Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Всички книги могат да бъдат поръчани чрез платформата, по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайта. Цената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото. /Работим с фирма Спиди/ 


 

"Хората губят малките радости в преследване на голямото щастие, а то е скрито именно в тях." Пърл Бък

Една книга извън времето и модата, изпълнена с невероятна енергия. Прости истини, които попадат право в сърцето...

Промоцията продължава до 31 август 2020 г. при поръчка онлайн!

Текила на разсъмване

Михаил Вешим

Бе спокойна сутрин, свежа и леко хладна – есента още стъпваше на пръсти, плахо, та да не уплаши лятото. В този град лятото най-късно си отива – понякога се заседява до края на октомври. Погледнах морето- гладко и лъскаво, цвят на тъмен метал – хеви метал. На изток хоризонтът драскаше кибрит, всеки момент ще пламне изгревът и слънцето ще покаже махмурлийско око... И с това око добре се знаем от години - колко съм го срещал, не с текила, а с бутилка бира на Окото... Ех, много бира изтече оттогава... Повече бирена пяна, отколкото сега е морската пяна тук, на прибоя...

  • Корица: Мека
  • Страници: 116
  • Тегло: 0.160 кг
  • Издадена: 2015г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Михаил Вешим
 
Влезте в системата за да бъдете уведомени когато продукта бъде доставен на склад

Наличност: Не е налично

10,00 лв.

 

Истината за волята ще ви накара да забравите всичко, което сте си мислили, че знаете за нея...

Промоцията продължава до 31 август 2020 г. при поръчка онлайн!

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

 „От години са ми сложили етикета “писател-хуморист”. Винаги двете думи заедно, винаги с тиренце... Почти като Римски-Корсаков. Или като дама, приела и фамилията на мъжа си.Разказите в тази книга се получиха някак по-сериозни и по-тъжни от предварителните ми намерения. И ме обхвана страх за етикета: дали това “хуморист” няма да отпадне? Ами, ако отпадне и “писател”... и остане само (-) тирето?“ – Михаил Вешим  

Бе спокойна сутрин, свежа и леко хладна – есента още стъпваше на пръсти, плахо, та да не уплаши лятото. В този град лятото най-късно си отива – понякога се заседява до края на октомври. Погледнах морето- гладко и лъскаво, цвят на тъмен метал – хеви метал. На изток хоризонтът драскаше кибрит, всеки момент ще пламне  изгревът и слънцето ще покаже  махмурлийско око... И с това око добре се знаем от години - колко  съм го срещал, не с текила, а  с бутилка бира на Окото... Ех, много бира изтече оттогава... Повече бирена пяна, отколкото сега е морската пяна тук, на прибоя...

Биография и факти за автора

Михаил Вешим

Михаил Георгиев Мишев, известен с псевдонима си Михаил Вешим, е български писател и сценарист. Син е на писателя Георги Мишев. 

Михаил Вешим е роден на 17.09.1960 г. в София. Завършил е журналистика в СУ “Кл. Охридски”. 

Сменил много професии, но само на едно работно място. От двайсет и пет години работи в редакцията на вестник “Стършел”, където е бил момче за всичко, доставчик на качествен алкохол, организатор на гуляи и шофьор на главния редактор.  От 2003 г. заема поста главен редактор. 

В момента е главен редактор и шофьор на самия себе си. В свободното си от такива дейности време е успял да напише хиляди фейлетони, стотици разкази, десетина книги и няколко CV-та от тоя род.  

Сред тях са  „Смях в залата“, „Текила на разсъмване“,  „Край на цитата“, „Заведи ме вкъщи“, „Когато бях морски капитан“ , „Английският съсед“ и редица други.

Откъс от книгата

Есенен риболов 

Агент 001 понамести изкуствената си челюст, която не му беше по мярка, и докладва:
– Се доди... Нема нацин да не доди!
Викахме му 001, подобно на оня – Бонд, Джеймс Бонд. Но нашият агент нямаше нищо общо с международния шпионаж – той разбираше от въдици, мрежи и лодки. Именно лодката му бе с номер 001 на носа – най-първа регистрация в созополското пристанище, както подобава на най-старшия рибар. Беше загорял дедик, с гръцко име и с гръцки корен – минал осемдесетте, разкривен от годините, но още на вода. Даже излизаше сам в морето за попчета. А пък за паламуда знаеше всичко.
Заради него – заради паламуда, ние – компания приятели, идвахме всяка есен в Созопол. През този сезон рибните пасажи мигрират – поемат от северните води на Украйна и тръгват на юг, към Босфора. Бяхме възпели тия пасажи и в стихотворение по класическия Лилиев куплет:
 
Плуват леки, плуват луди, правят водни колела. Паламуди, паламуди, бързи, сребърни тела!
 
С това стихче на уста и с готови чепарета мигрирахме и ние тук в средата на септември, когато градът се изпразваше от досадни туристи. Това бе нашето време – време не за плаж, а за риболов и безметежно спокойствие. Шумните заведения и пицариите в центъра удряха кепенците, оставаше да работи само „Лапината“ на пристанището – кръчмето на рибарите. Там сядахме под навеса от ламарина, за да слушаме от местни- те хора разкази за морето, лодките и мрежите.

И тази година, още с пристигането, акостирахме като тежки гемии в „Лапината“. Безпогрешно ни надуши 001 и се появи – поръчахме му мента. Знаехме правилото – почерпиш ли с мента, ще почерпиш знания за морския риболов – този тънък занаят, на който местните се раждат научени. А ние стажуваме при тях вече толкова есени и все не ставаме истински рибари.
– Се доди паламидата... – повтори сведението си агентът, за да си заслужи питието. – Сяка година иди и тази се доди...
Но сега имах усещане, че Созопол е по-различен от друг път... Каза го и хазяйката, още при пристигането ни:
– Върнаха земята... Всички са полудели – правят бизнес... продават имоти...

Различни бяха и разговорите в „Лапината“ – рибарите по съседните маси не чакаха паламуда, а други риби – онези с парите. Пасажи от богати шарани-милионери, готови да купуват парцели край морето. Затова под навеса не се говореше за лодки и мрежи, както обикновено, а за долари и дойче марки – като на финансова борса. Коментираха се оферти и сделки сред „облаци“ мастика и мента, сред тарелки с пържена цаца.

Обикновено първата мастика и цацата тук на пристанището, съчетани със соления мирис на водорасли, ме въодушевяват и изпълват с възторг, но сега се изнервих. Сигурно от бизнес- климата – такъв климат не ми понася. Зарязах питието и приятелите си в „Лапината“ и тръгнах да се пошляя сам – на опознавателен тур из околностите. Прекосих градския парк, минах покрай вятърната мелница над плажа, изкачих стълбичките към площада пред „Черно море“ и оттам – към „Харманите“.

Тук, на „Харманите“, преди години бях наел квартира у един Иван – стиснат хазяйн, който пестеше от чаршафите и от бойлера за топла вода. Мярнах го и сега – лъскаше червена кола пред къщата си. Втора кола имаше в другата част на двора му, под асмата – черна лимузина.
– Мицубушито ми е за лозето, ланчата ми е за Бургас! – изфука се през оградата тоя Иван, вместо да ми каже „добър ден“.

Личеше, че се е замогнал – не само по автомобилите. Освен ланчата имаше и ланец на врата – златен синджир, почти верига, лъщеше на показ върху фланелката му.
Махнах с ръка и отминах бившия хазяин – като си има мицубуши, да си го лъска, окован в златната си верига – така му се пада! Това му пожелах наум и хванах пътя за Каваците. Минавал съм оттук десетки пъти, знам всяка педя, всеки завой. Ето го Райския залив, по-нататък е Къщата на Паустовски, руския  писател,  дето  толкова  обичал  Созопол,  че  поискал да живее тук и общината му построила къща, но напразно – смъртта го застигнала в Москва... Следва носът Колокита със Сухото дърво, останало като декор след снимките на някакъв филм, и Германката – онази скала с паметната плоча на удавила се млада жена от бившето ГДР... Още няколко завоя и между два бора сред къпините е скрита пътечката, която се спуска към малкото плажче на таляна Чайка. Стигна ли до Чайка, Каваците са пред мен – няма километър и съм там. Вържете ми очите и ме пуснете без придружител – няма да се загубя...

Но сега не виждах познатия пейзаж. Брегът бе друг – разпарчетосан. Оградна мрежа, опната върху бетонни колове, спираше достъпа до морето... А табели стряскаха с предупреждение: „Частен имот“. Поляните и пътеките към скалите – преди трънливи и неотъпкани, бяха превърнати в парцели – парчета земя, продадени или подготвени за продан. Къщата на Паустовски бе изчезнала, от нея сега стърчаха само основите. И Сухото дърво го нямаше – земеразделителната буря го бе съборила.

Вървях по любимия си път в любимата си есен и уж бродех по любимите си места, пък радост нямаше... Обратното – бях тревожен, като паламуд, попаднал в мрежа – оградна мрежа – от двете ми страни. Чувал съм в „Лапината“ от Агент 001, че залута ли се паламудът в лабиринта на таляна, спре ли да плува – и сърцето му спира. Инфаркт, предизвикан от липсата на изход...
Усетих, че и аз се задъхвам – бях попаднал в талян без изход... Ускорих ход, за да избягам от мрежата, но напразно...

Тя, мрежата, бе оплела с металните си паяжини и Каваците. Къмпингът беше парцелиран – сякаш скоро е минала война и после победителите – някакви велики сили, бяха поделили завоюваните територии. Оградите цепеха земята под тополите като сладкиш – личеше, че тук е падала лакома надпревара за най-якото парче.
Спрях се и не повярвах на очите си – телена стена като Берлинска бе опъната по средата на изоставеното кръчме-капанче и бе разделила две маси... Едната маса бе останала в източния сектор, а другата – в западния... Представих си приятелска компания, разцепена на две, и сякаш чух наздравица:
„Наш’та маса от Изтока поздравява ваш’та от Запада!“... Истински кошмар!

Тръснах глава – прогоних кошмара. Спрях да чувам наздравици – наоколо бе тихо и безлюдно. Нали нищо не работеше, нито капанчето, нито магазина. И земеразделянето бе отминало – след като са завзели териториите тук, конкистадорите с бетонните колове са продължили похода си на юг – към дюните на „Веселие“. За да завоюват крайбрежието – напълно и завинаги.

Полегнах на разкривена пейка и вдигнах поглед нагоре – към жълтите листа на тополите. Погълнах с очи мекотата на есента, забелязал съм, че този сезон ми действа като мехлем на душата, когато съм тревожен. Откъм морето подухваше бриз и листата шушнеха, май искаха и те да ме успокоят – естествен психоаналитичен сеанс. Синевата на небето над мен ме издърпа нагоре и сякаш се издигнах над ставащото тук долу... Погледнах отвисоко, от птичи поглед, към брега: видях го целия разчертан, номериран, регулиран – готов за застрояване. И без да съм пророк, предрекох какво ще дойде после – циментовозите. Само след година тук къщите ще са повече от дърветата.

Есените няма да са жълти, а ще сивеят с доминиращия цвят на бетона...
Прекарах четвърт час със затворени очи върху пейката на Каваците – тя бе за мен кушетка в кабинета на природен психоаналитик. После се надигнах, спокоен и с готово решение. А по обратния път към Созопол даже си подсвирквах като истински непукист.
Върнах се на пристанището по залез – слънцето падаше зад баира и оцветяваше небето в червено. Морето потъмняваше, без да се вълнува – нещо рядко за сезона. Лодките, повечето стари корита, леко се поклащаха, вързани като опитомени животни за кея. Приличах на тях – бях силно привързан, сякаш с въже, към това място. Но сега възелът се разхлабваше...
В „Лапината“ бизнес разговорите продължаваха с високи децибели – никой никого не слушаше, а просто го надвикваше. Седнах незабелязано в края на общата маса и си затраях – обсъждаха съдбата на Гутенморгена, местен симпатяга и пияница, когото не заварихме тая есен – беше си отишъл. Посрещна ни некрологът му, лепнат на видно място в кръчмата. Случилото се накратко: преди няколко месеца Гутенморгена продал два декара на Харманите – наследство от дядо му. Веднага почнал да обръща получените пари в мастики, делово, от сутринта – така до финала...

– Ако не беше продал, щеше да е жив... – каза някой.
– Абе, аз да продам – възрази му друг. – Па нека да пукна! Станах от масата, но не за мастика от бара.
– Сяка година иди... – дръпна ме за ръката Агент 001. – И тази се доди...
– Няма да го дочакам – казах. – Тръгвам си...
Приятелите от компанията ме чуха, но не обърнаха внимание на думите ми – сигурно помислиха, че се прибирам към квартирата.
Наистина се прибрах – не в квартирата, а в София. Оттогава ме няма в Созопол – не ми е тук мястото дори в сезона, когато мигриращи пасажи паламуди плуват като луди – бързи, сребърни тела...

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.