Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Танц с дракони - книга 5 (Песен за огън и лед)

Джордж Р. Р. Мартин

Джордж Р. Р. Мартин си спечели международно признание със своя монументален цикъл епично фентъзи. Авторът на бестселър No 1 на „Ню Йорк Таймс” поднася петата книга от своята епохална поредица... където познати лица и изненадващо нови сили съперничат за място в една раздробена империя.

„Какво е „Песен за огън и лед?” Това е единствената фентъзи поредица, която бих поставил на нивото на „Властелинът на пръстените” на Дж. Р. Р. Толкин... Това е фентъзи поредица за яки хора, дори за тези, които не четат фентъзи.“ - Чикаго Трибюн

 

Наличност: Да

24,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Джордж Р. Р. Мартин си спечели международно признание със своя монументален цикъл епично фентъзи. Авторът на бестселър No 1 на „Ню Йорк Таймс” поднася петата книга от своята епохална поредица... където познати лица и изненадващо нови сили съперничат за място в една раздробена империя.

 

След колосално сражение бъдещето на Седемте кралства виси на косъм. Нови и нови заплахи възникват отвсякъде. На изток Денерис Таргариен, последната издънка на дома Таргариен, властва с трите си дракона като кралица в град, съграден от прах и смърт. Но Денерис има хиляди врагове. Докато те се сбират, един младеж предприема изпълнено с премеждия пътешествие, за да намери кралицата – но със съвсем различна цел.

Беглецът от Вестерос Тирион Ланистър също се отправя към Денерис. Но най-новите му съюзници не са жалки отрепки, каквито изглеждат: между тях има един, който би могъл да осуети претенцията на Денерис за Вестерос завинаги.

На север се простира чудовищно огромният Вал от лед и камък... силен само дотолкова, доколкото са силни неговите бранители. Там Джон Сняг, 998-мият лорд-командир на Нощния страж, ще се изправи пред най-голямото си предизвикателство. Защото има могъщи врагове не само в Стража, но и отвън, в земята на съществата от лед.

От всички краища отново се разпалват жестоки конфликти, извършват се лични измени и разбойници и жреци, войници и превъплъщенци, благородници и роби ще се изправят пред привидно непреодолими препятствия. Някои ще се провалят, други ще израснат в силата на мрака. Но във време на нарастващ смут вълните на съдба и политика неизбежно ще доведат до най-грандиозния танц от всички.

 

„Какво е „Песен за огън и лед?” Това е единствената фентъзи поредица, която бих поставил на нивото на „Властелинът на пръстените” на Дж. Р. Р. Толкин... Това е фентъзи поредица за яки хора, дори за тези, които не четат фентъзи.“ - Чикаго Трибюн

Биография и факти за автора

Джордж МартинДжордж Реймънд Ричард Мартин е американски писател на фентъзи и фантастика, сценарист и телевизионен продуцент. Той е най-известен със световните си бестселъри от поредицата епични фентъзи-романи „Песен за огън и лед“. Носител е на редица награди, сред които „Еми“, две награди „Небюла“ и шест награди „Хюго“. Мартин е посочен от списание „Тайм“ като една от 100-те най-влиятелни личности за 2011 г.

Джордж Мартин е роден през 1948 година в Ню Джърси и още от малък започва да пише истории за чудовища и да ги продава на съседските деца. По-късно става страстен почитател и колекционер на комикси и започва да пише фантастични сюжети за някои аматьорски издания. Първата му книга „Героят“ е издадена още през 1971 година от американското издателство “Galaxy”.
През 80-те години се мести в Калифорния, където участва като сценарист в сериала „Зоната на здрача“. Още е сценарист на филма „Последният защитник на Камелот“ (1986), който е създаден по едноименния разказ на Роджър Зелазни. Включва се в създаването и на продукции като сериала „Красавицата и звяра“ и „Входове“ на телевизия „ABC“.

Първият роман от сагата „Песен за огън и лед“ „Игра на тронове“ илиза през 1996 година. Поредицата продължава със „Сблъсък на крале“, „Вихър от мечове“, „Пир за врани“ и „Танц с дракони“, която беше издадена през 2011 година. 2016 година очаква шестата книга от поредицата, която ще носи името „Ветровете на зимата“. Междувременно биват издадени и други негови романи, сред които са „Смърт на светлината“, „Планетата на ветровете“ и „Бягащият ловец“, както и сборници с разкази като „Пясъчните крале“ и „Пътешествията на Тъф“. 

Откъс от книгата

Пролог

 

Човешка смрад изпълваше нощта.

Варгът, с изпъстрена от сянката сиво-кафява козина, спря под едно дърво и подуши. Въздишка на вятъра сред боровете донесе към него човешката воня, натрапваща се над по-смътните мириси на лисица и заек, на тюлен и елен, та и на вълк дори. И те бяха човешки миризми, знаеше варгът. Вмирисани стари кожи, зловоние на смърт и вкиснало, почти удавено под по-силната миризма на пушек, на кръв и гнило. Само човек смъкваше кожите от други зверове и носеше по себе си козината и космите им.

За разлика от вълците, варгите не се бояха от човеците. Омраза и глад се стегнаха на кълбо в корема му и той тихо изръмжа, в зов към едноокия си брат и малката си лукава сестра. Бягаше през дърветата, а спътниците му в глутницата го следваха неотлъчно по петите. Те също бяха уловили миризмата. Докато тичаше, виждаше и през техните очи и зърваше сам себе си напред. Дъхът на глутницата лъхаше топъл и бял от дългите сиви челюсти. Лед бе замръзнал между лапите им, корав като камък, но ловът вече почнал, плячката бе пред тях. „Плът – помисли варгът. – Месо“.

Човекът бе уязвимо същество. Голямо и силно, с добри и остри очи, ала с притъпено ухо и с глух за мирисите нос. Сърните, лосовете, че дори и зайците бяха по-бързи, а мечките и глиганите – по-свирепи в бой. Обаче в глутници хората бяха опасни. Щом се доближиха до плячката, варгът чу плач на кутре, пращене на заледилия се сняг под тромави човешки лапи, скърцане на твърди кожи и дрънчене на дълги сиви зъби, каквито носеха човеците.

„Мечове – изшепна глас в него. – Копия“.

Дърветата бяха пуснали ледени зъби, изпънати надолу от голите кафяви клони. Едноокият се вряза през шубраците и пръсна сняг. Глутницата го последва. Нагоре по хълма, надолу по другия склон, а после лесът се разтвори пред тях и разкри човеците. Едното същество бе женско. Увитото в козина вързопче, което притискаше до себе си, беше кутрето й. „Остави я за накрая – изшепна гласът, – мъжкарите са опасността“. Ревяха си един на друг, както правеха човеците, но варгът надушваше страха им. Един имаше дървен зъб, висок колкото него. Хвърли го, ала ръката му трепереше и зъбът излетя нависоко.

Глутницата връхлетя.

Едноокият му брат събори зъбохвъргача на гръб в снега и му разкъса гърлото. Сестра му се шмугна зад другия мъжкар и го нападна отзад. Така женската и кутрето й останаха за него.

Тя също имаше зъб, малък и направен от кост, но го пусна, щом челюстите на варга се стегнаха около крака й. Щом падна, обгърна с ръце вресливото си кутре. Под животинските кожи женската бе само кожа и кости, но бозките й бяха пълни с мляко. Най-сладко беше месото на кутрето. Вълкът запази най-добрите късове за брат си. Около труповете замръзналият сняг ставаше розов и червен, докато глутницата пируваше.

На левги оттам, в малка колиба със сламен покрив с дупка за дима и под от здраво утъпкана пръст, Варамир потрепери, закашля се и облиза устни. Очите му бяха зачервени, устните му напукани, гърлото му – пресъхнало и раздрано, ала вкусът на кръв и тлъстина изпълваше устата му, макар подутият му корем да ревеше за храна. „Детска плът – помисли, спомнил си за Бъмп. – Човешко месо“. Толкова ниско ли бе паднал, че да копнее за човешко месо? Можеше почти да чуе ръмженето на Хагон:

– Хора може да ядат плътта на зверове и зверове – плътта на хора, но човек, който яде плът на човек, е гнусна мерзост.

Мерзост. Открай време това бе любимата дума на Хагон. Мерзост, мерзост, мерзост. Да ядеш човешка плът беше мерзост, да се сношаваш като вълк с вълк беше мерзост, а да заграбиш тялото на друг човек бе най-голямата мерзост от всички. „Хагон беше слаб, плашеше го собствената му сила. Умря разплакан и сам, когато изтръгнах от него втория му живот“. Варамир лично бе изгълтал сърцето му. „На много и много ме научи, а последното, което научих от него, бе вкусът на човешка плът“.

Онова беше като вълк обаче. Никога не беше ял месото на хора с човешки зъби. Но нямаше да му се зловиди за пира на глутницата му. Вълците бяха също толкова прегладнели като него, мършави и изтръпнали от студ, и гладни, а плячката... „двама мъже и жена, жена с бебе, побягнали от поражение към смърт. Тъй или инак, скоро щяха да загинат от студ или от глад. Така бе по-добре, по-бързо. Милост“.

– Милост – промълви той на глас.

Гърлото му бе раздрано, но беше хубаво да чуе човешки глас, та дори и собствения си. Въздухът миришеше на плесен и влага, подът бе студен и твърд, а огънят даваше повече дим, отколкото топлина. Доближи се до пламъците, колкото посмя. Кашляше и трепереше, хълбокът му пулсираше от отворилата се рана. Кръв се бе просмукала до коленете в кожените му панталони и бе засъхнала на твърда кафява кора.

Трън го беше предупредила, че може да стане така.

– Заших я колкото можах – беше рекла, – ама трябва да почиваш и да я оставиш да зарасте, че плътта ще се разкъса и пак ще зейне.

Трън бе последната от спътниците му, жена на копието, корава като стар корен, цялата с брадавици, обрулена от вятъра и сбръчкана. Другите ги бяха оставили по пътя. Един по един изоставаха или драпаха напред, запътени към старите си селца или към Млечна вода, или Твърдината, или към самотната смърт в леса. Варамир не знаеше, а и му беше все едно. „Трябваше да взема някого от тях, докато имах възможност. Един от близнаците или едрия мъж с нашареното с белези лице, или червенокосия младок“. Беше го страх обаче. Някой от другите можеше да разбере какво става. После щяха да му се нахвърлят и да го убият. А и думите на Хагон го глождеха, тъй че бе пропуснал възможността.

След битката хиляди от тях се бяха тътрили през леса гладни, наплашени и бягащи от касапницата, развихрила се над тях при Вала. Някои бяха говорили за връщане в изоставените си домове, други – за втори щурм на портата, но повечето бяха объркани, без никаква представа накъде да тръгнат и какво да правят. Бяха избягали от враните в черните наметала и рицарите в сивата им стомана, но вече ги дебнеше още по-безмилостен враг. Ден след ден оставяха все повече трупове по пътя си. Някои умираха от глад, някои от студ или от болест. Други бяха избити от прежните си братя по оръжие, когато тръгнаха на юг с Манс Райдър, Краля отвъд Вала.

„Манс е паднал – казваха си един другиму оцелелите с отчаяни гласове, – Манс е пленен, Манс е мъртъв“.

– Харма е мъртва, а Манс е пленен, другите се разбягаха и ни оставиха – бе заявила Трън, докато шиеше раната му. – Тормунд, Ревливеца, Шестте кожи, всичките храбри щурмоваци. Къде са сега?

„Тя не ме познава – осъзна тогава Варамир. – А и защо?“ Без зверовете си не приличаше на велик мъж. „Бях Варамир Шестте кожи, който кършеше хляб с Манс Райдър“. Беше се нарекъл Варамир още на десет. „Име като за господар, име за песни, могъщо име и страховито“. А бе побягнал от враните като подплашен заек. Страшният лорд Варамир се бе оказал страхливец, но не можеше да понесе тя да узнае това, тъй че каза на жената на копието, че името му е Хагон. После се питаше защо точно това име бе дошло на езика му от всички, които можеше да си избере. „Изядох сърцето му и изпих кръвта му, а той все още ме терзае“.

Един ден, както бягаха, ги догони ездач, препуснал в галоп на мършав бял кон, и им ревна, че всички трябвало да тръгнат за Млечна вода, че Ревливеца събирал воини да прехвърлят Моста на черепите и да завземат Сенчестата кула. Мнозина го последваха, повечето – не. После някакъв мрачен воин в кожи и янтар минаваше от огнище на огнище и подканяше всички оцелели да се запътят на север и да намерят убежище в долината на Денн. Защо смяташе, че там ще са в безопасност, след като самите Денн бяха напуснали мястото, Варамир така и не разбра, но го последваха стотици. Други стотици тръгнаха подир горската вещица, получила видение за кораби, идещи да откарат свободния народ на юг.

– Морето трябва да потърсим! – викна Майка Къртица и следовниците й свърнаха на изток.

Варамир можеше да е сред тях, само да беше по-силен. Обаче морето беше сиво, студено и далечно и той знаеше, че така и няма да доживее да го види. Девет пъти беше умрял и издъхвал, но това сега щеше да е истинската му смърт. „Наметало от катерича кожа – спомни си. – Наръга ме с нож заради едно наметало от катерича кожа“.

Собственичката му бе мъртва, тилът й – размазан на червена каша, наръсена с парчета кост, но наметалото й изглеждаше топло и дебело. Валеше сняг, а Варамир бе изгубил наметалата си при Вала. Кожите му за спане и вълнените му долни дрехи, ботушите от овча кожа и обшитите с козина ръкавици, запасите му от медовина и скътана храна, кичурите коса, които взимаше от жените, с които спеше, даже златните гривни, които Манс му беше дал – всичко бе изгубено и захвърлено. „Изгарях и умирах, а после бягах, побъркан от болка и ужас“. Споменът все още го караше да се срамува, ала не беше сам. Други също бяха побягнали, стотици, хиляди. Битката бе изгубена. Рицарите бяха дошли, несъкрушими в стоманата си, и избиваха всеки, който останеше да се бие. Изборът бе да побегнеш или да умреш.

Не беше лесно да надпревариш смъртта обаче. Тъй че щом се натъкна на мъртвата в леса, Варамир коленичи да смъкне наметалото от нея и така и не видя момчето, когато изскочи от скривалището си да забие дългия нож в хълбока му и да изтръгне наметалото от стисналите го пръсти.

– Майка му – каза му Трън по-късно, след като момчето избяга. – Беше наметалото на майка му и като те видя да я крадеш...

– Тя беше мъртва – отвърна Варамир и изохка, щом костената й игла прониза плътта му. – Някой й беше разбил главата. Някоя врана.

– Не врана. Ония от Рогова стъпка, дето табаните им са като копита. Видях го. – Иглата й дръпна плътта и затвори раната на хълбока му. – Диваци, а кой е останал да ги усмири? – „Никой. Щом Манс е мъртъв, свободният народ е обречен“. Денн, великаните и Рогова стъпка, обитателите на пещери с наострените им зъби и хората от западния бряг с колесниците им от кост... всички те също бяха обречени. Дори враните. Те можеше и да не го знаят още, но и кучите синове с черните наметала щяха да погинат с останалите. Врагът идеше.

Грубият глас на Хагон отекна в главата му:

– Дванайсет смърти ще умреш, момче, и всяка една ще боли... ала щом дойде истинската смърт, пак ще живееш. Вторият живот е по-прост и по-сладък, викат.

Варамир Шестте кожи много скоро щеше да научи истината за това. Усещаше вкуса на истинската си смърт в лютивия дим, надвиснал във въздуха, усещаше я в жежкото под пръстите си, щом пъхнеше ръка под дрехите си да напипа раната. Мразът обаче също бе вътре в него, дълбоко в костите му. Този път студът щеше да го убие.

Последната му смърт беше от огън. „Изгорях“. Отпървом, в объркването си, бе помислил, че някой стрелец на Вала го е пронизал с огнена стрела... но огънят бе вътре в него, поглъщаше го. А болката...

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: