Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Светът преди вчера

Джаред Мейсън Даймънд

Джаред Даймънд е световноизвестен антрополог, еволюционен биолог и писател. У нас е познат с бестселърите „Пушки, вируси и стомана“ и „Колапсът“. „Светът преди вчера“ е най-новото му пътешествие в света на човешкото минало. Този път той се спира на теми, които ни помагат да разберем някои практически моменти в модерния живот. Дали например бебето трябва да спи в креватче, или на леглото при майка си? Как поемаме рискове и защо някои хора стават бъбриви? Как възниква примитивната политика? А примитивната държава? И как знанието на чужди езици помага да избегнем болестта на Алцхаймер?

Светът преди вчера“ съчетава мъдростта на науката с очарованието на едно невероятно световно приключение. Преживейте го, за да разберете себе си.

 

Наличност: Да

38,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Смятате ли, че параноята е модерно заболяване? Прочете тази книга. В продължение на няколко милиона години човек е бил или „конструктивен параноик“, или мъртъв.

Диабетът е едно от проклятията на века. Факт. Но ако вашият далечен прапрадядо не бе потенциален диабетик, сигурно днес нямаше да сте жив.

Смятате ли, че примитивните племена са разменяли храни и предмети, и така са възникнали пазарите и търговията? Така е според Адам Смит. Но според последните разкрития на антропологията предците ни са си поднасяли дарове, без да искат веднага нещо в замяна. Получателят е поемал моралното задължение да отвърне с подобен дар някъде в неопределеното бъдеще.

Джаред Даймънд е световноизвестен антрополог, еволюционен биолог и писател. У нас е познат с бестселърите „Пушки, вируси и стомана“ и „Колапсът“. „Светът преди вчера“ е най-новото му пътешествие в света на човешкото минало. Този път той се спира на теми, които ни помагат да разберем някои практически моменти в модерния живот. Дали например бебето трябва да спи в креватче, или на леглото при майка си? Как поемаме рискове и защо някои хора стават бъбриви? Как възниква примитивната политика? А примитивната държава? И как знанието на чужди езици помага да избегнем болестта на Алцхаймер?

Светът преди вчера“ съчетава мъдростта на науката с очарованието на едно невероятно световно приключение. Преживейте го, за да разберете себе си.

Откъс от книгата

Сцена на летището

7:00 сутринта, 30 април 2006 г. Намирам се в залата за чекиране на летището и стискам здраво багажната количка, докато около мен се бута тълпа от други бързащи да се чекират за първите сутрешни полети. Сцената е позната: стотици пътници с куфари, кашони, раници и бебета, наредени успоредни опашки пред дълга редица гишета, зад които униформени служители на авиолиниите седят пред компютри. Сред тълпата се мяркат и други униформени - пилоти и стюардеси, проверители на багаж и почти губещите се в тълпата двама полицаи, които стоят бездейно, с единствената задача да бъдат видими отвсякъде. Проверителите преглеждат багажите на рентгена, служителите на авиолиниите му поставят етикети, обработващите багажа го слагат на конвейера, който (надяваме се) го отнася до съответния самолет. На отсрещната страна на залата, срещу гишетата за чекиране, се продават вестници и бързи храни. Налице са и обичайните за такива места стенни часовници, телефони, банкомати, ескалатори към горните етажи и - разбира се - чакащите самолети, които се виждат през стъклените витрини на терминала.

Служителите движат чевръсто пръсти по клавиатурите, вперили поглед в екраните, а от време на време гишетата за заплащане с кредитни карти бълват по някоя разписка. Сред тълпата цари обичайната смесица от добро настроение, търпение, изнервеност, уважително изчакване на реда и сбогувания с приятели. Когато идва и моят ред, показвам лист хартия (маршрута, по който ще летя) на чекиращата ме служителка, който надали съм виждал през живота си и надали втори път ще срещна. Тя на свой ред ми връчва хартийка, даваща ми правото да прелетя стотици километри до място, където никога през живота си не съм бил и чиито обитатели не ме познават (но въпреки това ще изтърпят пристигането ми).

В тази наглед привична обстановка първото, което би направило впечатление на пътниците от САЩ, Европа или Азия е, че с изключение на мен и още неколцина туристи, всички останали в залата са хора от Нова Гвинея. Чуждестранният пасажер би забелязал освен това, че над гишетата не е американското знаме, а националният флаг на Папуа Нова Гвинея в черно, червено и златно, с изобразена върху него райска птица и съзвездието Южен кръст; и на гишетата не пише „Американ Еърлайнс“ или „Бритиш Еъруейс“, а „Еър Нюгини“; а обявените крайни точки на полетите звучат доста екзотично: Уапенаманда, Горока, Кикори, Кундиауа и Уеуак.

През въпросното утро се чекирам на летището на Порт Морсби - столицата на Папуа Нова Гвинея. За човек поне малко от малко запознат с историята на Нова Гвинея - сред които съм и аз, посетил Папуа Нова Гвинея за пръв път през 1964 г., когато все още я управляваше Австралия - сцената е и позната, но и удивителна и трогателна. Улових се как на ум я сравнявам със снимките от 1931 г. на първите австралийци, които навлезли в планинските райони на Нова Гвинея и „открили“ милион новогвинейски селяни, които все още използвали каменни сечива. На снимките планинците, прекарали хилядолетия в относителна изолация и съвсем слабо познаващи външния свят, гледат ужасени първите появили се ев- ропеиди. През 2006 г., на аерогарата Порт Морсби се вглеждах в лицата на новогвинейските пътници, служители и пилоти и виждах в тях лицата на новогвинейците, фотографирани през 1931 г. Хората в летищната зала не бяха, разбира се, същите хора, но лицата им ми изглеждаха познати и нищо чудно някои да бяха деца или внуци на хората, снимани през 1931 г.

Най-очебийната разлика между запазилата се в паметта ми сцена от чекирането през 2006 г. и снимките от „първото съприкосновение“ през 1931 г. е, че тогава фотографираните новогви- нейските планинци са оскъдно облечени в сламени поли, преметнали мрежести торби през рамо и с украшения от пера по главата, а онези от 2006 г. са в стандартното международно облекло: ризи, панталони, поли, шорти и бейзболни шапки. Само за едно-две поколения, дори в рамките на живота на много от хората в летищната зала, новогвинейските планинци се бяха научили да пишат, да ползват компютри и да карат самолети. Нищо чудно в залата да имаше и хора, които първи в племето си са се научили да пишат и да четат. Лично за мен разликата в поколенията пролича най-картинно от вида на двама новогвинейци в летищната тълпа: по-младият, в униформата на пилот, водеше по-стария и ми обясни, че това бил дядо му, който за пръв път щял да се качи на самолет; белокосият старец изглеждаше не по-малко удивен и объркан от хората във фотографията от 1931 г.

Но освен факта, че през 1931 г. хората са с поли от слама, а през 2006 г. - в западно облекло, запознатият с историята на Нова Гвинея би забелязал и други, много по-съществени различия между двете години. През 1931 г. новогвинейските планинци са нямали не само тъкани платове, но и разните съвременни технически устройства, като се почне от часовниците, телефоните и кредитните карти, та се стигне до компютрите, ескалаторите и самолетите. Но най-основното е, че новогвинейските планинци не са познавали през 1931 г. писмото, метала, парите, училищата и централизираното управление. И ако не знаехме отговора от най-новата история, вероятно щяхме да се чудим: възможно ли е едно общество без писменост да я овладее в рамките на едно-единствено поколение?

Още по-добрият познавач на историята на Нова Гвинея обаче неминуемо ще отбележи и други елементи от сцената през 2006 г., съвпадащи със сцени от съвременните летища в други части на света, но различаващи се от заснетите от патрулите на „първото съприкосновение“ през 1931 г. планинци. През 2006 г. се забелязва по-висок процент на белокоси старци, а в традиционното планинско общество малцина са оцелявали до тази възраст. Тълпата в летищната зала, която на новодошлия в Нова Гвинея първоначално би се сторила „хомогенна“ - всички имат тъмни кожи и гъсти къдрави коси - в действителност беше разнородна в много други отношения: високи живеещи в равнините от южното крайбрежие с редки бради и по-тесни лица, ниски, брадати, широколики планинци; а освен тях - островитяни и живеещи в равнините от северното крайбрежие с донякъде азиатски черти на лицата. През 1931 г. е било изключено човек да срещне на едно място и планинци, и южни живеещи в равнините, и северни живеещи в равнините; по онова време всяко струпване на хора в Нова Гвинея е щяло да бъде много по-хомогенно в сравнение с летищната тълпа от 2006 г. А вслушалият се в тълпата езиковед би различил десетки езици от няколко съвсем различни групи: тонални езици, в които думите се различават по тона и честотата на модулирания звук, като в китайския; австронезийски езици със сравнително прости срички и съгласни; и нетонални папуаски езици. И през 1931 г. е било възможно да срещнеш на едно място хора, говорещи на няколко различни езика, но в никакъв случай - говорещи на няколко десетки езика. През 2006 г. разговорите на гишетата за чекиране и между много от пътниците се водеха на два широко разпространени езика - английски и токписин (известен и под наименованията неомеланезийски или пиджин инглиш) - за разлика от 1931 г., когато всички разговори в планинските райони на Нова Гвинея са се водели на местни езици, някои от тях използвани само на съвсем ограничени територии.

Друга тънка разлика между 1931 г. и 2006 г. година е тази, че през 2006 г. в тълпата, за жалост, се забелязват и новогвинейци с често вече срещана американска телесна конструкция: с наднормено тегло и провиснали над коланите бирени шкембета. На снимките от преди 75 години не се вижда нито един по-пълен новогвинеец: всички са източени и мускулести. Ако ми се удадеше възможност да разговарям с лекарите на пътниците от летището, сигурно щях да чуя (ако се съди по съвременните статистически показатели за общественото здравеопазване в Нова Гвинея) за все по-честите случаи на диабет, дължащ се на наднормено тегло, а освен това и за случаи на хипертония, сърдечни заболявания, инсулти и рак, каквито предишното поколение не е познавало.

И още една разлика между тълпата от 2006 г. и онази от 1931 г. - нещо, което съвременният свят възприема за най-нормално: повечето струпали се в летищната зала хора бяха абсолютно непознати един на друг, но никой с никого не се биеше. Нещо, което през 1931 г. никой не би могъл да си представи: по онова време срещите между непознати по правило са се случвали рядко, били са опасни и в повечето случаи завършвали с насилие. Вярно е, че на летището присъстваха и двама полицаи, но тълпата всъщност сама поддържаше вътрешния ред, най-вече благодарение на всеобщото знание сред пасажерите, че нито един от околните непознати няма да ги нападне и че са членове на общество, което може да прибегне към още полицаи и военни, в случай че някоя свада излезе извън контрол. През 1931 г. не е съществувала нито полицията, нито правителствената власт. Пътниците на летището са свободни да летят или по друг начин да стигнат до Уапенаманда - нещо, което навремето ставало само по изключение. През 1931 г. нито един новогвинеец от Горока не бил стъпвал в Уапенаманда, намиращ се само на 172 км на запад, немислимо било дори да си представиш, че можеш да стигнеш от Горока до Уапенаманда, без да бъдеш убит от някой непознат още преди да си изминал първите петнадесетина километра. А ето че аз съвсем наскоро бях изминал единадесетте хиляди километра от Лос Анджелес до Порт Морсби - разстояние стотици пъти повече от онова, което някогашният новогвинейски планинец би извървял през живота си от родното си място.

Всички тези различия между хората от 2006 г. и 1931 г. могат да се обобщят със следните думи: през последните 75 години планинското население на Нова Гвинея е претърпяло на висока скорост промени, за които на по-голямата част от останалия свят са му били необходими хилядолетия. За отделни планинци промените са станали още по-бързо: мои приятели от Нова Гвинея са ми разправяли как участвали в изработката на последните каменни брадви и в последните традиционни междуплеменни битки само десетина години преди да се запознаем. Днес гражданите на индустриалните държави приемат за съвсем нормални споменатите по-горе белези на сцената от 2006 г. година: металът, писмеността, техниката, самолетите, полицията и правителството, хората с наднормено тегло, срещите с непознати, които не заплашват живота ти, разнородното население и така нататък. Но това са особености на съвременното човешко общество, които са се появили сравнително наскоро в историята на човечеството. През по-голямата част от шестте милиона години, откакто прачовекът и прашимпанзето са поели по различните пътища на еволюцията, човешките общества са живели и без метал, и без всички останали придобивки. Въпросните модерни атрибути се появяват едва през последните 11 000 години, и то - само в отделни части на света.

В някои отношения Нова Гвинея  ни предлага прозорец към света на хората, какъвто е бил едва ли не до вчера, ако го измерваме с мащаба на шестте милиона години човешка еволюция. (Изрично подчертавам „в някои отношения“ - новогвинейските планинци от 1931 г. не са стояли, разбира се, непроменени до вчерашния ден.) Промените, настъпили в планинските райони през последните 75 години, са се появявали и в други общества по цял свят, но в по-голямата част от този свят са се проявили по-рано и са се развили по-постепенно, отколкото в Нова Гвинея. Но и понятието „постепенно“ е относително: дори в онези общества, където първо са настъпили, историческият период от 11 000 години, за който говорим, си остава нищожен на фона на шестте милиона години. По принцип нашите човешки общества са претърпели дълбоките си промени едва напоследък - и с голяма бързина.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: