Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Три желания

Барбара Делински

Нелепа катастрофа в една снежна октомврийска вечер едва не убива Брий Милър. Тя се събужда в болничното легло с натрапчивата мисъл, че й е даден втори шанс да живее, за да осъществи трите си най-големи желания.

Катастрофата я сближава със загадъчния Том Гейтс – известен писател, който се бори с призраците от своето минало.

Любовта между Том и Брий преобразява дните им и вдъхва смелост на Брий да изживее мечтите си. Независимо от цената...

Три желания“ е омагьосващ разказ за любовта, изкуплението и малките чудеса в живота ни.

 

Наличност: Да

14,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Барбара Делински е родена и израснала в предградие на Бостън. През 1963-а година завършва средното училище "Нютън", през 1967 се дипломира като бакалавър по психология в университета "Тъфтс", а през 1969 г. защитава докторска степен по социология в Бостънския колеж. Преди да се отдаде на писателската си кариера, Барбара Делински е работила като изследовател в "Масачузетската общност за предотвратяване на насилието спрямо деца" и като фотограф и репортер за "Белмън Херълд". Била е член на борда на директорите на Центъра за борба с рака към Масачузетската болница, все още е член на президентския съвет на Националната коалиция за борба с рака. Работи и като съветник на "Дъ ривърс едж" - студентско издание на "Ривърс Скуул" в Уестън, щата Масачузетс. Живее в Ню Ингланд заедно със съпруга си, който е адвокат, и тримата им сина.

От 1980 година насам г-жа Делински е написала над 60 романа. След първите си стъпки в романтичния жанр тя бързо се ориентира към по-сериозната женска проза със заглавията си "Повече от приятели", "За дъщерите ми" и други. Барбара Делински създава впечатляващи персонажи и силно емоционални истории за брака, ролята на родителите и за приятелството и засяга теми като изневярата, самоубийството сред приятели, синдрома на "празното гнездо" и борбата за настойнически права над децата.

Книгите й редовно се появяват в най-престижните бестселърови класации на "Ню Йорк Таймс", "Уошингтън Поуст", "Бостън Глоуб", "Пъблишърс Уикли" и "Ю Ес Ей Тъдей".

Романите й са преведени на 25 езика и се продават в милиони екземпляри по цял свят.

Откъс от книгата

Падна здрач. Брий отново сънуваше операционната, сънуваше, че кръжи над нея и гледа надолу. Този път забеляза бенка върху тила на една от сестрите.

Събуди се убедена, че това изобщо не е сън. В онази нощ беше видяла тази бенка. Но как, след като е била в безсъзнание? Имаше само един начин.

Разтреперана, Брий се насили да отвори очи. Единствената светлина в стаята бе приглушеното мъждукане на една лампа в ъгъла. Тази светлина бе нежна, не толкова ослепителна като лампите по тавана, успокояваща. Брий не искаше да се събуди в пълен мрак и да се пита на кой свят се намира.

Известно време лежа неподвижно, като се опитваше да разграничи болката от другите си нужди и преценяваше коя да задоволи и как. Като че ли най-важно бе да пийне вода, беше й най-лесното нещо. Устата й все още бе ужасно пресъхнала.

Едва бе протегнала ръка към гредата над главата си, опитвайки се да се изправи, когато столът в ъгъла оживя. Очите й се разшириха при вида на мъжа, който пристъпи към леглото. Необичаен ръст, издължено тяло, светлокафява коса, отдавна загубила всякаква форма — бе невъзможно да го сбърка.

Той наля вода в чашата, оставена до каната, огъна сламката, за да може Брий да пие по-лесно, и я прихвана през гърба.

— Не напрягай мускулите на стомаха си. Аз ще свърша тази работа.

Брий впери очи в него, като се питаше защо той се намира в стаята, но гърлото й бе твърде сухо да задава въпроси. А и той имаше право. Болката й намаля, когато пое тежестта на тялото й. Полуизправена, отпи, поспря, отново отпи и прошепна:

— Защо съм толкова жадна?

— От упойката е. Системите вкарват течности в тялото ти, но това като че ли не променя особено положението.

— Май не е точно така — отбеляза Брий, тъй като банята бе следващата в списъка й.

— А-ха.

Остави чашата на масичката.

— Може би имаш нужда от сестра.

— Не. И преди са ме повдигали. Ако можеш само да ми помогнеш да прекося стаята.

Брий отметна завивките и премести краката си на ръба на леглото въпреки болката, която изпитваше от кратките, леки вдишвания.

— Може ли да те пренеса?

— Не — отвърна тя задъхана. — Трябва да повървя. Не само заради стомаха. Цялото ми тяло се е схванало от бездействие.

Той огледа отеклата й буза.

— Но и цялото ти тяло е в синини. Само времето и почивката ще го излекуват.

Извърна поглед, пак я погледна.

— Съжалявам, Брий. Ако имаше някакъв начин да избегна удара, щях да го направя.

Тя знаеше това от мига, в който Елиът й бе описал катастрофата. Том винаги й беше правил впечатление на свестен човек. В закусвалнята се държеше почтително и оставаше големи бакшиши. Освен това Брий помнеше как бе станала злополуката и знаеше, че той е бил в джипа, а не в пикапа. От вида на лицето му — жестока ивица шевове под насиненото око — личеше, че не се е измъкнал невредим. Но въпреки това беше тук. Великият Томас Гейтс.

Трудно й бе да проумее този внезапен обрат. Ако се чувстваше по-добре, сигурно щеше да се вцепени от страхопочитание, но в този момент справянето със знаменитости не беше сред основните й грижи. Нито пък разговорите за книги. А и тялото й си искаше своето.

Като придържаше превръзките на стомаха си, Брий се придвижи до ръба на леглото и с помощта на Том прехвърли тежестта върху краката си. Измина дълга минута на неравномерно дишане, преди да се изправи достатъчно, за да може да върви.

С едната ръка Том я подкрепяше, а с другата придържаше системата, докато Брий бавно пристъпяше напред. Още преди да приключи в банята, остана без сили.

Том я настани в леглото, оправи системата и зави Брий.

— В кухнята има бонбони-желе — каза той. — Ще ми кажеш, ако ти се прииска да хапнеш, нали?

Брий кимна със затворени очи и потърси спомена за светлината, който да облекчи болката й.

Явно беше задрямала, защото когато пак отвори очи, малката стрелка на часовника се бе преместила от девет на десет.

Една сестра проверяваше превръзките й, отчиташе състоянието на жизнените й процеси, нагласяше системата да работи, даваше й болкоуспокоителни.

Брий се опита да открие бенка, но осветлението бе твърде приглушено и ъгълът, от който наблюдаваше, различен. Жената едва бе потънала в нощната тишина на коридора, когато Брий си спомни за Том.

Отправи поглед към стола в ъгъла и го видя. Изгърбен, с глава, полегнала върху облегалката на стола и със скръстени ръце, той съвсем нямаше вид на знаменитост. Книгата в скута му подсказваше, че възнамерява да остане известно време.

Брий първо помисли, че Том е заспал. Очите му бяха затворени, а тялото му съвсем неподвижно. В този момент устата му се раздвижи в едва забележима усмивка.

Досега не го бе виждала да се усмихва. Обикновено бе сериозен и вглъбен.

Но дори само тази лека усмивка бе нещо различно. Тя й напомни за красивите му ръце, които Брий сега си представи как пробягват по клавиатурата. Картината я накара да се замисли за живота, който е водил преди идването си в Панама, за хората, които сигурно е познавал, за това, че в сравнение с тях тя е едно голямо нищо, и се запита защо той бе като залепен за стола в стаята й.

Тъй като не й се щеше да мисли, че причината е чувството му за вина, Брий не попита.

— Как убеди сестрите да ти позволят да останеш? — рече тя вместо това.

Том се протегна.

— Казах им, че ако аз ти помагам, за тях ще има по-малко работа.

— Знаят ли, че пишеш книги?

За миг настъпи напрегнато мълчание, после Том каза внимателно:

— Надявам се не. Кой ти каза? Елиът ли?

— Да.

— Предпочитам да забравиш това. Не харесвах особено човека, който пишеше тези книги. Опитвах се да се отдалеча от него.

— Успя ли?

— Не зная. Сега животът ми със сигурност е по-различен. Неизвестността помогна.

— Няма да кажа на никого.

— Не ти си проблемът, а Елиът. Една дума, казана на Ема, и Доти ще узнае, а щом знае Доти, значи, целият свят знае.

Том пое дълбоко въздух.

— Но всичко е наред.

Остави книгата настрана и стана от стола.

— Рано или късно това трябваше да се случи. Как се чувстваш?

Брий изпитваше болка. Но освен това си мислеше, че устата й е като пясък и нещо гладко, хладно и влажно ще свърши работа.

— Нали спомена за бонбони-желе?

— Да. Назови желанието си — ягода, череша или лимон?

Назови желанието си. Странно.

— Череша.

— А може би първо банята?

— Ако обичаш.

Заведе я до банята и след това обратно до леглото. Отупа възглавницата и я обърна, подаде вода на Брий и я сложи да легне.

Беше благодарна, че може да си почива, докато Том отиде за бонбоните, но се възпротиви, когато той предложи да я храни. Така че Том разклати горната част на леглото и се оттегли на стола, докато Брий хапне.

Ядеше бавно. Китката й трепереше, цялата ръка я болеше. Чувстваше се немощна, ужасно немощна и напомнянето за преживяното не й помогна особено. Това, което наистина помагаше, бе мисълта за светлината. Тя й даваше сили.

Брий искаше да разкаже на Том за нея, искаше й се да чуе от него, че не си е въобразявала, че преживяванията на границата със смъртта наистина се случват, че светлината и всичко останало съществуват. Но щеше да се почувства унижена, ако Том погледнеше скептично, особено сега, след като знаеше кой е той. Така че дояде желето, остави Том отново да разклати леглото, затвори очи и потъна в сън.

Събуди се бавно, без да отвори очи, без да помръдне, само мислеше — първо за светлината, защото я бе сънувала, после за нощната тишина, сетне за стомаха си. По време на един от прегледите бе зърнала какво има под превръзките. Разрезът бе огромен, всъщност две пресичащи се резки. Вярно, че бяха нищожна цена за живота й, но не бяха красиви.

Бе видяла тези разрези преди, когато бяха широко зейнали. И тогава не бяха красиви. Трудно беше да повярва, че онова там бе собственото й тяло.

Така че може би не е било. Може би в съзнанието й бе изплувала сцена от някой филм.

Само дето нейните кичури коса се подаваха изпод шапката и хората наоколо повтаряха напевно: „Хайде, Брий, дръж се… Ти можеш, Брий.“

Беше толкова реално. Жадуваше да е реално. Никога преди не се бе докосвала до някой толкова весел, загрижен и добър като онова същество в светлината. Опиянението от срещата с него бе нещо неописуемо, нещо, в сравнение с което пушенето на канабиса, който Къртис Лам отглеждаше у дома си, бе нищо, а неговият канабис бе добър.

С въздишка отвори очи. Погледът й се отправи първо към часовника, който показваше два, после към мъжа на стола, който четеше. Още бе там. Удивително.

Кажи му, Брий. Ще се смее. Какво от това? Ами това, че е Томас Гейтс.

При мълчаливото произнасяне на името му, Том вдигна поглед и видя, че е будна, подпря буза о лакътя си и се усмихна. Внезапно й се стори, че не е честно той да е човекът, който е, и че тя трябва да се интересува дали ще й се присмее. Не беше честно, че дори пребит и насинен, той изглеждаше добре. Не беше честно, че тя не е като него.

— Не си ли уморен? — промърмори Брий, по-скоро обвинително, отколкото въпросително.

— Не. Спах през по-голямата част от деня.

— Не е нужно да седиш тук. Злополуката не бе по твоя вина.

— Не затова съм тук.

— Тогава защо?

Измина цяла минута, преди той да отговори.

— Защото това е по-хубаво, отколкото седенето в снега в очакване на линейката или висенето пред операционната в очакване на лекарите.

Брий забрави раздразнението си.

— Бил си тук?

Той кимна.

— Какво ти казаха за операцията? — попита тя предпазливо.

— Достатъчно — отвърна Том красноречиво и думите му прозвучаха като покана само дето Брий не можеше да се престраши да я приеме.

Но защо не?, запита се тя. Забрави кой е той. Една зима в Панама и ще си замине. Какво значение има, ако те помисли за луда?

Затвори очи и зачака да чуе прелистването на страници, което да й подскаже, че се е върнал към книгата, но такова нямаше.

Най-после, без да отваря очи, тя попита:

— Казаха ли ти, че сърцето ми спря?

— О, да.

— Страшничко, нали?

— О, да — рече той с чувство.

Мисълта за умирането и раждането й прошепна да рискува, Брий отвори очи и каза:

— Вярваш ли в преживяванията на границата със смъртта?

Известно време Том мълча, с книгата в скута си и подпрял крак върху коляното си.

— Не зная.

— Познаваш ли някого, който да го е изживял?

— Не. Но това не означава нищо.

Отмести книгата, стана от стола — предпазливо, както й се стори, но Брий веднага забрави за това, когато той пристъпи към леглото и попита:

— Ти имала ли си такова преживяване?

Брий потърси в думите му присмех, но не откри.

— Може би. По принцип не вярвам в подобни неща.

— Нито пък аз. Но това също не означава нищо. Понякога да видиш значи да повярваш.

— О, аз видях — поде Брий, окуражена от неговото насърчаване. Внезапно се почувства опиянена, но гърлото й отново бе пресъхнало.

Том я повдигна, допря сламката до устните й. Обърна възглавницата и положи Брий върху свежата й, по-хладна страна. После седна на празното място в краката й.

— Разкажи ми за това, което видя.

Изглеждаше искрено заинтригуван. Подмамена от това, Брий каза:

— Най-напред долових гласове. Чух ги да казват, че са загубили пулса, чух страха в гласовете им. После сякаш бях изсмукана от тялото си нагоре и виждах какво става долу. Правеха електромасаж. Двама се занимаваха с това, един наблюдаваше отчитането на жизнените процеси, а друг ми биеше инжекция с адреналин, но кръвното ми налягане продължаваше да пада и се задушавах. Те наистина почваха да се плашат, долавях страха им. Само дето аз не бях уплашена — сега тя почувства прилив на спокойствие, — защото бях заедно с това… същество, а то бе толкова мило.

Не знаеше откъде черпи сили да говори, но думите продължаваха да напират.

— Не виждах да има ръце, но ръцете му бяха разтворени в прегръдка за добре дошла. Беше силно, но нежно. И могъщо. Можеше да направи каквото поиска — чудеса, кълна се. Може би случилото се с мен беше чудо. Не зная. Знам само, че бях при това толкова ярко същество. То искреше от светлина и интелигентност, бе непорочно, приветливо и мило и ме обичаше.

Брий млъкна, за да възпре пороя от думи, уплашена, че е отишла твърде далеч.

Но Том изглеждаше заинтригуван.

— Какво стана после?

— Мислиш ли, че съм се побъркала?

— Не.

— Всичко е много странно.

— Разкажи ми какво стана след това.

— Използваха електрошок. Наложи се да го направят два пъти. Всеки път цялото ми тяло се разтърсваше. Наистина е като по телевизията, само дето не е толкова забавно, когато онова долу е собственото ти тяло. Беше ужасно да се наблюдава, беше ужасно да се почувства.

— Ти си го почувствала? — попита Том.

— Само последния път. Преди това бях с онзи човек, с онова същество и се чувствах щастлива, спокойна и облекчена.

— Облекчена? Защо?

Не беше сигурна. Думата сама бе изхвръкнала от устата й.

— Предполагам облекчена, че съм там. Може би облекчена да разбера, че там наистина съществува. Раят ли е било?

— Не зная. Видя ли нещо друго, освен това същество?

Брий поклати глава и посегна към водата.

Том хвана чашата и доближи сламката до устата й.

— Как изглеждаше?

Брий отпи няколко глътки и пусна сламката.

— Беше светлина. Само светлина. Нямаше лице, но се усмихваше, беше красиво и говореше.

Брий се намръщи.

— Нямаше никакъв глас. Но някак… усещах мислите му.

— Какво си мислеше това същество?

— Не съм сигурна, че мога да намеря подходящи думи — каза тя и за пръв път сама се възпря. Тази част от спомена й бе най-скорошната и може би най-налудничавата. Смущението я предпази от опасността да прозвучи като глупачка в очите на този всъщност непознат човек, който при това бе красавец. Вярно, че без малко щеше да умре, но все пак имаше някаква гордост.

Том постави чашата обратно върху подноса.

— Тръгваш ли си? — попита Брий шепнешком.

— Ще поостана. — Той поклати глава.

— Не е нужно. Смятам отново да поспя. Няма да се нуждая от нищо до утре сутринта.

— В такъв случай просто ще почета.

Том стана от леглото и тръгна към стола. Отпусна се върху него, изпъна се и кръстоса глезени.

Носеше маратонки. Това бе последното нещо, което Брий забеляза, преди да затвори очи, но не беше последната й мисъл. Последната й мисъл бе, че няма значение дали Том е тук, воден от чувство за вина — никой досега не бе прекарвал нощта, бдейки край леглото й.

Болката го предизвика. След като бе спала почти два часа, Брий се събуди, чувствайки се ужасно. След миг Том бе при нея, звънеше на сестрата, после, когато тя не се появи, бързо хукна да я доведе.

Морфинът предизвика незабавно облекчение. Но обгърна Брий в гъста мъгла, която затрудняваше дишането й. Отново сама с Том, седнал на края на леглото й, сякаш е най-добрият й приятел, тя промълви с плътен глас:

— Има още нещо към историята за съществото от светлина.

— Още нещо?

— Още по-странно. Непрекъснато чувам думите му. Мислите. Без значение.

— Какви бяха те?

— Три желания. Имам три желания.

Гласът й бе равен, но думите все пак излизаха от гърлото й.

— Аз умрях. Само че не ми беше дошло времето. Затова с един замах бях върната обратно. Три желания, преди да умра отново. Нещо като награда.

— Като компенсация за злополуката?

Съществото от светлина не бе казало.

— Може би.

Луташе се из мъглата в търсене на други възможности.

— Или като компенсация заради майка ми. Или заради баща ми. Но животът ми е добър. Така че може би е било без причина.

Затвори очи. С усилие отново ги повтори.

— Тази част от случката е още по-невероятна.

— Защо?

Измина минута, преди да събере мислите си след морфина и си припомни.

— Желанията са в бъдещето. Другото, ярката светлина и всичко останало, е минало.

— Значи, не можеш да докажеш, че ярката светлина е съществувала, но можеш да разбереш дали желанията ще се сбъднат.

— Именно.

— Искаш ли да се сбъднат?

Брий се намръщи.

— Предполагам, че да.

Не беше сигурна. Но не знаеше защо.

— Само предполагаш? Няма ли неща, които искаш да се сбъднат?

— Има.

Нещо я зачовърка.

— Тогава?

Тогава тя си спомни.

— Три желания, преди да умра отново.

Дали това бе посланието, което бе получила, или лекарствата я объркваха? Погледна Том.

— Предполагам, че съм малко притеснена какво ще стане след третото желание.

Впери поглед в лицето му, за да види дали е разбрал. Тъй като не забеляза нищо, тя продължи:

— Сякаш съм се върнала, за да осъществя желанията си, но ако е така, значи ли също, че след сбъдването на третото, времето ми ще изтече? Дали ще трябва да се върна там?

Очите му се разшириха и брадичката му се издаде напред.

— А-ха. Разбирам какво имаш предвид.

Челюстта му бе квадратна, с леко набола брада. Съзерцаваше я, докато Том размаха ръка пред очите й. Брий премигна, въздъхна сънено.

— Всичко е наред.

Гласът й бе далечен.

— Както и да е, вероятно в това няма нищо вярно.

Сякаш уловила нещо скрито зад думите, Брий се намръщи и хвана ръката, която Том бе размахал. Дланта му бе покрита с едва зараснали порязвания.

Когато го погледна въпросително, той каза:

— Докато се измъквах от джипа.

Брий погледна бузата му.

— Ще остане белег.

— Ще прибави мъжественост. Мога да се възползвам от това.

Клепачите й все повече натежаваха.

— Може би ще си пожелая да не ти остане белег.

— Да не си посмяла.

— Тогава да не ми останат белези.

— Не би изхабила желание за такова нещо, нали?

— Вероятно не.

Клепачите й се затвориха. Дали заради мисълта за съществото от светлина, или защото бе с Том, или пък защото чувстваше опиянението от морфина, Брий усещаше спокойствие.

— Може би мога да използвам само две желания и да запазя третото. Разбираш ли?

— Това е идея.

Усмихната, Брий се остави да бъде отнесена от онова, каквото и да бе то, което я караше да се чувства толкова добре.

Брий спеше, когато Том си тръгна. Сестрите от сутрешната смяна бяха пристигнали, слънцето отново бе изгряло и той отчаяно жадуваше да облекчи собствената си болка с една дълга гореща вана и продължителен, здрав сън. Но първо искаше да се сдобие с малко информация.

Потегли към дома с наетата предния ден кола. По пътя все още имаше сняг, но двата дни на топене под слънцето и мекия въздух значително бяха изтънили бялата покривка.

Клоните, счупили се под тежестта на снега, бяха отстранени от пътя. Есенната шума отново се беше появила. Самите пътища бяха мокри, но чисти, през отворения прозорец на колата с равномерен съскащ звук долиташе пръскането изпод гумите.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: