Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

Две книги, които ще ви накарат да погледнете с други очи на себе си и на света около вас. Две книги, които със сигурност ще ви помогнат да откриете онази частичка вътре у вас, която се грижи за усмивката, любовта и щастието ви!

 

Вижте всички актуални промопакети на издателство "Гнездото"

 

Томичукалата

Стивън Кинг

Нещо се случва в идиличното малко градче на Боби Андерсън - Хейвън, щата Мейн. Нещо, което дава на всички мъже, жени и деца в града способности, превъзхождащи тези на обикновените смъртни. Нещо, което превръща града в смъртоносен капан за всички външни хора. Нещо, идващо от един метален предмет, в който Боби се спъва.

Но Боби и другите жители на Хейвън не са продали душите си, за да получат облаги от най-смъртоносното зло на този свят. Всъщност става дума за дяволско превземане... и нахлуване в духа и тялото.

  • Корица: Мека
  • Страници: 784
  • Тегло: 0.630 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Стивън Кинг
 

Наличност: Да

19,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: ВСИЧКО Е ЛЮБОВ

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: КАК РАБОТИ ЖИВОТЪТ

Вижте всички актуални промопакети на издателство "Гнездото"

-->

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Кинг не случайно е ненадминат автор на бестселъри. Книгите му те въвличат в себе си и е невъзможно да ги оставиш...“ - www.amazon.co.uk

Роман за хората, играещи си с неща, които не разбират!

Нещо се случва в идиличното малко градче на Боби Андерсън - Хейвън, щата Мейн. Нещо, което дава на всички мъже, жени и деца в града способности, превъзхождащи тези на обикновените смъртни. Нещо, което превръща града в смъртоносен капан за всички външни хора. Нещо, идващо от един метален предмет, в който Боби се спъва.

Но Боби и другите жители на Хейвън не са продали душите си, за да получат облаги от най-смъртоносното зло на този свят. Всъщност става дума за дяволско превземане... и нахлуване в духа и тялото.

Откъс от книгата

ЕДНО: АНДЕРСЪН СЕ СПЪВА

1.

Поради липсата на един гвоздей е било загубено цялото кралство – ето докъде може да бъде сведен катехизисът, ако се предаде същността му накратко. В края на краищата всичко може да бъде сведено до нещо съвсем простичко... поне така често си мислеше Робърта по-късно. Или целият живот е низ от случайнос­ти... или е изцяло предопределен. Андерсън буквално се спъна в съдбата си край малкото градче Хейвън в щата Мейн, на 21 юни 1988 година. Това спъване беше коренът на всичко; останалото не бе нищо повече от история.

2.

Този следобед Андерсън беше излязла с Питър, застаряващо гонче, което вече бе сляпо с едното око. Питър й беше даден от Джим Гардънър през 1976. Андерсън бе напуснала колежа предишната година, когато й оставаха само два месеца до завършването, за да се премести в имението на чичо си в Хейвън. Не бе осъзнавала колко е самотна, преди Гард да доведе кучето. Тогава то беше паленце и понякога на Андерсън й бе трудно да повярва, че сега е толкова старо – на осемдесет и четири кучешки години. По този начин тя измерваше и собствената си възраст. 1976 бе свършила отдавна. Да, безспорно. Когато си на двайсет и пет, все още можеш да си позволиш лукса да вярваш, че, поне в твоя случай, остаряването е механична грешка, която вероятно ще бъде поправена. Когато се събудиш някой ден и откриеш, че кучето ти е на осемдесет и четири, а ти самият си на трийсет и седем, тогава този възглед трябва да бъде преразгледан. Да, безспорно.

Андерсън търсеше място, откъдето да си насече малко дърва. Имаше заделени около връзка и половина, но искаше да разполага поне с още три, за да е сигурна, че ще й стигнат за зимата. Бе изсякла много дървета от времето, когато Питър беше малко кученце, което си остреше зъбките на един стар пантоф (и твърде често препикаваше килима във всекидневната), но липсата им изоб­що не се усещаше. През имота (който местните хора продължаваха да наричат и сега, след тринайсет години, фермата на Франк Гарик) минаваха само шейсет метра от шосе 9, но каменните стени, обозначаващи северните и южните му граници, се простираха под широки ъгли. Друга каменна стена – толкова стара, че се бе изродила в отделни скални купчини, покрити с мъх – отбелязваше задния край на имението на около пет километра в гъстата гора от млади и стари дървета. Общата площ на този наподобяващ парче торта клин беше огромна. Отвъд стената в западния край на земите на Боби Андерсън се простираха километри пущинак, собственост на Новоанглийската хартиена компания. „Изгорените гори“ на картата.

Всъщност, не беше необходимо Андерсън чак да търси място за сечене. Земята, която братът на майка й беше оставил, имаше голяма стойност, защото повечето от дърветата на нея бяха с хубава, твърда дървесина, относително незасегната от плъзналата навсякъде гъботворка. Но денят беше прекрасен и топъл след дългата дъждовна пролет, растенията от градината й лежаха под земята (където повечето щяха да изгният благодарение на дъждовете) и още не бе дошло време да започне новата си книга. Затова бе покрила пишещата машина и сега безцелно се скиташе тук заедно с верния, стар едноок Питър.

Зад фермата имаше път за извозване на дървени трупи и тя вървя по него повече от километър, преди да кривне наляво. Носеше раница (със сандвич и книга за нея, кучешки бисквити за Питър и много оранжеви панделки, които да завърже около стволовете на дърветата, определени за отсичане, когато септемврийското слънце започне да топли по-слабо с настъпването на октомври) и манерка. В джоба си имаше компас. Само веднъж се бе загубвала в имението, но този единствен път беше достатъчен, за да й държи влага завинаги. Бе прекарала ужасна нощ сред гората – не можеше да повярва, че действително се е изгубила в имение, което, за Бога, притежаваше, и беше сигурна, че ще си умре там, навън – което тогава не беше изключено, защото само Джим би могъл да разбере, че е изчезнала, а той идваше само когато човек не го очаква. На сутринта Питър я бе отвел до един поток, който пък я изведе до шосе 9, където жизнерадостно бълбукаше през водосток под асфалта само на три километра от дома й. Сега вероятно имаше достатъчно горски опит, за да намери обратния път до шосето или до някоя от каменните стени, ограждащи земята й, но ключовата дума беше „вероятно“. Затова носеше със себе си компас.

Някъде около три часа откри гъста групичка кленове. Всъщност, до този момент бе попадала и на други струпани нагъсто дървета, но тази групичка се намираше близо до пътека, която познаваше, а и беше достатъчно широка, за да докара по нея тракторчето. Към 20 септември, горе-долу по това време – ако междувременно някой не вдигнеше света във въздуха, – щеше да закачи шейната си за тракторчето, да я докара тук и да започне да сече. А засега бе изминала достатъчно дълъг път за един ден.

– Харесва ли ти, Пийт?

Пийт излая немощно и Андерсън погледна гончето с тъга, която бе толкова дълбока, че я изненада и разтревожи. С Питър беше свършено. Напоследък все по-рядко се втурваше след някоя птица, катерица или случаен кълвач, а представата за Питър, прес­ледващ сърна, направо предизвикваше смях. По обратния път ще трябва често-често да спира за почивка заради него... а преди време, не чак толкова отдавна (или поне така упорито твърдеше съзнанието й), Питър винаги се намираше на около двеста метра напред и огласяше гората с честия си и енергичен лай. Тя помис­ли, че може да дойде ден, когато ще реши – стига толкова, ще се качи на пикапа и за последен път ще потупа седалката до себе си, за да откара Питър при ветеринаря в Огъста. Но нека да не е това лято, моля те, Господи. Нито тази есен или зима, моля те, Господи. Нито изобщо някога, моля те, Господи.

Защото без Питър щеше да остане сама. Като се изключи Джим, а Джим Гардънър някак леко се бе отдръпнал през последните близо три години. Все още беше приятел, но... по-затворен.

– Радвам се, че одобряваш избора ми, Пийт, старче – каза тя и завърза няколко панделки около стволовете на дърветата, с ясното съзнание, че може да реши да сече другаде и панделките така и ще си изгният тук. – Добрият ти вкус е превъзхождан само от чудесния ти външен вид.

Питър, който знаеше какво се очаква от него (той беше стар, но не и глупав), размаха раздърпания остатък от опашката си и джафна.

– Стани виетнамец! – нареди Андерсън.

Питър покорно падна на една страна, като изхъхри леко, и се претърколи по гръб с разперени крака. Тази гледка почти винаги разсмиваше Андерсън, но днес видът на кучето й в ролята на виет­намец (Питър можеше да се преструва и на умрял при команда „труп“ или „умри“) твърде много й напомняше за нещата, които бе мислила.

– Ставай, Пийт.

Кучето бавно се изправи, като дишаше тежко през отворената си муцуна. Побелялата си муцуна.

– Хайде да се връщаме.

Тя му подхвърли една кучешка бисквита. Питър щракна със зъби в посока към нея, но не успя да я хване. Започна да я търси с душене, пак я пропусна и чак след това се върна. Изяде я бавно, без особен апетит.

– Добре – каза Андерсън. – Да тръгваме.

3.

Заради една обувка било загубено цялото кралство... Заради избора на една пътека беше намерен корабът.

Андерсън вече бе идвала през тези тринайсет години, за които фермата на Гарик не беше станала фермата на Андерсън. Тя разпозна формата на земния скат, капана, оставен от бракониери, измрели вероятно още преди Корейската война, огромния бор с разцепен връх. Беше прекосявала неколкократно тази земя и нямаше да има проблеми да намери обратния път до пътеката, по която щеше да докара тракторчето. Трябва да бе минавала покрай мястото, на което се спъна, поне три-четири пъти досега – може би на метри от него или дори на сантиметри.

Този път последва Питър, който се движеше леко вляво. Докато погледът й бе обърнат към пътеката, едната от вехтите й високи туристически обувки се закачи за нещо... и здравата се заклещи.

– Ей! – извика тя, но вече беше твърде късно, въпреки размаханите й ръце. Андерсън падна на земята. Едно клонче от близкия храст я одраска по лицето, достатъчно силно, за да й пусне кръв.

– Дявол да го вземе! – изруга тя и една сойка й се скара.

Питър се върна, първо подуши, а после я лизна по носа.

– Недей, за Бога, дъхът ти вони!

Питър махна с опашка. Андерсън седна, разтърка лявата си буза и забеляза кръвта по дланта и пръстите си. Изсумтя и отбеляза:

– Добре се насадих. – После се огледа, за да види в какво се е спънала – най-вероятно в паднал клон от дърво или в някой щръкнал от земята камък. Много камънаци имаше в Мейн.

Това, което видя, блестеше като метал.

Андерсън го докосна, прокара пръсти по него, после издуха от тях черната горска пръст и попита Питър:

– Какво ли може да е?

Питър се приближи, подуши го, след което направи нещо странно. Отстъпи две кучешки крачки назад, седна и нададе протяжен нисък вой.

– На теб пък какво ти става? – учуди се Андерсън, но Питър не помръдна от мястото си. Тя се примъкна по-близо, все още без да става – просто се плъзна по дъното на дънките си. Започна да изучава метала в земята.

От рохкавата почва стърчаха близо десет сантиметра от него – достатъчно, за да се препънеш. Мястото беше леко издигнато и вероятно силните пролетни дъждове бяха отмили пръстта и бяха оголили предмета. Първата мисъл на Андерсън беше, че дървосе­качите, които са секли из тези земи през двайсетте и трийсетте години, сигурно са заровили тук купчина отпадъци – изхвърления боклук от тридневно сечене, което в онези дни се е наричало „уикендът на дървосекачите“.

Консервна кутия, помисли си тя – зрял боб или доматена супа. Андерсън се опита да я разклати, както се измъква консервна кутия от земята. В този момент й хрумна, че само едва прохождащо бебе би могло да се спъне в стърчаща консерва и да падне. Металът в земята не помръдна. Беше непоклатим като скала. Да не би пък да се подаваше парче от някакъв инструмент на дървосекачите?

Заинтригувана, Андерсън се зае да го проучи по-внимателно. Не забеляза, че Питър се изправи на крака, отстъпи още четири крачки и пак седна.

Металът беше тъмносив – изцяло му липсваше яркият цвят на алуминия и желязото. И беше по-дебел от консервна кутия – може би към седем милиметра най-отгоре. Андерсън постави възглавничката на десния си показалец върху този ръб и почувства странно моментно потрепване, като вибрация.

Тя дръпна пръста си и го погледна озадачено.

Пак го допря.

Нищо. Никакво трептене.

Андерсън хвана стърчащия предмет с палец и показалец и се опита да го измъкне от земята като разклатен зъб от венец. Той не излезе. Беше хванала издатъка горе-долу в центъра. Краищата му потъваха в земята – или поне с такова впечатление бе останала тогава – с ширина по-малко от пет сантиметра от всяка страна. По-късно щеше да каже на Джим Гардънър, че би могла да минава покрай него по три пъти на ден в продължение на четиресет години и пак да не се препъне.

Разчопли меката почва и от предмета се показа малко повече. Тя изрови с пръсти земята около него на около пет сантиметра дълбочина – почвата поддаваше лесно, като всяка горска пръст... поне докато не попаднеш на паяжината от корени. Металът продължаваше плавно навътре в земята. Андерсън се изправи на колене и продължи да дълбае от двете му страни. Пак направи опит да го разклати. Той не помръдна.

Изгреба още пръст с ръце и бързо разчисти по-голяма част – сега виждаше двайсет сантиметра сив метал, после трийсет, четиресет.

Това е кола, камион или трактор, помисли си изведнъж. Заровен в пущинака, далеч от всичко. Или голяма стара печка. Но защо тук?

Не можа да измисли никаква причина, съвсем никаква. От време на време намираше разни неща из гората – различни опаковки, кутии от бира (най-старите от тях не бяха с пръстен за отваряне на капака, а в тях бяха пробити триъгълни дупки, явно направени с отварачката, наричана „църковен ключ“ в онези мъгляви мъртви дни на шейсетте години), хартийки от бонбони и всякакви подобни боклуци. Хейвън не беше на пътя на нито един от двата основни туристически маршрута през щата Мейн – първият прекосяваше езерото и планинската област и стигаше до най-западния край на щата, а другият вървеше нагоре покрай брега до най-източната точка, но от много, много време не можеше да се каже, че е претоварен. Веднъж (беше се прехвърлила над разрушената каменна стена в задния край на имението си и на практика бе навлязла без позволение в собствеността на Новоанглийската хартиена компания) откри ръждясалото купе на един хъдсън хорнет от края на четиресетте, оставен върху нещо, което някога е било горски път. А сега, двайсет години след като изсичането бе спряло, представляваше гъсталак от млади дървета – от вида, който местните хора наричаха лайняна гора. И тогава нямаше причини там да се намира купе на кола... но то все пак беше по-лесно обяснимо от печка, хладилник или друга дивотия, на практика заровена в земята.

Бе изкопала две бразди, дълги по около трийсет сантиметра, от двете страни на предмета, без да попадне на края му. Стигна почти до половин метър дълбочина, преди да си одраска пръстите на камък. Сигурно би могла да извади камъка – той поне леко се клатеше – но нямаше смисъл. Предметът в земята продължаваше надолу покрай него.

Питър изскимтя.

Андерсън погледна кучето и се изправи. Коленете й изпукаха. Лявото й стъпало беше изтръпнало. Тя изрови джобния си часовник, стар и потъмнял – още една част от завещаното й от чичо Франк наследство – и с изненада установи, че е прекарала тук дълго време: най-малко час и петнайсет минути. Вече минаваше четири.

– Хайде, Пийт – каза тя. – Да се пръждосваме.

Питър пак изскимтя, но не помръдна от мястото си. И сега, истински загрижена, Андерсън забеляза, че старото гонче трепери цялото, като от треска. Нямаше представа дали кучетата ги хваща треска, но си помисли, че когато остареят, може и това да става. Спомни си, че само един път бе виждала Питър да трепери така – през есента на 1975 година (а може и да беше седемдесет и шеста). В имението се бе появил рис. В продължение може би на девет нощи той ви и рева – най-вероятно това бяха любовни призиви. Всяка вечер Питър отиваше до прозореца на всекидневната и скачаше върху старата църковна пейка, която Андерсън държеше там, до библиотеката. Нито веднъж не излая. Само се взираше в тъмното навън, по посока на ужасяващите писъци, подобни на женски, с разширени ноздри и наострени уши. И трепереше.

Андерсън прекрачи малкия си изкоп и отиде при Питър. Коленичи и прокара ръце от двете страни на муцуната му. Усещаше треперенето с дланите си.

– Какво има, момчето ми? – измърмори тя, но всъщност знае­ше отговора. Здравото око на Питър погледна покрай нея към онова нещо в земята, после пак към Андерсън. Молбата в окото, непокрито от омразното млечнобяло перде, беше ясна като изречена с думи: Да се махаме оттук, Боби – това нещо ми харесва почти толкова, колкото и сестра ти.

– Добре – съгласи се Андерсън обезпокоена. Изведнъж се сети, че никога досега не бе изгубвала така представа за времето, както днес тук.

На Питър това не му харесва. На мен също.

– Хайде. – Тя започна да се изкачва по склона към пътеката. Питър я последва с готовност.

Почти бяха стигнали до пътеката, когато Андерсън, като жената на Лот, се обърна. Ако не беше този последен поглед, можеше и да зареже всичко. Откакто бе напуснала колежа преди последните изпити – въпреки сълзливите молби на майка си и яростните ултиматуми на сестра си – Андерсън беше станала много добра в изкуството да зарязва всичко.

Хвърленият назад поглед от по-голямо разстояние й показа две неща. Първо, предметът не потъваше надолу в земята, както си бе помислила отначало. Металният език стърчеше от средата на сравнително нова падинка – не много широка, но доста дълбока: с положителност резултат от топенето на снеговете през последната зима и силните пролетни дъждове, които я бяха последвали. Затова земята от двете страни на подалия се метал беше по-висока и парчето просто изчезваше в нея. Нейното първо впечатление, че нещото в земята е някакъв ръб, всъщност не беше вярно – или поне не бе задължително да е вярно. Второ, то приличаше на чиния – не чиния за ядене, а потъмняла стоманена плоча, като метална обшивка или...

Питър излая.

– Добре – каза Андерсън. – Разбрах ти намека. Да вървим.

Да вървим... и да не се връщаме повече.

Тя тръгна нагоре по средата на пътеката и остави Питър да ги отведе обратно до горския път, като се съобразяваше с неговата тромава крачка и се наслаждаваше на тучната зеленина, предвестник на лятото... а днес беше първият ден на лятото, нали? Слънцестоенето. Най-дългият ден в годината. Тя плесна един комар и се усмихна. Лятото беше хубав сезон в Хейвън. Най-хубавият. И ако Хейвън не беше най-удобното място, тъй като бе разположен доста над Огъста – централната част на щата, през която минаваха повечето туристи – той все пак си беше чудесно място за почивка. Едно време Андерсън съвсем искрено си бе вярвала, че ще прекара тук само няколко години, колкото да се възстанови от травмите на следпубертетната възраст, сестра си и своето внезапно, смущаващо отказване (бягство, както го наричаше Ан) от колежа. Но няколкото години бяха станали пет, петте се бяха превърнали в десет, а десетте – в тринайсет. И сега, нали виждаш, Питър е стар, а ти имаш вече твърде много бели косми сред коса, която беше черна като река Стикс (преди две години направи опит да ги намали, като се подстрига късо; с ужас установи, че така бялото се забелязва още по-лесно, и оттогава я остави да си расте).

Вече си мислеше, че може да прекара целия остатък от живота си в Хейвън, като се изключат само деловите пътувания, при които на всеки една-две години посещаваше издателя си в Ню Йорк. Градчето завладяваше. Мястото завладяваше. Земята завладяваше. И това не беше толкова лошо. Или поне не беше по-лошо от каквото и да е друго. Може би.

Като чиния. Метална чиния.

Тя отчупи едно късо еластично клонче, покрито със свежи зелени листа, и го размаха около главата си. Комарите я бяха открили и явно възнамеряваха да я използват като закуска към следобедния си чай. Те кръжаха около главата й... а вътре в нея се въртяха мисли, подобни на комари. Тях не можеше да пропъди.

То вибрираше под пръста ми около секунда. Усетих го. Като камертон. Но щом го хванах с ръка, престана. Възможно ли е нещо, заровено в земята, да вибрира така? Със сигурност не. Може би...

Може пък да е било психическа вибрация. Не би казала, че изобщо не вярва в подобни неща. Възможно е мозъкът й да е доловил нещо в заровения предмет и да го е съобщил по единствения възможен за него начин – като й внуши сетивно впечатление за вибрация. Питър определено също бе усетил нещо; старото гонче не пожела да се приближи.

Забрави го!

И тя забрави.

За известно време.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: