Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Това се случи пред очите ми

Йордан Василев

"Тази книга е написана с несъмнена страст да бъдат разказани важни събития от нашата история, преди да бъдат забравени или подменени от професионални лъжи, които доста успешно превръщат миналото в далечно и отдалечено за новите поколения непонятно време на хаос и противоречиви исторически претенции. Опитът на Йордан Василев е честен и фактологически достоверен. Става дума за събития, които или се премълчават, или се преразказват по изкривен и политикански начин, без усет за ефекта и съдбоносното значение на поведението на ключови политически фигури, които ще предопределят геополитическата съдба на страната за векове от сега нататък. Една от най-значимите исторически фигури от последните две десетилетия е без съмнение Петър Стоянов – първият държавник на прехода, който фактически наложи новия цивилизационен избор на България."

д-р Любомир Канов, писател, психиатър, политзатворник, емигрант в САЩ от 1984 г.

 

Наличност: Да

15,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

"Тази книга е написана с несъмнена страст да бъдат разказани важни събития от нашата история, преди да бъдат забравени или подменени от професионални лъжи, които доста успешно превръщат миналото в далечно и отдалечено за новите поколения непонятно време на хаос и противоречиви исторически претенции. Опитът на Йордан Василев е честен и фактологически достоверен. Става дума за събития, които или се премълчават, или се преразказват по изкривен и политикански начин, без усет за ефекта и съдбоносното значение на поведението на ключови политически фигури, които ще предопределят геополитическата съдба на страната за векове от сега нататък. Една от най-значимите исторически фигури от последните две десетилетия е без съмнение Петър Стоянов – първият държавник на прехода, който фактически наложи новия цивилизационен избор на България.

Той е всъщност и първият истински президент на България, избран от свободни хора с надежда за истинска демократична държава и неслучайно е припознат от общественото мнение за най-популярния политик на прехода. Според мен той е заслужил това признание и с неопетнената си репутация на честен политик, който никога не постави личното над общественото и е един от малкото, които имаха непоколебимо чувство за историчност и респект към жертвите на комунизма.

Настоящото издание е важен принос към нашия неизпълнен дълг да помним миналото си и да знаем точните измерения на историческата ни съдба, в която президентът Петър Стоянов изигра толкова важна и неоценима роля. Вярвам, че тя ще бъде прочетена и ще остане като свидетелство за поколенията български европейци, които един ден ще искат да узнаят началото на нашия път от подземията на тоталитарния мрак към хоризонтите на Свободата. Следвайки този път, ние трябва да изкажем уважението си към автора Йордан Василев и неговото служене на истината."

д-р Любомир Канов, писател, психиатър, политзатворник, емигрант в САЩ от 1984 г.

Биография и факти за автора

Йордан Василев е български литератор, автор на 15 сборника, между които и две книги за Багряна в съавторство с Блага Димитрова. През март 1948 г. семейството му е изселено от София. Софийското им жителство е възстановено през 1964 г. Става студент по българска филология, а през 1956 г. след въстанието в Унгария е изключен от Софийския университет. От 1966 г. започва работа в отдел „Критика“ на сп. „Септември“. През 1967 г. го уволняват заради ръкопис на статия и остава 2 години без работа, след което започва като уредник в сп. „Литературна мисъл“, но и оттам е уволнен. Работи като специалист в Института за литература на БАН. Защитава дисертация за Иван Хаджийски. Хабилитира се през 1990 г.

Той е един от основателите на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството и на СДС. Бил е председател на Националния клуб за демокрация, както и депутат в 7 Велико Народно събрание и в 36 НС, в което е избран за председател на Комисията за национална сигурност. Като член на „групата на 39-те“, отказва да подпише новата конституция..

Откъс от книгата

Предистория

(Вместо увод)

За историята две десетилетия са твърде кратко време, но за един човешки живот това е дълъг период, в който се побират редица съдбоносни събития. Но обществената ни памет, за съжаление, е твърде капризна и неустойчива. Когато споделих с Петър Стоянов намерението да напиша документална книга за периода на неговото президентстване, той се усмихна и с недоумение запита, редно ли е да се пише книга за жив човек. Отговорих му, че става дума за отрязък от националната ни история и ще се опитам да представя най-важните събития и факти, на които бяхме свидетели, защото иначе те ще потънат в забвение.

Вземам пример от Захарий Стоянов, който близо 10 години след събитията написва „Записки по българските въстания“, и от Симеон Радев, който създава „Строителите на съвременна България“ само 15 години след събитията, когато все още има живи свидетели и те могат да опровергаят описаното. За мен това са две от най-знаменитите български книги, без чиито летопис не можем да си представим духа на националната ни история. От началото на демократичните промени у нас изминаха повече от 20 години. Излиза, че доста късно съм се сетил да опиша онова, което видях и преживях през това време.

Повод ми дава и фактът, че самият Петър Стоянов се отнася доста нехайно към този период от историята, в който той играеше ключова роля. Рядко дава интервюта, почти не пише за периодичния печат. Питал съм го защо – отговори ми с характерната си усмивка, че историята се пише от тези, които имат власт и пари – и ми припомни, че когато Кисинджър казал на подалия оставка след Уотъргейт Никсън, че историята ще бъде по-благосклонна към него, последният му отговорил: „Зависи кой пише историята, Хенри!“

Разбира се, бившият ни президент знае великолепно, че ако ние мълчим, историята ще бъде написана от тези, които имат и власт, и пари, което и става пред очите ни. Искам да му припомня горчивите думи, казани от самия него в едно интервю: „Първо загубихме икономическата битка, след удара по СДС през 2002 г. загубихме и политическата битка, както върви ще загубим и битката за историята...“ За да не загубим и тази битка, аз седнах да разлиствам старите броеве на в-к „Демокрация“, за да съживя онова време.

Напоследък чувам твърдения и чета писания, че комунистическият строй не бил чак толкова лош, че тогава сме живеели дори по-добре, отколкото днес. Ясно ми е, че тези внушения идват от средите на бившите (ако са бивши) специални служби на тоталитарния режим и от всички онези, които имат интерес да бъдат дискредитирани промените след 1989 г., въпреки че в икономически план точно те спечелиха най-много от тези промени. В това няма нищо чудно, защото тези среди владеят и сега, през 2011 г., основните средства за информация – вестници, телевизии, радиостанции. И виждам, че някои по-млади хора са склонни да възприемат подличките им лъжи, защото не са преживели ужасите на комунистическата несвобода. И дори изписват на публични места графити с имената на тираните Ленин и Сталин, рисуват знака на кръстосаните сърп и чук. А за да схванем доколко тези младежи са исторически неориентирани, трябва да припомним, че същите драскат, където заварят, и свастиките – пречупените кръстове, знака на другия диктаторски режим – хитлеризма, и смятат това за особена проява на свободомислие.

Тези неща ме карат да започна своя текст малко наопаки: да посоча какво постигна обществото ни чрез политическите промени, които биха били немислими без създаването и активното участие на СДС, независимо от агентите на комунистическата власт и новата олигархия, които бяха внедрени в него. Тук, както и по-нататък, се смесват исторически сведения, спомени (защото не съм само свидетел, а и участник), анализи. Започвам да изброявам фактите, без да ги класирам по важност.

1. От 1990 г. можем да живеем в което поискаме място в България, защото понятието „жителство“ не съществува. Младите не знаят, че до 1990 г. бяхме като крепостни селяни – имаш право да живееш само където си се родил, там ще живееш, ще работиш и ще дочакаш края на дните си. Особено трудно се разрешаваше т.нар. софийско жителство. За да го получиш, трябваше да се ожениш или омъжиш за столичани. Изключение се правеше само за партийните сановници от БКП и за служителите в милицията, специалните органи, а понякога и за хабилитирани научни работници. Унизителният закон за жителство бе отменен от президента Желев.

2. От 1990 г. не съществува заплахата да бъдеш хвърлен в затвора заради разказан политически виц или заради публична подигравка с властта. А още по-страшното бе, че без истински съд и присъда можеха да те пратят в концлагер за толкова години, колкото своеволните властници решат. Това е преживял бащата на Петър Стоянов, преди бъдещият ни президент да се роди.

3. Имаше и друга форма на унизително наказание – изселване в чужд град или в затънтено село. Причините – волнодумство, другомислие, несъгласие и пр. Можеха като враг на народа да ти вземат апартамента или къщата, в която да бъде настанено някое лице, непознато за теб, но близко на комунистическата власт. Това съм го изживял на собствения си гръб – през март 1948 г. семейството ми бе изселено от София.

4. Сега всеки от нас има достъп до всякаква информация, до всички събития в страната и по света, докато по време на комунизма съществуваше само една телевизия, едно радио и няколко почти еднакви официозни вестници. Цензурата не разрешаваше да се съобщи нито една новина или събитие, което е неудобно за „народната власт“, а всички масмедии бяха под много строг контрол, нямаше предавания „на живо“, всичко бе на запис, дори интервютата. През средата на 80-те години започнаха да допускат и изключения, като телевизионното предаване „Всяка неделя“ на Кеворк Кеворкян, което се излъчваше на живо, но истинските новини можеше да се узнаят, ако пуснеш у дома си тихо някоя радиостанция, излъчваща от Западна Европа, като рискуваш съседът ти да те натопи пред милицията.

Но властите бяха намерили цаката и на тази възможност за получаване на обективна информация – винаги, когато започваха емисиите на български език, те пускаха в действие силни радио заглушители. През август 1968 г., когато войски на комунистическите страни, обединени във „Варшавския договор“ скандално нахлуха в Чехословакия и свалиха законното Ј правителство, със съпругата ми Блага Димитрова узнавахме за случващото се в тази страна само чрез радиоемисиите на чужди езици...

5. През първите 20 години на „народната власт“ имаше и контрол върху правото да кандидатстваш във висше училище. За да те допуснат, трябваше да имаш одобрителна характеристика от местната ОФ организация. ОФ означава Отечествен фронт – организация на безпартийните граждани, контролирана от БКП. А в университетите пък всемогъщите служители от отдел „Кадри“ можеха да изключат всеки студент без никакви обяснения. След кървавите Унгарски събития през 1956 г., в началото на които бяха студентските вълнения, властниците ни решиха да сплашат българските студенти и в края на същата 1956 г. хиляди бяха изключени. Един от тях бях и аз.

Това издевателство е много точно описано от съпругата ми Блага Димитрова в романа Ј „Лице“ (1981), който бе иззет от книжарниците и престоя 9 години в „затвор за книги“ – „истинско“ откритие на нашенските комунисти.

6. В наши дни всеки има право на избор за коя партия да гласува, но тогава бюлетината бе само една – тази на БКП. Това бе повече от пародия – избори без възможност за избор.

7. Младите българи трябва да знаят, че тогава паспорт за чужбина се получаваше изключително трудно, само след щателно проучване на цялата фамилия, както и на примерното поведение на кандидата. Докато днес всеки може да пътешества, където си поиска по света, а в границите на Европейския съюз – само с личната си карта.

8. Тогава българските спортисти нямаха право да играят в чужбина, това не се допусна дори за футболното явление Гунди. Днес наши момчета и момичета играят в различни отбори по света, никой не ги спира и не може да ги спре.

9. Сега у нас може свободно да се създават граждански сдружения, партии, организации. Те наброяват стотици. По време на комунизма това бе недопустимо. За такова „престъпление“ изпращаха в концлагер, където затворниците мряха от глад и несгоди, а някои нарочно биваха убивани, както това често се е случвало в лагера край Ловеч. Там е загинал и бащата на Богдана Карадочева, и музикантът Сашо Сладура, осъден за разказване на политически вицове, и още мнозина.

10. Сега всеки има право да си регистрира фирма, да притежава магазин, да отвори кафене, но тогава всичко бе държавно или уж кооперативно, защото частната инициатива не бе позволена. Дори бръснаро-фризьорските салони бяха кооперации.

11. По онова време нямаше и копирни машини; където ги имаше, бяха под наблюдение на Държавна сигурност – за да не допусне разпространение на опасни за властта текстове.

12. И още един момент от всекидневието на днешните млади бе недопустим и забранен по време на комунизма – танцуването на модерни танци, както и момичетата да носят къси поли, а момчетата – тесни панталони и дълги коси.

Моят познат Асен Спасов е вкаран в концлагера „Белене“ тъкмо заради тесните си панталони. И заради това нечувано престъпление едва остава жив. Джаз можеше да се чуе само от западни радиостанции, но – тайно, защото и това се преследваше. До 80-те години не се допускаше младите да се целуват по улиците или в трамвая, както е сега. Тогава всеки милиционер би арестувал такава палава двойка и затова никой не се осмеляваше да си го позволи.

13. Почти до 80-те години не съществуваха младежки клубове, места за сбирки, танцови салони и т.н. Уреждаха се комсомолски вечеринки, на които се играеше хоро или ръченица, танцуваше се танго, валс и рядко – румба. Младите не се осмеляваха дори да си празнуват рождени или именни дни у дома, защото след донос за буржоазни танци или остри приказки можеха още на следния ден да бъдат арестувани. През 80-те години, когато в Съветска Русия започна т.нар. перестройка, примката на строгия идеологически режим и у нас бе малко разхлабена.

14. През целия период от 45 години на тоталитарно комунистическо управление не съществуваше дори понятието „обменно бюро“ (чейндж): никой нямаше право да притежава чужда валута. При пътуване в чужбина в БНБ обменяха суми, съответни на политическия ранг – неограничени, но само за членове на ЦК на БКП, по 300 долара годишно за професори, а за простосмъртни граждани – по 30 долара на година.

15. И последно: сега сме членове на Европейския съюз и на НАТО (значителна заслуга за това има и президентът Петър Стоянов), участваме във вземането на решения на европейско равнище, а тогава към България по света се отнасяха като към колония на Съветския съюз.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: