Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Това, което видях от Балканската война. Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.

Симеон Радев

Като непосредствен участник в Балканската война Симеон Радев е свидетел на успехите на българските воини, на радостта на освободените си братя от Македония и Тракия. За тези събития ни разказва с вещото си перо на публицист Симеон Радев в книгата „Това, което видях от Балканската война“. Но подписаният Лондонски мирен договор няма практическо приложение поради избухването на Междусъюзническата война (1913). Като пряк свидетел и участник в мирната конференция в Букурещ той ни разказва в книгата си „Конференцията в Букурещ и Букурещкият мир от 1913 г.“ – как поради задкулисни игри, нечестни сделки и недалновидност на българското правителство жестоко се ампутира неговата Родина.

 

Наличност: Да

13,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

СИМЕОН РАДЕВ е роден в град Ресен, Македония, на 19 януари 1879 г. Първоначално учи в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а след това завършва френския лицей „Галата сарай“ в Цариград и право в Женева. През 1905 г. става главен редактор на в-к „Вечерна поща“, а през 1906 г. заедно с Александър Балабанов слагат началото на сп. „Художник“. По-късно (1911) основава всекидневника „Воля" и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строители на съвременна България" – едно от големите и оригинални историографски изследвания у нас.

Още твърде млад, Симеон Радев се отдава на дипломатическа дейност. През 1913 г. участва в Конференцията на мира в Букурещ, където остава и като пълномощен министър до 1916 г. При влизането на Румъния във войната е преместен в Берн. По-късно (1917) подава оставка, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев взема участие от българска страна в подписването на Солунското примирие. Последователно е пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и първият български делегат в Обществото на народите – Женева.

През 1918 г. Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през ХIХ век", която по-късно (1927) е преведена на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София.

Откъс от книгата

За всички бе ясно, че мобилизацията значеше война и още с обявяването й  се появи идеята да се създаде едно Македоно -Одринско опълчение от доброволци, в което да влязат неслуживши- те членове на емиграцията. Аз чаках то да се образува, за да се запиша в него. Началникът на Генералния щаб, генерал Фичев, с когото бях познат от дълги години, ме повика обаче и ми каза, че ще ме вземе в Главната квартира. „Имаме нужда - обясни ми той - от един човек, който да превежда на добър френски език бюлетините за военните действия. При това ти ще четеш чуждите вестници и ще ме държиш в течение на международното положение.“ Определено бе, както той ми обади, Главната квартира да бъде на първо време в Стара Загора. Дните, преди да тръгна за там, се изминаха за мен в причастие с ентусиазма, обладал всички. Войнственото настроение не беше зрелищно, но имаше нещо в него, което поразяваше надошлите в София чужди кореспонденти. Те бяха учудени да видят в посрещането на идеята за една война толкова много радост. Пратеникът на един френски вестник каза: „Този народ чака да се бие, както се чака голям празник."

Чужди кореспонденти имаше много и от различни страни. Обзети от професионалната ревност за изпреварване, те тичаха от място на място за новини, пъстреха улиците на малката още наша столица със своите непознати фигури и привличаха любопитството с шумните си разговори. Най-трескави бяха италианците, както можеше да се очаква от техния национален темперамент. Те откриха в София един стар българин - бивш участник в сицилийската експедиция на Гарибалди; разпитваха го за спомените му, фотографираха го и му посветиха дълги дописки в своите вестници. За чуждите кореспонденти се установи цензура, която правителството възложи на министъра на железниците Франгя. Той се настани за тази цел в телеграфо-пощенската станция. Понеже железничарите бяха мобилизирани, Франгя, като техен шеф, си тури също пагони. Къс, с дебело шкембе, в генералската си униформа той беше доста комичен образ; но голямото му добродушие го спасяваше от присмеха. Франгя имаше в кабинета си една машина за правене на кафе. Той черпеше чуждите кореспонденти и им разказваше анекдоти. Някогашният автор на стихотворната сбирка „Венец на българската муса“ - заглавие, което Ботев направи паметно, като към „муса" прибави в скоби „ке- седжия“ - беше запазил от ранните години на своите поетични вдъхновения живата фантазия и сладкодумието. Това го правеше за кореспондентите занимателен, но крайно неудобен, защото между кафето и приказките не оставаше място за навременното цензуриране на депешите.

 Между кореспондентите се намираше и един пратеник на меродавния парижки вестник „Льо Тан". Аз трябваше да се занимавам с него, тъй като от няколко години бях кореспондент в София на същия вестник. Той се нуждаеше от един преводач; препоръчах му Йордан Мечкаров, който бе прекарал една година в Париж, подготвяйки се за актьор, и знаеше доста добре френски. Мечкаров често ми е напомнял по-късно, че съм му бил кръстник в журнализма. Рене Пюо - така се казваше кореспондентът на „Льо Тан“, беше човек с литературна култура, но непривлекателен и не можа да стане сближаване между нас. Друг един французки кореспондент ми беше познат от ранни младини и бях щастлив да възобновя с него старото приятелство. Той се казваше Людовик Нодо и представляваше големия френски ежедневник „Льо Журнал“. Нодо бе име, популярно в кръговете на емиграцията. През 1902 г. той бе посетил Македония и пред френската публика бе представил със своя голям описателен талант, наклонен към драматизъм, както теглото на българското население, тъй и революционното движение. Това важеше за нас в България, но голямата си известност той доби през време на Руско-японската война, когато, кореспондент при руската армия, той бе пленен от японците. Аз всякога съм имал едно подозрение, че Нодо нарочно се остави да бъде пленен, загцото искаше да види войната и от другата страна. Той прекарал цяла година в Токио и беше неизчерпаем, разказвайки спомени за времето, преживяно там. След като си предадеше вечерта телеграмите, ние се събирахме понякога в казиното. Той ме пренасяше далеч от събитията на деня, в незабравената от него Япония. Бил се оженил там по съществуващия тогава японски обичай, с контракт за определено време и живял в новото си японско семейство като японец. „Вечерно време - разказваше той - през хубавите топли нощи излизах на разходка, придружен от цялото домочадие на съпругата си и предшестван от слуги, един от които вървеше напред с фенер.“ Питах го дали е оставил след себе си някаква трагедия както в „Бътерфлай". „Не - каза той. - Скоро след моето заминаване тя се омъжи за един офицер от Генералния щаб.“ Забелязвайки моето учудване, той обясни: „В ония години една японка да живее известно време с бял чужденец - това се смяташе за нея като стаж в европейската култура.“

От тоя сантиментален епизод Нодо не пожела да направи един роман, както Пиер Лоти с мадам Кризантем. Белетристиката не го блазнеше. Кореспонденциите му от Руско-японската война го бяха направили прочут. В предстоящата ни война с Турция той виждаше сега случай да се върне към описанията на боеве, което да поднови неговата именитост. Към тая си амбиция той прибавяше своите горещи симпатии към българския народ, родени във времето, когато ходи в Македония - и вярата му, че българската войска ще даде в тракийските поля сражения, достойни за обичания от него начин на разказване.

Когато наближи времето да замина за Стара Загора, пратиха ме във Военното училище да ме облекат като войник. Оттам излязох в един вид, който не позволяваше да ме турят в никоя категория на българското войнство. Бях облечен в офицерски панталони, куртка на юнкер, шинел на фелдфебел от музикалната команда. Отидох у Попов да си купя една нова фуражка. Тук обаче срещнах капитан Александър Самарджиев, дошъл да вземе една за себе си. Той ми подари старата своя и така прибавих към своята чудновата униформа и фуражката на генералщабен офицер. За Стара Загора заминах заедно с д-р Генадиев. Той отиваше при генерал Кутинчев, командващ Първа армия. В Стара Загора аз бях зачислен към Цензурната секция. На същата служба бяха повикани Венелин Ганев, Михаил Арнаудов, д-р Нейчо Иванов, директор на едно частно търговско училище в София, Александър Балабанов и Елин Пелин. Михаил Арнаудов беше вече известен с някои свои трудове, които ценях, но той и аз се движехме в различни кръгове в София и познанството ни беше останало повърхностно. С Венелин Ганев бях състудент в Женева. След като свършихме правото, аз станах сътрудник на „Вечерна поща“, а той се настани адвокат в Русе. Венелин Ганев има природа, която не подканя към другаруване и приятелство. Ние бяхме седели в Женевския университет на едни и същи чинове, пред едни и същи професори, без да сме си разменили повече от две думи. Затова бях доста изненадан, когато през 1904 г. той дойде да ме види във „Вечерна поща“. Поканих го на обед в гостилницата „Панах“ и там, при разговор, той ми разкри целта на свиждането му с мен. Моли ме да кажа от негово име на д-р Генадиев, че ще стане стамболовист, ако го назначат за началник на отделение в Министерството на правосъдието. Генадиев посрещна това ходатайство с възмущение: „Кажи му, че в нашата партия не се влиза с пазарлък.“ След това Венелин Ганев влезе в Радикалната партия и взе ред между нейните водители. Двамата не се срещнахме повече.

Михаил Арнаудов и Венелин Ганев стояха малко в Стара Загора. Те заминаха с някои кореспонденти за армията. Останахме четиримата от вече споменатите. Нейчо Иванов беше весел и приятен човек, отличен за компания. Но най-често се събирахме Елин Пелин, Балабанов и аз. Балабанов беше облечен също като мен във Военното училище. Аз не мога да опиша себе си, тъй като нямаше голямо огледало да се видя; но за да опиша Балабанова, словесните средства не биха ми стигнали; потребна би била четката на един художник. От нас тримата само Елин Пелин беше облечен като истински войник. Трябва да отбележа, че той представляваше и войнствен образ, стегнат, добре опасан. Нито един от нас тримата не беше минал през казармата. Началникът на Цензурната секция, майор Лефтеров, трябваше да ни учи как да отдаваме чест и когато влизаме в някое кафене или гостилница, как да искаме разрешение от най-старшия от присъстващите там офицери и да ставаме, когато някой офицер влезе. Ние тримата всяка вечер ходехме в „Златен лъв". Там идваше редовно един стар полковник на име Аврамов. Когато той влизаше, ние тримата ставахме, но понеже се научи кои сме, той, щом се покажеше на вратата, правеше ни знак да не ставаме. Ето че една вечер влиза Балабанов, отправя погледа си към полковник Аврамов и му прави жест с ръката да не става. Чу се смях сред публиката, но Балабанов, без да забележи нищо, дойде спокойно да седне на масата ни. От този ден между Балабанова и полковник Аврамов се завърза голямо приятелство. За добрия старец се разправяше по-късно една също забавна история. Той бил преместен другаде и когато там минавала пред него една бригада от Македоно-Одринското опълчение, той поздравил ГЦипска дружина със „Здравейте, щип- ци" и Скопска дружина със „Здравейте, скопци“. Трябва да спомена и една случка с професор Арнаудов, която много ни развесели и която той сам обичаше да разказва. Срещнал на улицата цар Фердинанд и застанал да му отдаде чест, както го бяха научили, но понеже се касаело до царствена особа, той отдал чест, покланяйки се дълбоко. Фердинанд учудено го погледнал. „Погледна ме и се засмя“ - казваше Арнаудов.

На 5 октомври се извърши тържествен молебен. Фердинанд прочете прокламация за обявяване на войната и Методи Кусевич, старозагорски митрополит, държа реч. Аз си спомням тези минути като преживени в унес. Когато излизахме от черквата, сърцата на всички бяха дълбоко развълнувани, но в нашето вълнение цареше, свръхвсичко, възторжена вяра в победата. Последователните борби на Възраждането, почвани все със смелост и увенчавани винаги със сполука - последният пример бе Съединението, - дадоха на българския народ голямо самочувствие, бих казал, една религия на национален оптимизъм. Шейново и Шипка, Сливница показаха от друга страна, че българинът бе запазил ненакърнена храбростта, с която се бяха прославили неговите прадеди в най- старото минало. Ние имахме срещу себе си силен противник, но крайно подценявахме неговата сила. Чудно нещо: пет века под турско робство, сега вече, след като 34 години владеехме надтурци в България, гледахме въобще на турчина отгоре надолу. За самата Турция се носеше у нас популярното понятие, че е умирающа държава. Трябва да кажа, че за това помогнаха не малко карикатурите на Божинова във „Вечерна поща“, в които султанът биваше винаги изобразен като болник с превързана глава. Толкова българи, минали през войската, бяха имали при стрелба една мишенка с фес. Това го обричаше в очите им като предопределена жертва.

Аз превеждах на френски първите бюлетини със съобщенията за нашите победи. Припомням си, пътьом казано, че се намерих в затруднение как да преведа „настъплението на българската войска“, тъй като думата „офанзива“ не бях срещал дотогава.

Всеобщото увлечение не ми пречеше да забележа у нашето началство, ако не загриженост, то едно напрегнато съсредото- чение. На 11 октомври майор Лефтеров, развеселен ни съобщи, че Лозенград е паднал. „Сега войната е наполовина спечелена“ - каза ни той. По-късно можах да разбера от това, което слушах и четох, колко прави бяха неговите думи и какво значение имаше превземането на Лозенград за по-нататъшния ход на операциите. Тук командването на българската армия бе извършило една стратегическа изненада, която се посрещна от чуждия военен свят като принос към стратегията. Трябва да отбележа, че заслугата принадлежеше изключително на генерал Фичев, автор на операционния план.  Падането на Лозенград възбуди голямо ликуване.

По лицата сияеше радостта от победата. Елин Пелин, Балабанов и аз ходехме да обядваме в една малка гостилница, държана от една стара жена. Когато този ден седнахме на масата, тя ни извика: „Момчета, Лозенград паднал. Днес сутляшът е от мен.“ В друг един ъгъл седяха две учителки, които нямаха никаква представа кои сме ние. Те казаха на гостилничарката: „Дай и от нас по едно реване на войниците.“ Всички знаят какво значение има черпенето у нас. То ни даваше мярката на щастливото възбуждение, което бе обзело народа. В тази гостилница ние тримата прекарахме много приятни часове. На масата служеше едно момиче, което Елин Пелин закачаше със своите шопски приказки: „Ти, моме, не се плаши от нас, не сме лошави люде.“ - „Зная, зная - отговори му то, - кой е запасен, не е опасен.“ За пръв път видях Пелинко безответен.

Пристигането на толкова чужденци в Стара Загора даваше на главните улици на провинциалния град голямо оживление. Освен чуждите кореспонденти тук бяха дошли военните аташета на много държави, големи и малки. Двама от тях привличаха особено вниманието ми - сръбският военен аташе Лешанин  и италианският Рубин де Червин. Първият със своето име, вторият - с елегантния си вид. За втори път името на един Лешанин влизаше в историята на сръбско-българските отношения. Генерал Милойко Лешанин беше военен министър, когато през 1885 година крал Милан ни обяви война. Сега неговият син идваше при нас, за да свърже по-тясно връзките между двете войнства. Рубин де Червин беше много обичан във висшето софийско общество. От всички свои колеги той проличаваше като най-голям аристократ и минаваше по-скоро за салонен човек, отколкото за войник. Смъртта му обаче показа шест години по-късно, че е имал войнишко сърце. Той се самоубил след италианското поражение при Капорето, не можейки да преживее срама, че неговата конна бригада се разбягала.

Падането на Лозенград вдигна завесата над първото действие от голямата военна драма, която бе почнала между България и Турция. Чуждите кореспонденти бяха много възбудени. Те бяха в непрекъснато движение. Това, което научаваха от нас в Цен- зурната секция, не им стигаше. Обаче бедата беше, че каквото узнаваха от своите военни аташета, ние не всеки път пропускахме. Имахме точни инструкции, които ни обвързваха. Нашата строгост често пъти ги дразнеше. Те я намираха неоправдана и дори безсмислена. При мене идеха френските кореспонденти и аз бях много притеснен, когато трябваше да се разправям с тях. Една вечер един от тях донесе телеграма, с която съобщаваше за падането на Баба-Ески. Аз не се съгласих да я пусна. „Но защо - питаше той, - фактът не е ли сигурен?“ - „Сигурен е - отговорих му аз, - но ние още го крием.“ - „От кого го криете? - почти извика той. - От турците ли? Те го знаят.“ - „Може още да не го знаят“ - забелязах аз. Отговорът ми изглеждаше безсмислен, глупав. Но той ни беше даден от началството. Майор Лефтеров наистина ни обясни после, че при объркването на военните действия, когато има скъсване на линиите, може едно командване да остане за малко време без известия за това, което става по някои сектори на фронта. Някои от най-известните военни кореспонденти бяха заминали за разните български армии още при обявяването на войната. Така бе с Людовик Нодо, с Луиджи Бардзини, кореспондент на „Куриере дела Сера“, също прочут от Руско-японската война; Рене Пюо, за когото вече говорих; един действащ френски офицер, който бе получил отпуск и който публикува за войната книга, подписана с псевдонима Ален де Пененрьон; X. Вагнер, кореспондент на „Райхсшпорт", чиито дописки излезнаха събрани наедно и бяха много цитирани у нас. Другите кореспонденти, останали по неволя в Стара Загора, бяха уязвени от привилегията, дадена на заминалите, и това ги правеше много нервни. Един от тях обаче запазваше ненарушимо спокойствие - Ш. Валие, кореспондент на „Льо Матен“. Той не си даваше много зор за новини. Каквото не му достигаше, допълваше го със своето въображение. Аз с голямо удоволствие четях неговите телеграми. Като известяваше за някое сражение, той го описваше като да е бил там, туряше в действие артилерията, хвърляше в атака пехотата и пращаше кавалерията да преследва. Често бях принуден да заличавам някои от патетичните пасажи заради очевидната им неве- роятност и това го учудваше, тъй като бе убеден, че с тях именно даваше най-голяма слава на българското оръжие. Той не бе видял никога българската войска в поход, но еднъж я описваше облечена кой с каквото може, едни с ботуши, други с цървули, някои окъсани, но всички със свещен пламък в очите. Аз, след съвещание с началството, не я пусках. Той не можеше да разбере защо. „Какво по-славно можех да кажа за вашите войници? - питаше той. - Аз ги сравних със солдатите на Френската революция, които с външен вид като техния вървяха от победа към победа, пеейки „Марсилезата“.“

Чуждите кореспонденти ставаха все по-неудобни и генерал Фичев гледаше някак да се отърве от тях. Понеже те протестираха, че искат да бъдат по-близо до фронта, той ги изпрати вкупом в Мустафа паша  при генерал Иванов, командващ Втора армия. Аз реших да тръгна с тях, въпреки че Фичев искаше да ме задържи при себе си. В Мустафа паша намерих нова компания - Григор Василев и Никола Милев. Живеехме наедно, в една стая, и вечерите прекарвахме в нескончаеми разговори върху събитията на деня и догадки за бъдещето. Генерал Иванов посрещна с недоволство дошлите кореспонденти и понеже беше в лоши отношения с Фичев, мислеше, че той му ги е изпратил, за да му създават главоболие. И той реши да се освободи от тях. В щаба на Втора армия имаше един офицер, прост и суров - Шкойнов, впоследствие водител на легионерите. Една вечер той събра кореспондентите, извика и мен като преводач. Взел пред тях внушителна поза, той ми каза да им предам заповед да напуснат веднага Свиленград, без да даде някакво обяснение. Аз бях уплашен от последствията на една такава безумна постъпка и ако бих могъл да видя началник- щаба на генерал Иванов - полковник Жеков, - когото познавах добре, щях да го убедя да се отмени взетото решение; но Шкойнов не ми остави време. Той настоя веднага да преведа думите му. Кореспондентите взеха да протестират шумно, но трябваше да се подчинят. Заповедта на Шкойнов беше да заминат незабавно, понеже един трен тръгва за София. Беше тъмно, валеше дъжд и по калните улици на града кореспондентите взеха пътя за гарата с куфарите си в ръка. Те бяха дошли с добри чувства в България и си отиваха унизени и пълни с гняв. Това бе една пакост за нас и понеже аз бях преводачът, част от вината падна незаслужено и върху мен.

Все пак няколко кореспонденти успяха да останат в Мустафа паша. Един от тях беше англичанинът Гибънс, кореспондент на „Дейли Нюс“, вестникът, който се ползваше с историческо име в

България, тъй като в него бяха изнесени за пръв път известията за турските зверства след Априлското въстание. Той настояваше много да иде по-близко на фронта и един ден, по заповедна началството, Григор Василев, Милев и аз го придружихме до щаба на Осма дивизия. Нейният началник беше генерал Кирков - изискано облечен, като че ли прави визита някъде, и с приветливи маниери. Той прие англичанина много любезно и му позволи да отиде до самата линия на фронта. Неговият началник-щаб беше майор Русев, бъдещият министър на вътрешните работи след 9 юни. Той ни каза, че там, където ни изпраща, поставяли една батарея, и ни препоръча да не се показваме на група, за да не се предизвика престрелка от турска страна. Пристигнахме при една дружина и там открихме наш добър познат между ротните командири - Александър Паскалев, известният книгоиздател. Повикахме го да разговаря с нашия англичанин и всички насядахме на тревата, под едно хубаво слънце. Но едва бе започнал разговорът, и ето че дружинният командир дойде да ме вземе от групата. Аз не го познавах. После се научих, че се казва Колчаков и е от Прилеп. Той ме хвана под ръка, поведе ме към окопите и ми каза: „Ти искаше война, ела сега да видиш нещо от войната.“ Все под ръка и воден от него, тръгнахме да минем пред самите окопи. Преди няколко дни тук бе станало сражение и убити турски войници лежаха още неприбрани. Един от тях, грамаден човек, прострян по гръб, държеше в ръката си, вдигната нагоре, някакво парче бяла хартия. Колчаков се приближи до трупа, поиска да вземе хартията и можа само да я откъсне из вкочанените пръсти. Оказа се при прочитането, че това било писмо на умрелия до майка му.

Когато напуснах Стара Загора, големите сражения бяха вече станали. Аз преведох на френски бюлетина за победата при Люле-Бургас. Големият въпрос, който се разискваше в Мустафа паша, беше за по-нататъшния ход на войната. В това, което се е писало по-късно, чел съм, че генерал Иванов настоявал още от самото начало на войната да се атакува Одрин и че Главната квартира се възпротивила. Когато бях в Мустафа паша, не чувах да се говори за това намерение. Разговорите на офицерите се отнасяха главно за укрепленията на крепостта. Откакто се беше открило наше търговско агентство  в Одрин, българското правителство изпращаше при него като секретари артилерийски офицери, чия- то задача беше да вършат разузнаване около града. Последният от тях - Неделчев, имаше особена заслуга в това отношение. Но въпреки всичко до абсолютно сигурни и пълни данни не беше се стигнало, поне ако съдя по догадките, които слушах да се правят. Носеха се разкази за вълчи ями и пр., които след превземането на Одрин се оказаха басни.

В Мустафа паша имаше цензура, но след заминаването на чуждите кореспонденти тя остана само за писмата на българските войници. Случваше ни се да срещаме в тези писма неща любопитни или трогателни. Някой да бе си взел бележки от тях, щеше да може да издаде много интересна книга за психологията на българския народ, особено на селския. Аз лично от цензурската работа се чувствах много притеснен, защото, както казах, моето желание беше да постъпя в Македоно-Одринското опълчение. Бях нетърпелив да чуя, че то вече се е образувало и да се причисля към него. Най-после един ден, датата не помня точно, мина през Мустафа паша Първа Дебърска дружина. Аз заминах с нея. Дружинният командир беше един възрастен човек, финансов чиновник, несъмнено добър патриот, но от военните работи знаеше само това, което бе научил за няколкото месеца като доброволец в Сръбско-българската война. Още първия ден на похода разбрах, че той не умее да води дружината. Към некомпетентността му се прибавяше и сприхавият му характер. Имаше от него голямо недоволство, роптание. От лошо разположение се беше създала една легенда за миналото му; бил уж един от детронаторите на Батемберга. „А сега сака со нас да се лебитира", казваха някои. Местата, по които минахме, няма да споменавам. Ще се спра малко само на Енидже. Тук попаднах за през нощта в къщата на един от първенците на селото. Оказа се, че домакинът бил абонат на моя вестник „Воля“, който се изпращаше в Турция под името „Народност“. Той ме посрещна така мило, като да му бях очакван гост. Сутринта отидох в една военна болница, настанена наблизо. Излезналми беше на врата цирей, който не само много ме мъчеше, но и ме плашеше, защото се питах постоянно дали от яката на куртката ми, стояла кой знае къде, няма да ми дойде някоя инфекция. В болницата, която се ръководеше от моя приятел д-р Димитър Киров, служеше и д-р Велинов, който ми каза, че трябва да се оперира. Когато се приготовляваше за малката операция, при него дойде да прислужва като санитар един актьор от Народния театър - Христов. Той се провикна: „Ей, елате, хора, да видите в тази война и капки македонска кръв." Можех да му отговоря, че ако той да не бе станал санитар, а бе отишъл на фронта, щеше да види много македонска кръв пролята, но неговата шега беше беззлобна и аз от всички най-много се смях.

Наближаваше часът да тръгнем за Лозенград. На връщане от болницата когато стигнах до квартирата си, видях, че ме чакат няколко от доброволците, начело с един млад човек, за когото знаех, че е студент. Това бе делегация, от името на която той ми представи писмена резолюция. Тя почваше: „Доброволците от Първа Дебърска дружина, събрани днес на площада в село Енидже, като взехме предвид...“ Следваха точка по точка няколко обвинения против дружинния командир. Най-после идваше решението, че дружината го е свалила и ме е провъзгласила мен, Симеон Радев, за дружинен командир. Най-напред ме досмеша да се видя дру- жинен командир аз, който не бях хващал пушка през живота си, но веднага видях и сериозната страна на работите. Казах на тези, които ми носеха резолюцията, че това, което са направили, е безумие и че то може да има опасни последствия за тях. Но нищо не помогна. Те ми отговориха, че докато не се махне дружинният командир, не мръдват от селото. Нямаше как, отидох да видя дружината. Тя беше събрана и оживено разискваше. Имаше в нея доста възрастни хора, занаятчии, еснафлии и на тях сигурно щях да мога да повлияя, но това щеше да значи да противопоставя доброволците едни на други. Командирът стоеше настрана сам, кипящ и засрамен. Съветвах се с него. „Ще видим по-нататък - каза ми той, - засега поведете дружината към Лозенград.“ Да я поведа, но как се повежда дружина? Между нас имаше само един служил във войската, ефрейтор, шоп, който гледаше на дружината с негодувание и я смяташе за тълпа. Той ми каза какво да изкомандвам.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: