Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Тракийска религия

Димитър Попов

Настоящата монография е опит да се обобщят наблюденията на автора върху проблематиката на тракийската религия. Структурата на изследването последователно включва разглеждането на същността на доктрината за безсмъртието при траките и на механизма на нейното функциониране, на вездесъщите фигури на Великата богиня-майка и на Върховния бог (на нейния син – Слънце, и съпруг едновременно), на царя-жрец/царя-бог – най-истинната рожба на техния свещен брак, на жреците и на жреческите колегии, както и на реминисценциите на взаимодействията на тези персонификации в по-новите времена до съвремието. Написана увлекателно, тя ще е интересна за повечето хуманитаристи и за всички любознателни, увлечени от древността.

 

Наличност: Да

22,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Димитър Петров Попов е професор, доктор на историческите науки към Историческия факултет на СУ „Св. Климент Охридски“. Води лекционни курсове в областта на античната история и култура и на тракологията. Тесните му изследвания се отнасят до културните взаимодействия в средиземноморския свят и до религиите на индоевропейците (в частност на траките). Книгата обобщава неговите изследвания върху редица проблеми на историята и на културата на Древна Гърция. Написана увлекателно, тя ще е интересна за повечето хуманитаристи и за всички любознателни, които се интересуват от древността.

Откъс от книгата

Вместо въведение.

Тракийският орфизъм

Тази монография е посветена на тракийската религия – проблемно-тематична, научноизследователска област на тракологията, която привлече интересите ми още като студент и към която ме насочи още тогава Ал. Фол. Независимо от усилията на ред проучватели, трудностите при работата с изворовия материал от всякакво естество в това направление останаха най-вече поради обстоятелството как тези огромни по обем и разнородни по характер данни да се организират в система.

Именно в това отношение се крие и голямата заслуга на големия учен Ал. Фол, който убедително въведе в историографията термина тракийски орфизъм като „терминус техникус“, а съвсем не като етническо определение. От тази позиция се разкри, че през цялото си развитие (от края на ІІ хил.пр.Хр., включително и след създаването на римските провинции Македония, Мизия, Тракия и Дакия) тракийската история и култура са пронизани от това учение.

Резултат на широки културни взаимодействия и на синтез на разпространената в Източното Средиземноморие и в Египет вяра в Слънцето-бог, тракийският орфизъм е устна, аристократична доктрина, която дава идейни корени и на гръцкия орфизъм, и следователно е по-ранна от литературно обработеното елинско мислене и принципно се различава и съвсем не съвпада с него. От една страна, това е определение за дълбоката разлика между тях, а от друга, е инструмент, за да се проучи идеологическата основа на духовния живот в древна Тракия откъм края на ІІ хил.пр.Хр. докъм VІ в.пр.Хр. и насетне.

Същият изследовател предложи поне два типа реализация на орфическото учение, което е естествено съобразно двусъставната (схваната като отношения) социална структура на тракийското общество. Наистина тълкуванията на наличния изворов материал разкриват, че със стабилизирането на отделните местни държавни организации доктриналната идеология постепенно започва да отстъпва в социалната практика за сметка на търсенето и на реализирането на пряко господство и на потисничество. Тя задължително има своето обществено-политическо ниво, редом с доктриналното, и също се изповядва най-малко на две равнища.

Първото е аристократично и принадлежи на посветените в свещеното знание на религиозната система. Второто е със социална адресираност най-вече заради необходимостта това внушение да упражнява своето въздействие в живота и по този начин да властва и да управлява масата от населението. То е народностно и принадлежи на онези, които знаят за доктрината, но остават сравнително непосветени в нея или са просто нейни привърженици.

Очевидно думата е за различни смислови градации на въздействие и на поведение, които са идеологически степенувани, но са и обществено ориентирани и в крайна сметка показват, че т.нар. тракийски орфизъм има своята езотерична (тайна) и екзотерична (явна) страна – своето сакрално и профанно разбиране.

Така е, защото два са и пътищата за сливането с бога. В собствената среда най-общо те са персонифицирани от Орфей и от Дионис и са обозначени чрез ентусиазма, т.е. чрез индивидуалната мистериалност, при която участникът въвежда бога в себе си, и чрез екстаза – характерен за колективната изповед, понеже всички се опитват да стигнат до бога.

Напълно несъвместими с организираната и йерархично подредена елинска олимпийска религиозност, свързаните с Орфей вяра, обредност и учение (доктрина), наречени тракийски орфизъм, предполагат уреждането на света на десет степени1. Всичко начева с основната фигура – с Великата богиня-майка, която като единица е първоначалното състояние на вселената в покой. В качеството си на двойка тя самозачева (втората степен), после износва рожбата си (третата) и я ражда (четвъртата).

Това е нейният син Слънце, но и Огън (неговата земна проекция) – носител на целостта на Космоса. Тъкмо на петата степен той се възвисява на хоризонта, обикаля и задвижва света и поема отговорността за тази перманентност, на шестата вече възмъжава и постига божественото си съвършенство, за да се изравни във всяко отношение по могъщество със своята родилка и за да е в състояние на седмата да се съедини с нея в свещен брак (хиерогамия) и да отприщи енергията на съзиданието.

Ето как на осмата степен се ражда сина на Сина (= на Върховния бог, напълно равнопоставен и вече в паредрия с Великата богиня), който на доктринално равнище отговаря точно на земния цар-жрец. След преминаването на ред ценностни изпитания и извършването на подвизи, той получава инсигниите на властта от майка си и се разпорежда и господства в света на хората – деветата степен, за да се сдобие на десетата с правото на следваща хиерогамия. Именно втората свещена сватба тласка развитието на социума напред точно в мига, когато Космосът е напълно изграден, а жизненият кръговрат във възход. В отличие от гръцкия подреден и неанонимен пантеон, тази постройка е асиметрична и се основава не на линейното, а на цикличното време. В нея е вложен и подтикът към нравствено извисяване.

От казаното излиза, че системата на тракийския орфизъм се групира около четири модела на света. Космогоничният започва да функционира, когато самооплодената Велика богиня-майка създава вселената. След като тя ражда своя син – Слънцето, което задвижва преливането на сезоните, в действие влиза митологичният. Упованието и надеждата в светилото са в основата на религиозния модел, който го идентифицира със съвършенството, а стремежът към него с безсмъртието. За да се извисят и телом, и духом, и за да достигнат вечен живот, вярващите обаче са задължени да извършват обреди, които не са достъпни за всички. Тъкмо това разграничение ражда последния – социалния – модел, защото според него само на царя са отредени привилегиите и достойнствата да постигне съвършенството и следователно да се обезсмърти – да се превърне в бог, докато за другите и най-вече за най-приближените му довереници остава единствено правото да вярват и да се надяват да се слеят с този идеал.

Както се разбира, тракийският орфизъм, който през ІІ хил. пр.Хр. възниква в Източното Средиземноморие на основата на предноазиатски и на египетски вярвания и се разпространява от о. Крит на север в Беотия, Тесалия, Фокида с Делфи, Източна Македония и Тракия, както и по островите Самотраки, Лемнос, Имброс, Наксос, Тасос, е палеобалканска устна религиозна традиция, утвърдена най-вече в тракийската среда и присъща на нея и във времето на писаната история. Поради различната историческа съдба на траки и на елини тази вяра се превръща в гръцките полиси в литературно-философска доктрина с питагорейски корени, докато в Тракия тя се изповядва в устната фолклорна обредност до утвърждаването на християнството и доминира цялото общество. Ядрото на светогледната система е идеята за самоусъвършенстването и за безсмъртието (обезсмъртяването). Тя се основава на убеждението, че цикълът на света е постоянен, повтаря се безкрай и се изразява в равновесието слънце – земя, т.е. на двете божествени начала.

Действително доктрината съчетава изповядването на култ към Слънцето и на култ към Земята и в този смисъл образът на Орфей в Тракия е отличен пример за представата, че е син на Слънцето и на Великата богиня-майка. Тук той се появява и под други именапрозвища и ред преводи-означения. Типологията на тези идентификации показва, че те са хипостази една на друга и едновременно са взаимосвързани изяви на балансираното единство. Точно такива персонификации, които носят и посреднически функции между соларното и хтоничното, олицетворяват равновесието между небето и земята, между слънчевото и земното, примиряват борбата между основните стихии и ритмизират Космоса.

При това положение тракийският орфизъм, който се разпространява в безкнижовна среда чрез мелодекламативното рецитиране и внушенията на символен свещен език, е несъмнено в основата и на елинския, оформен като мистична философска и донякъде спекулативна школа с космогония и теогония, с учение за създаването на човека и на неговата душа. От тази гледна точка той оказва влияние върху питагорейството и неоплатонизма, а някои негови елементи влизат и в християнството.

Синтезно описаната постановка и застъпените в нея постулати са с първостепенно значение за настоящето изложение, тъй като комплексът от анализираните и интерпретираните изворови данни се вмества и се съобразява с тях. Точно те очертават и самата структура на изследването и последователно включват разглеждането на същността на доктрината и на механизма на нейното функциониране, вездесъщите фигури на Великата богиня-майка и на Върховния бог (= на нейния син – Слънце, и съпруг едновременно), както и на царя-жрец/царя-бог – най-истинното чедо на тяхната хиерогамия, което поради свещеното си зачатие урежда света на хората и го управлява. В края е направен и опит принципно да се проследят реминисценциите на взаимодействията на тези персонификации в по-новите времена до съвремието. Точно в този ред те са предмет на научното търсене в отделните глави.

Този път трудностите произтичат от факта, че в повечето случаи съобщените божески сили са не само аниконични, но и остават анонимни. Анонимността и аниконичността обаче не са упрек, а са достойнство в древните безкнижовни общества, каквото генетически и типологически е и тракийското. Все пак достъпността до отделните техни идентификации се оказва възможна чрез огласените им преводи-означения и имена-прозвища (терминология също въведена от Ал. Фол). Така например по отношение на Великата богиня-майка такива имена-прозвища са Бендида, Брауро, Зеринтия, Котито и т.н., а спрямо Върховния бог – Залмоксис, Гебелейзис, Збелсурд, Сурегетес и т.н.

Разбира се, в тази поредица отлично се вписват още, и то на първите места, Орфей и Дионис, какъвто в тракийската среда е Загрей–Сабазий, но те съвсем съзнателно не са включени в текста най-вече поради обстоятелството, че в научната книжнина вече присъстват обстойни монографии за тях – пак дело на Ал. Фол, които, според мен, достатъчно пълно и убедително изчерпват проблематиката и всъщност ще е и срамно, и смешно да препредавам достиженията в тях в конспективен вид. Просто центрирам вниманието на читателите върху всичко онова, което излиза извън обсега на тези книги, не е изследвано в детайли в историографията или пък въобще се пропуска. Както ще се види от изложението, то съвсем не е малко и допълва галерията на основните божества с ред техни различни и неочаквани портрети, които просто отвеждат и подчертават един или друг аспект при цялостното изграждане на действителния им облик.

Необходимо е също да уточня, че религията на траките е схваната тук като организирана институция или дори като сбор от институции, които създават условия да се почита една вяра както чрез някои самостойни форми на изява, така и чрез връзките с другите хора и с общността. Това е устройство и структура на съжителство между орфическите (слънчевите) и дионисовите (земните) мистерии, което ще рече от едновременната активност на колективи от посветени в двата култа, но същевременно и в синкретичното им единство. В този смисъл точно тази е позицията, от която проучването на тракийската религия може да тръгне, без обаче тя да се възприема като постижима цел, а само като възможност за предлагане на нови работни хипотези.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: