, за да избия вълците един по един. Имах три пушки кремъклийки и една отлична винтовка, които взех с мен, както и мускета си и бащиния ми меч. Но точно преди да напусна замъка, добавих към този малък арсенал едно-две древни оръжия, с които никога досега не си бях имал работа.

Нашият замък бе пълен със стари доспехи. Предците ми се бяха били в безброй благородни войни - от времената на кръстоносните походи със свети Луи насам. А на стените, над всичките тези дрънчащи тенекии, бяха окачени многобройни копия, бойни брадви, млатила и боздугани.

Онази сутрин взех с мен грамаден боздуган - което ще рече тояга с шипове, и едно доста голямо млатило: желязна топка, окачена на верига, с която можеше да халосаш с безмерна сила нападателя.

А сега си спомнете, че това става през осемнайсети век - времето, когато парижаните с бели перуки пристъпваха на пръсти с бели сатенени пантофки на висок ток, смъркаха енфие и си бъркаха в носа с бродирани кърпички.

И ето ме и мен - излизам на лов с ботуши от сурова кожа и палто от еленова кожа, с тези древни оръжия, окачени на седлото, и двата ми големи мастифа покрай мен с нашийници с шипове.

Такъв бе животът ми. Все едно го живеех в Средновековието. И знаех достатъчно за натруфените пътешественици по пощенския път, за да го усещам доста остро. Столичните благородници наричаха нас, провинциалните господари, „зайцеловци“. Разбира се, ние можехме да им се присмиваме и да ги наричаме лакеи на краля и кралицата. Нашият замък се издигаше от хиляда години и дори и великият кардинал Ришельо по времето на войната си с нашите хора не бе успял да събори древните ни кули. Но, както казах и преди, аз не обръщах особено внимание на историята.

Бях нещастен и освирепял, докато се изкачвах в планината.

Исках хубава битка с вълците. Глутницата наброяваше пет вълка според селяните, а аз имах пушките си и две кучета с челюсти толкова силни, че можеха да прекършат вълчи гръбнак за миг.

Изкачвах склоновете около час и стигнах до долчинка, която по-знавах толкова добре, че никакъв снегопад не можеше да я скрие. И щом поех през широкото пусто поле към изсъхналата гора, чух първия вой.

След секунди се разнесе и друг, а после и трети, и сега хорът виеше в такава хармония, че не можех да различа колко вълка наброява глутницата, а само че са ме видели и си дават знак един на друг да се съберат, тъкмо както се надявах.

Не мисля, че тогава почувствах и най-малък страх. Но усещах нещо, и то караше космите по ръцете ми да настръхват. Околността, колкото и обширна да беше, изглеждаше пуста. Подготвих пушките. Наредих на кучетата си да спрат да ръмжат и да ме последват и през ума ми мина неясната мисъл, че е по-добре да се махна от откритото поле, да навляза в гората и да побързам.

Кучетата ми нададоха плътен, проточен предупредителен вой. Погледнах през рамо и видях вълците на стотици метри назад да търчат право към мен по снега. Бяха три грамадни сиви вълка и настъпваха в колона.

Втурнах се към гората.

Като че лесно щях да я стигна, преди тримата да ме догонят, ала вълците са изключително умни животни и докато препусках към дърветата, видях останалите от глутницата - около пет възрастни животни - да ми заграждат пътя отляво. Това беше засада и никога не бих могъл да стигна навреме гората. Глутницата беше от осем вълка, а не от пет, както ми бяха казали селяните.

Дори и тогава нямах достатъчно разум, че да се уплаша. Не се и замислих за очевидния факт, че тези животни гладуват, инак никога не биха припарили до селото. Естественият им страх от хората бе изчезнал.

Подготвих се за битка. Затъкнах млатилото в пояса си и се прицелих с пушката. Застрелях голям мъжкар на метри от мен и имах време да презаредя, а кучетата ми и глутницата се нападнаха.

Вълците не можеха да захапят кучетата ми за вратовете заради нашийниците с шипове. В тази първа схватка моите кучета повалиха незабавно един от вълците с мощните си челюсти. Стрелях и повалих още един.

Но глутницата бе обкръжила кучетата. Докато стрелях отново и отново, презареждах възможно най-бързо и се стараех да не улуча моите животни, видях как по-малкото куче пада със счупени задни крака. Кръв струеше по снега; второто се отдръпна от глутницата, която се опитваше да изяде умиращото животно, но след две минути те разкъсаха корема му и го убиха.

Те бяха мощни зверове, както казах вече, тези мастифи. Сам ги бях отгледал и обучил. И всеки от тях тежеше близо сто килограма.

Аз винаги ловувах с тях и въпреки че сега говоря за тях като за кучета, тогава ги знаех по имена и когато ги видях да умират, за първи път разбрах с какво се бях захванал и какво можеше да се случи.

 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: