Ти ми беше обещан

„Ти ми беше обещан“, Елчин Сафарли - откъс

Най-голямото нещастие е да бъдеш щастлив в миналото.
Боеций

1

В живота ми отдавна не се беше случвало нещо кой знае какво. Едно и също ден след ден. До най-малката дреболия. Адският звук на будилника, който толкова се изкушавам да изхвърля през балкона, но никога няма да посмея ‒ тя ми го подари за Хелоуин. „Не може да се измисли по-страшен подарък, скъпи! В магазина ми казаха, че можел да събуди и мъртвец.“ Студените пантофи, които се оказват навсякъде, само не и до леглото, където им е мястото. Писнало ми е да ги търся, но да стъпя бос върху ледения под в банята е по-лошо и от будилник. Затова първите десет минути след ставане от леглото винаги отиват в търсене на пантофите. Обикновено ги откривам на най-различни и неочаквани места, сякаш играят с мен на криеница.

Следват бърз душ със стиснати очи и нездравословна закуска с разтворимо кафе (мързи ме да си сваря), лицемерното „Добро утро“ от прекалено любопитната съседка (тя, ако може, ще надникне и под леглото ми) и бърз ход към метрото. Нищо забележително. Сивият делник на един обикновен човек. Такива като мен са милиони. Особено в големите градове. Никой не би забелязал изчезването на един от нас. Но това не ме вълнува. Ни най-малко. Само понякога се замислям, когато в сутрешната блъсканица видя някой по-млад от мен мъж. В тях все още има ентусиазъм, някои дори се усмихват. Но скоро ще заприличат на мен, а аз ще заприличам на онези, които вече не живеят. Които доизживяват последните си дни. Аз все още се боричкам с живота. Щом се замислям за разни неща, значи съм жив. Но наближава времето, в което ще останат единствено рефлексите и атрофиралите чувства. Времето, когато непременно ще стигна до крайната точка на падението. Освен ако не... Каква идиотска ирония: когато от нас зависят малко неща, нашите планове и надежди все по-често започват с безпомощното „ако“.

А само допреди осем месеца всичко беше различно. Имаше я Венеция и вплетените ни ръце в изплъзващите се сенки на площад Сан Марко. Имаше го лятото с любимите ни книги, които препрочитахме на плажа, а страниците им се нагъваха от солената вода, която капеше от косите ни. Имаше ги вълшебните вечери в кухнята на чаша чай и слънчевите мисли, които те навестяват просто ей така. По принцип не съм романтик, макар че, да си призная, някога бях. Просто се съживявам чрез спомените, за да не се „занулят броячите“ ми завинаги. Всеки търси забравата по своему. Един намира спасение в алкохола, друг ‒ в илюзиите, трети ‒ в миналото. Щом търся спасение, значи все още вярвам, нали? Или това е само временно обезболяващо?

В мен няма гняв. Само раздразнение. От самия себе си. Дразня се напълно необяснимо, както когато се гледаш в огледалото и разбираш, че нещо не е наред, но не знаеш точно какво. Нищо не е както трябва. И това не е ниско самочувствие или проява на самокритичност. Отново онова странно чувство, че ей сега ще се прекъснат някакви много важни нишки, а аз нищо няма да мога да направя.

В петък след работа колегите ме канят да си изкараме една „културна“ вечер ‒ да се отбием в задименото заведение отсреща. Там бирата е водниста, мезето е безвкусно и сервитьорките са прекалено лесни. Достатъчно е само да си поискаш. „Някой друг път, момчета. Не ми се ходи.“ Отдавна вече не се опитвам да обяснявам защо им отказвам и се надявам скоро изобщо да престанат да ме канят. Чувствам се потиснат от повторенията в живота и не искам те да са свързани дори с почерпките в кръчмата. Прекалено унизително е. Още повече, никаква компания (знам наизуст всички разговори), посредствена бира (ако може да се вярва на менюто, тя е немска, наливна) и безкрайно отегчени сервитьорки (очите им са тъжни като есенен междуселски път). Всичко това ми навява мисълта за безнадеждността на нашето съществуване.

Не знам какво ми предстои. Със сигурност няма да вляза в затвора за това, че съм убил самия себе си. Вероятно няма да остана без работа заради връхлетялата ни криза ‒ аз съм доказал се и изпълнителен служител, без особени амбиции и очаквания за повишение и по-голяма заплата. Няма да се оженя и да си взема куче. Нямам сили да правя избор. Още повече че в реалния живот не съществува понятието „правилен избор“. Има само направен избор и последиците от него. Със сигурност ще продължа, както днес, да се прибирам от работа към девет, да вдишвам самотния въздух в празното си жилище, да си варя макарони за вечеря, да се храня пред телевизора и да заспивам като мъртъв след поредната мастурбация. Безсмислено е да казвам, че това не е живот. Това е един противен и самотен живот, в който всеки нов ден е вчерашният.