Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Това се случи пред очите ми Кн. 2

Йордан Василев

"Написах тази книга с желанието да представя и запазя за бъдещето фактите от близкото ни минало, които ми се струват важни, а времето неизбежно ще ги заличи от съзнанието на идните поколения. Когато са върху хартия обаче, те остават.

Прерових стари вестници от онова време, за да съм документално точен, като посочвам събития, личности, дати. В последните години се появиха немалко книги за случилото се през изтеклите две десетилетия. В някои от тях се прави съзнателен опит за пренаписване на историята. Затова през цялото време се питах: дали съм обективен?"

От автора

 

Наличност: Да

20,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Написах тази книга с желанието да представя и запазя за бъдещето фактите от близкото ни минало, които ми се струват важни, а времето неизбежно ще ги заличи от съзнанието на идните поколения. Когато са върху хартия обаче, те остават.

Прерових стари вестници от онова време, за да съм документално точен, като посочвам събития, личности, дати. В последните години се появиха немалко книги за случилото се през изтеклите две десетилетия. В някои от тях се прави съзнателен опит за пренаписване на историята. Затова през цялото време се питах: дали съм обективен?

От началото на промените работехме заедно и бяхме приятели както с Иван Костов и Катето Михайлова, така също с Йордан Соколов, Надежда Михайлова, Петър Стоянов и повечето герои на тази книга. Бяхме, както казват сега младите, в един отбор. Съзнавам, че това е голяма привилегия, но и огромна отговорност. И съм се старал да не се поддавам на никакви пристрастия.

Въпреки това съм длъжен да призная, че към главния герой на книгата Петър Стоянов и досега изпитвам чувство на най-искрена симпатия, понеже той остана един от много малкото неопетнени политици на българския преход. Това не ми попречи да видя и да посоча грешките, които допусна като президент.

Този текст не е изчерпателна история на времето от 1996 до 2002 г. Но той описва, надявам се добросъвестно, очакванията и въжделенията на две поколения българи, които в крайна сметка не се реализираха така, както всички мечтаехме. И както си го представяхме преди 23 години по време на грандиозния митинг на СДС на Орлов мост.

Описвам ги през призмата на мандата на Петър Стоянов, защото той пръв и без колебание зададе проевропейската посока на България и защото политическият му сблъсък с министър-председателя Иван Костов изразява най-драматичните противоречия на българската десница по време на посткомунистически преход.

Ще бъда удовлетворен, ако съм успял да представя убедително картината на онова бурно време както за днешните читатели, така и за бъдещите поколения българи...

Йордан Василев

Биография и факти за автора

Йордан Василев е български литератор, автор на 15 сборника, между които и две книги за Багряна в съавторство с Блага Димитрова. През март 1948 г. семейството му е изселено от София. Софийското им жителство е възстановено през 1964 г. Става студент по българска филология, а през 1956 г. след въстанието в Унгария е изключен от Софийския университет. От 1966 г. започва работа в отдел „Критика“ на сп. „Септември“. През 1967 г. го уволняват заради ръкопис на статия и остава 2 години без работа, след което започва като уредник в сп. „Литературна мисъл“, но и оттам е уволнен. Работи като специалист в Института за литература на БАН. Защитава дисертация за Иван Хаджийски. Хабилитира се през 1990 г.

Той е един от основателите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и на СДС. Бил е председател на Националния клуб за демокрация, както и депутат в 7 Велико Народно събрание и в 36 НС, в което е избран за председател на Комисията за национална сигурност. Като член на „групата на 39-те“, отказва да подпише новата конституция..

Откъс от книгата

Глава 1.

Първи стъпки на президента Петър Стоянов и правителството на ОДС начело с Иван Костов

Политическата криза от зимата на 1996–1997 г. е преодоляна, новото правителство на Иван Костов е обявено, предстои гласуване в Народното събрание. Така и завърших първата част на тази книга – след драматичните събития на 4 февруари президентът Стоянов отказа да даде мандат за съставяне на правителство на БСП и свика Консултативния съвет за национална сигурност, на който бившите комунисти бяха принудени да върнат мандата. Държавният глава Петър Стоянов разпусна парламента, назначи служебен кабинет начело със Стефан Софиянски и насрочи предсрочни парламентарни избори. На 19 април те бяха безапелационно спечелени от Обединените демократични сили, а на 24 април, Велики Четвъртък, вестниците съобщават, че президентът вече обсъжда с Иван Костов и ръководството на СДС състава на бъдещия кабинет.

На 14 май Петър Стоянов връчва проучвателен мандат за съставяне на правителство на лидера на СДС Иван Костов. На 20 май служебното правителство връчва на президента отчет за своята дейност с надпис „На президента – с любов!“

На 21 май новият парламент гласува 47-мото правителство на България, което има възложени от съдбата и от българския народ изключително отговорни задачи. При гласуването на кабинета в Народното събрание гласовете са 179 „за“ и само 54 – „против“ (от БСП), въздържали се няма. На другия ден в-к „Демокрация“ отбелязва събитието подобаващо.

Веднага след встъпването си в длъжност министърката на външните работи Надежда Михайлова заявява:

Време е дипломацията ни да спечели битките за ЕС и НАТО.

И това е наистина симптоматично. За пръв път в новата история на България президент, парламентарно мнозинство и кабинет заявяват едни и същи стратегически приоритети. Дотогава страната ни тъпчеше на едно място в голяма степен заради „блокиращото“ влияние на БСП в политическия живот в България. Идеолозите на прехода внушаваха, че балансът на силите е изключително важен за гражданския мир в страната и макар да се съгласиха Желю Желев да бъде избран от Народното събрание за президент (но с вицепрезидент комунистическия генерал Атанас Семерджиев, представител на БСП), макар че д-р Желев беше избран повторно и от народа, бившите комунисти не позволиха в страната да се стигне до консенсус по най-важния стратегически въпрос – членството в НАТО и ЕС. Сега за пръв път от 1989 г. СДС имаше абсолютно мнозинство в парламента, за пръв път всички власти в страната демонстрираха единство по отношение на националните приоритети и хората с дясно мислене най-сетне си отдъхнаха – появи се надежда, че и България ще поеме по пътя на Чехия, Полша и Унгария. Но преди това държавата ни трябваше да се справи с финансовия и икономически колапс, в който бе натикана.

Няколко дни след гласуването на правителството премиерът Иван Костов обявява, че „медената седмица“ е свършила, че до 10–15 юни бюджетът влиза за обсъждане в парламента и до 30 юни страната ще има бюджет и споразумение с Международния валутен фонд. На 10 юни 1997 г. със Закона за Българската народна банка и с решаващата подкрепа на новото мнозинство на Обединените демократични сили е въведен валутният борд. Президентът Стоянов трябва да е бил изключително удовлетворен от това.

В първата книга вече засегнах част от тази тема. Веднага след встъпването си в длъжност и успешното разрешаване на политическата криза на 4 февруари 1997 г., президентът Стоянов няма време да се радва нито на своя триумф, нито на изключително високия си рейтинг. В друго време и при други обстоятелства това вероятно би се случило. Но сега е наистина невъзможно – България е затънала в невероятна хиперинфлация, в хазната няма пари, международните финансови институции не желаят да отпуснат заем на държава в толкова бедствено икономическо положение, а трябва да се плащат заплати на работници и служители, хората трябва най-после да заживеят нормално, да могат да правят сметките си поне за няколко месеца напред – нещо, което в тогавашната ситуация бе невъзможно. Някой, особено онзи, който е прочел поне веднъж българската конституция, ще си каже – но президентът вече е свършил основната си задача, тъй като решаващото му участие в България е постигнат гражданският мир.

За решаването на икономическата и финансовата криза, за изплащането на заплатите и пенсиите, за заемане на нови заеми си има правителство – така, както е във всяка нормална парламентарна република. Само че, драги читатели, тук се налага да припомня отново, особено за онези от вас, които не са прочели първата книга, че в онзи момент България изобщо не беше нормална държава. Парламентът бе разпуснат, но още преди президентът да стори това с указ, той бе абдикирал от задълженията си. Припомням, че на 10 януари 1997 г. гневът на измамените от правителството на БСП хора преля чашата, те щурмуваха сградата на Народното събрание (загрижен за гражданския мир в страната и качен върху раменете на полковник Красимир Петров, новоизбраният, но още невстъпил в длъжност президент с мегафон в ръка направи всичко възможно справедливият гняв на хората да не прерасне в кървави изстъпления, което със сигурност щеше да попречи на най-голямата му политическа амбиция – членство в НАТО и в Европейския съюз) и от този ден практически българският парламент бе напълно блокиран: имащите абсолютно мнозинство депутати от БСП, обидени на „лумпените, заплатени от Запада“, ограничиха дейността си до хорово пеене на „Партизан за бой се стяга“ и отчаяно се самогероизираха.

Не вярвам обаче на новоизбрания президент да му е било смешно, защото цялата отговорност за излизането от хаоса, в който беше изпаднала България, лежеше върху него – в България нямаше парламент, законно избраното правителство начело с Жан Виденов също бе абдикирало, и управлението бе в ръцете на държавния глава и назначения от него кабинет – тоест Петър Стоянов беше единственият, който носеше отговорност за всичко, случващо се по онова време в държавата. Много преди да се проведат предварителните избори и да бъде съставено новото парламентарно мнозинство на ОДС начело с Иван Костов, президентът е принуден да действа сам и решително. Няма време за туткане. Независимо от дълбоката пропаст, която е зейнала между синия президент и представителите на БСП, които след 4 февруари загубиха и мнозинството си в парламента, и които бяха изчерпали голяма част от кредита си доверие като политическа сила, Петър Стоянов е длъжен да намери мост към тях за решаването на най-важните национални приоритети.

А приоритетът на приоритетите е сключване на споразумение с Международния валутен фонд и получаване на заем, който да бъде първата глътка свеж въздух. Президентът успява – на 18 март представителите на всички политически сили от отиващото си 37. Народно събрание приемат нарочна декларация, с която дават картбланш на служебното, а и на следващото правителство, за сключване на споразумение с МВФ. Преглеждайки старите заглавия виждам, че Петър Стоянов е наистина неуморен в преследването на тази си цел. Той очевидно осъзнава, че крехкият граждански мир има стойност само ако на хората незабавно бъдат осигурени заплати и хляб.

Разбира се, служебното правителство би могло, разчитайки на кредита на доверие на своя шеф, а и на собствения си авторитет, да се пребори за някакъв заем, но България се нуждае от трайна стабилизация, което означава предвидима и съгласувана политика на всички следващи правителства оттук насетне. Нито въвеждането на валутния борд, нито финансовата стабилност са мероприятия за една, две или дори за пет години (впрочем напук на своите критици валутният борд продължава и до днес и според признанията на всички днешни икономисти е най-солидната ни котва в условията на световната финансова криза). Това кара  новият български президент да търси съгласието на всички политически партии за въвеждането на борда.

Стоянов схваща прекрасно и още нещо: в момента той е любимецът и на българския народ, и на българските медии, той е единственият, чиито предложения и решения никой не дръзва да оспори – дори българските социалисти, които свали от власт, публично приемат ролята му на обединител на нацията в момента. Месеците след 4 февруари 1997 г. са „неговото“ време и той бърза да използва влиянието си за прокарване на най-важните решения за бъдещето на държавата (такова е и решението за подаване на молба за членство в НАТО – по искане на президента служебният кабинет взема това решение за един ден!).

И така, на 18 март държавният глава отправя обръщение към нацията, което започва (не без известна гордост от постигнатото) с историческия абзац:

Днес основните политически сили на България декларираха пред мен общата си воля да подкрепят действията на правителството за сключване на споразумение с МВФ и декларираха своята готовност след конституирането на новия български парламент да бъдат приети незабавно законите, необходими за осъществяването на споразумението с МВФ.

Така пътят за приемането на Закон за валутния борд, чието истинско име всъщност е Закон за Българската народна банка, на 10 юни 1997 г. е открит от новоизбраното 38. Народно събрание. Петър Стоянов би трябвало да е изключително доволен. Три месеца преди гласуването на този закон, в цитираното вече обръщение в характерния си стил държавният глава заявява:

Зная, че скептиците ще поклатят невярващо глава, зная, че махленските философи винаги имат по-доброто решение, но споразумението с МВФ ни дава глътка въздух. То ни дава шанс да излезем достойно от катастрофата, за да не свикваме с думата „бедност“... Обръщам се към всички предприемчиви българи: Започвайте! Споразумението с МВФ дава достатъчно възможност на рискуващите, будните, притеснените българи да завъртят машината на успеха. Искам да ме чуете всички, които ще ползват този успех – не им завиждайте, дайте им време, работете като тях...

И от обръщението се вижда, че Петър Стоянов отдава изключително голямо значение на постигнатото от него съгласие за въвеждането на валутния борд. Може и да го изразява малко патетично, вероятно би могъл да бъде по-пестелив и по-малко горделив – това се забелязва от дистанцията на времето, но едно е сигурно: към онзи момент без неговите визия и настойчивост нито щеше да има споразумение, нито щеше да има излизане от кризата. Като се замисля днес, струва ми се, че най-голямото достойнство на младия ни тогава президент са усетът му за държавническо поведение и отговорността му пред съдбата на нацията. Да се чудиш откъде го е научил! Зная прекрасно възгледите му – произхожда от класическо антикомунистическо семейство и няма нито едно основание да изпитва симпатии към бившите комунисти.

След триумфа си на 4 февруари, когато свика Консултативен съвет и на практика принуди БСП да се откаже от властта, можеше да поиска реванш, можеше да отприщи чувствата си към комунистите и техните наследници. Вече бе обявил, че избухването на народния гняв през зимата на 1996–1997 е нашата закъсняла Пражка пролет, че българският народ протестира не само против правителството на Жан Виденов, но и против целия унизителен комунистически режим, който трябваше да изтърпи в продължение на 45 години. Е, наследниците на комунистите бяха свалени от власт, той бе главен герой в тези събития, ако искаше, би могъл да се наслади на унизителната загуба на онези, които са преследвали него и семейството му цял живот. Но не го направи. Напротив, запази достойнството на БСП.

Когато започнах да пиша книгата, го питах: защо? Отговори ми – защото желанието да смажеш противника си докрай винаги води до реванш, не исках една реваншистка и озлобена БСП да провали идеите ми за икономическа стабилизация и членство в НАТО и Европейския съюз. Запитах го: а не си ли помисли, че  сега е удобният момент да отмъстиш за всички беди, които е преживяло семейството ти? Отговори ми уж със смях:

Вече бях президент и бях сключил договор с обществото да служа на неговите интереси, а не на своите чувства. Трудовата ми характеристика на президент не позволяваше реванш – щеше да бъде „конфликт на интереси“.

В коментара си към първа част на тази книга редакторът Румен Леонидов пише:

Той беше най-важният, устойчив фактор в държавата ни – той успя бързо да спечели доверието на западните партньори, които го възприемаха като единствен, но сигурен гарант, че България няма отново да свърне от пътя, по който вече се бе устремила. Ако не бяха твърдата увереност и прагматичната настоятелност на Стоянов като нов български президент, който настоятелно чука по все още затворените порти на Атлантическия пакт, нито МВФ, нито ЕС, нито прозападните ориентирани „отличници“ щяха да ни обърнат някакво специално внимание.

В началото на 1997 г. нещата наистина изглеждаха съвсем безнадеждни. И тук е мястото да кажа, че решението да се излезе от тогавашната безизходица можеше да бъде само политическо. И тогава България разполагаше с добри икономисти, някои от тях споделяха идеята, че без рамково споразумение с МВФ и бързо кредитиране България не може да се изправи на крака. Но някой трябваше да ги чуе и да прокара политическото решение за това. Историята избра този „някой“ да е Петър Стоянов. Това в никакъв случай не омаловажава ролята на новоизбрания министърпредседател Иван Костов. Към онзи момент двамата работеха в екип. Като умен икономист Костов прекрасно разбираше какво се случва в страната и какво трябва да се направи, за да се излезе от кризата. Фактът, че един от първите закони, предложен от ръководеното от него ново мнозинство бе законът за валутния борд, потвърждава това.

Сигурен съм, че и по време на служебния кабинет Костов не е стоял отстрани, а заедно със Стоянов и Софиянски са обсъждали всяка стъпка на служебния кабинет за излизане от икономическата и финансова криза. Казвал ми го е бившият държавен глава, когато го интервюирах за първата книга:

Бях убеден, че ще имаме абсолютно мнозинство, за да управляваме самостоятелно, а Иван Костов ще е следващият премиер на България. Затова споделях с него почти всичко, което правехме – за да има приемственост.

Ето какво сподели с мен Красимир Ангарски, който по онова време бе секретар на президента по икономическите въпроси:

И досега президентът Стоянов на шега ме нарича „баща на валутния борд“. Не съм сигурен дали е точно така, но истината е, че съм съпричастен към въвеждането му в България от първия ден, в който се появиха идеите за борда. Политическото решение за въвеждане на борда се оформи още на 4 февруари следобед, по време на Консултативния съвет за национална сигурност. Спомням  си много добре този ден, защото беше изключително драматичен и за нас, неговите секретари. Сутринта президентът отказа мандата на Първанов и Добрев, аз лично присъствах на това събитие заедно с Константин Тодоров и Пламен Богоев. Със сигурност знам, че БСП предложи на президента готов кабинет, защото Николай Добрев ме покани преди това за финансов министър, но аз му отказах. Посредник между нас беше Христо Порточанов. След като отказа да приеме мандата на БСП, за да излезе от ситуацията, тъй като разбираше, че се движи на ръба на конституционните си правомощия, Петър Стоянов свика следобед Консултативния съвет, по време на който, както всички знаят, БСП се отказа от съставянето на ново правителство и политическата криза се разреши.

Спомням си много добре как на заседанието президентът ни възложи да напишем с Константин Тодоров проекта за декларацията, която по-късно бе оповестена в медиите. Президентът ни предупреди, че сега е моментът да прокараме и клауза за сключване на заеми с международните финансови институции, тъй като държавата бе почти фалирала. На 4 февруари обаче приехме, че с посредничеството на Петър Стоянов парламентарно представените политически сили трябва да съгласуват и приемат декларация относно принципите за излизане от кризата. Това се случи след една седмица, на 10 февруари. Още пазя текста на декларацията:

Парламентарно представените политически сили взеха следното решение:

Точка 1. В съответствие със становището на Консултативния съвет при Президента на Републиката от 4 февруари 1997 приемат декларация за принципите за излизане от кризата...

Точка 2. Провеждане на преговори и сключване на договори с международни финансови институции за осигуряване на държавни заеми.

Така на практика президентът постигна първото политическо съгласие за въвеждане на валутния борд в България. Бордът обаче има и предистория. След като Петър Стоянов вече беше избран, в една от парламентарните зали се проведе обсъждане на тема дали да се въведе валутният борд – толкова тежка беше вече ситуацията. На тази среща бях поканен и аз от Жан Виденов, наред с финансистите Иван Илиев, Иван Ангелов, Милчо Стоименов, Стоян Александров, Емил Хърсев и др. Освен мен всички останали бяха против валутния борд, защото щял да отнеме суверенитета на България. След заседанието Иван Костов ме покани в кабинета си, заедно с Румен Аврамов, за да обсъдим този въпрос, тъй като по онова време и СДС беше против валутния борд.

След като президентът Стоянов назначи служебния премиер, кабинетът започна незабавна работа по реформите. Финансов министър беше Светослав Гаврийски, а аз бях изпратен като специален пълномощник на президента в кабинета и дори имах право на вето. По средата на мандата на служебното правителство Петър Стоянов заедно със Софиянски ни изпрати в САЩ, където постигнахме безпрецедентно споразумение с МВФ за подкрепа на България, без да има парламент, благодарение на политическия авторитет на новия държавен глава, който бе единственият гарант в държавата по това време. В началото дори Камдесю каза, че не вярва на България – досега само сме обещавали реформи и не сме ги правили. „Мен най-много ме интересува кой персонално ще направи борда и кой ще носи отговорност за него...“, каза той, а Софиянски, без да ме е питал, ме посочи и отсече – „него ще направим министър и той ще носи пряката отговорност“. Така и стана, след връщането ни в България президентът ме назначи за министър, отговарящ за законите за валутния борд и за отношенията ни с международните финансови институции. В следващите 45 дена, с помощта на Международния валутен фонд и Световната банка, разработихме новите закони и цялата програма, в която имаше 17 предварителни условия, тъй като, както вече казах, доверието към България беше нулево.

Служебният кабинет изпълни всички условия, които беше поел за разработване на законите за валутния борд и програмата за финансова стабилизация и структурна реформа. Работихме заедно със Сашо Божков, за когото вече се знаеше, че ще е министър и в следващото правителство. Получавахме денонощна помощ от Ан Макгърк и мисията на МВФ. Така че правителството на Иван Костов получи готова управленска програма и готови закони. В комисиите на НС съм ги докладвал лично, а след това, преди да бъде гласувано правителството на Костов, ги докладвахме и в НС, където бяха приети само с един въздържал се. На практика, когато правителството на Иван Костов встъпи в длъжност, то беше осигурено не само с подробна програма за реформата и за въвеждането на валутния борд, но дори с добре подготвени закони, минали и одобрени през комисиите в парламента. Иван Костов беше предложил Йордан Цонев за председател на комисията по бюджет и финанси, и той веднага навлезе в проблематиката. Ако през първите години управлението на правителството на Иван Костов беше силно, това беше благодарение на силната подкрепа на президента Петър Стоянов и осигурената от него подкрепа на световните финансови институции. Разбира се, Иван Костов е много сериозен и задълбочен финансист, който пое щафетата, така да се каже, „с летящ старт“. Но за мое голямо съжаление, след втората година кабинетът намали темпото, започна да се успокоява с това, че има сигурен втори мандат. Споделям всичко това, за да остане за историята, аз не съм политик, а експерт. Всъщност Иван Костов ме препоръча на Петър Стоянов като финансов експерт. И с двамата съм поддържал коректни отношения.

И така, валутният борд е въведен. Ето 15 години по-късно какво откриваме във вездесъщата „Уикипедия“:

Валутният борд в България  е въведен през  1997  г. от  правителството  на  Обединените демократични сили, след тежката икономическа криза през  1996–1997. Проблемите в управлението на страната, възникнали поради стремежа на правителството на БСП едновременно да запази работните места (като не закрива губещи предприятия), да изплаща външния дълг и да контролира валутния курс, се задълбочават до степен на икономическа криза... Правителството е изправено пред перспективата от повторно (след мораториума при кабинета на БСП и Андрей Луканов  през  1990) прекратяване на плащанията по  външния дълг. Поради системната неспособност на българските правителства да управляват ефективно публичните финанси, Международният валутен фонд се съгласява да окаже помощ на правителството само при въвеждане на валутен борд.

В името на истината трябва да спомена още нещо: в самото начало БСП, веднага след събитията през 1997 г., изпадна в незавидно положение и не беше в състояние да се опълчи на президента и се наложи да подкрепи споразумението, само една година след това партийните съображения, както винаги става у нас, взеха връх. На 23 юли 1998 г. президентът Стоянов обявява, че подкрепя новото тригодишното споразумение с МВФ, като изтъква, че то има редица предимства пред едногодишното – ще се отпускат кредити при по-благоприятни условия, пазарите ще са по-предвидими. Държавният глава препоръчва всички политически сили да се разтоварят от популизма, когато става въпрос за траен национален интерес. Как реагират на този призив комунистите личи от информация в техния всекидневник, който излиза с голямо заглавие:

Левите сили у нас се обединиха срещу споразумението с МВФ.

На 25 юли пресата известява, че след осем часа дебати парламентът е подкрепил споразумението за 1999–2001 г., а опозицията е избрала популизма. Зад сухото обяснение на това що е валутен борд се крие изключително сериозна работа. Годините минават и тя остава невидима за новите поколения, дори и за онези историци, които гледат на събитията от птичи поглед. Затова бях длъжен да отделя толкова внимание на случилото се през онова време – не само защото се случи пред очите ми, но и защото съм убеден, че това, което знаем, зрънце по зрънце трябва да оставим на бъдещите поколения.

Докато се водят дебатите за въвеждане на валутния борд, се случват две знаменателни събития: първото е, че у нас се провежда натовско учение, макар и компютърно, под наименованието „Мирен орел-97“! По този повод президентът посещава Военната академия „Г. С. Раковски“ и е гост заедно с журналисти, за да видят как се действа. Участват 7 държави – САЩ, Турция, Гърция, Италия, Румъния, Македония и домакинът България, които в продължение на 5 дни ще отработят провеждането на мироопазваща мисия от типа на операцията в Босна и Херцеговина. Това е първото натовско учение у нас и се провежда на ниво щабно командване, без истински войници и бойна техника.

Второто събитие надхвърля далеч рамките на нашата страна, но със сигурност има значение за бъдещото развитие на отношенията ни с НАТО и Европейския съюз – на 27 май 1997 г. в Елисейския дворец в Париж НАТО и Русия подписват Основополагащ договор за отношенията, сътрудничеството и сигурността. И двете страни заявяват, че не се смятат за противници и имат политически ангажимент да си сътрудничат за създаването и поддържането на мирна обстановка в Евроатлантическата зона. С това е сложен край на Студената война и Москва фактически признава Източното разширяване на НАТО. Това е наистина изключително – след толкова години на конфронтация, напрежение и открита враждебност Русия подписва съвместен документ със своя най-голям исторически враг.

По това време президентът Стоянов е в Хага, Нидерландия, за да присъства на тържествата по случай 50 години от подписването на плана „Маршал“ за възстановяването на Европа. Обявено е, че кралица Беатрикс и принц Клаус ще дадат обяд на новия български президент и съпругата му. Разбира се, събитието е още една възможност за лобиране за нашата кандидатура за НАТО и българският държавен глава няма да я изпусне.

След официалната част нашият президент заявил пред журналисти, че е оптимист за кандидатурата ни в НАТО по няколко причини – благоприятното ни геополитическо положение, демократичното развитие у нас след изборите на 19 април, липсата на вътрешни проблеми в страната, блестящите ни отношения със съседите, както и добре подготвената ни армия.

Доста пъти дотук ставаше дума за членството ни в НАТО. Ще си позволя да разкажа, че като председател на Комисията по национална сигурност в парламента през 1992 г. бях поканен с делегация да посетя НАТО и се оказа, че преди мен никой от бившия соцлагер не е стъпвал в сградата на военното командване, която не е официалната в Брюксел, а се намира в градчето Монс и се състои от едноетажни сгради, изолирани и недостъпни. Има и снимка – на нея се виждат тогавашният генерален секретар на НАТО Манфред Вьорнер, който се ръкува с посланичката ни Леа Коен, а също – Снежана Ботушарова и моя милост. Дамите, естествено, са напред, нищо, че съм водач на делегацията. Снимката е отпечатана във в-к „Демокрация“ на 15 май 1992 г.

В Хага пристигнат 54 правителствени и държавни глави от Европа, САЩ и Канада. В словото си Бил Клинтън казва:

Днес ние трябва да построим една по-добра Европа за предстоящия век – обединена Европа за пръв път в историята не със силата на оръжията, а с възможностите на мира... Трябва да бъдем на висотата на американските държавници отпреди 50 години като Джордж Маршал, които изправиха на крака следвоенна Европа.

Според Бил Клинтън за Източна Европа чрез НАТО може да се направи това, което вече бе сторено за Западна – да се защити свободата, да се разшири демокрацията, да се потушат стари вражди. В изявлението на президента Стоянов се казва:

На много места днес се прокрадва идеята дали да не се обяви един нов план „Маршал“. Не е важно как ще наречем тази инициатива. По-важното е, че интересът на България за европейска интеграция кореспондира с интереса на Европа за един нов обединен континент на страни с еднаква ценностна система и еднакъв жизнен стандарт.

Честването е открито с „Концерт за кларнет и джазбенд“ от Игор Стравински. Творбата е написана през 1945 г., когато той емигрира в САЩ и прозвучала като музикален символ на културния обмен между Европа и САЩ. Тържеството е внушително и е радостно, че България участва заедно с всички.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: