Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Светлината, която не виждаме

Антъни Доер

Най-добър исторически роман на 2014 на "GoodReads".

Опияняващ бестселър за сляпо момиче от Париж и млад немски войник, чиито пътища се преплитат в окупирана Франция по време на Втората световна война.

Мари-Лор живее с баща си в Париж, близо до Природоисторическия музей, където той работи като пазител на ключовете. Когато е на шест, Мари-Лор губи зрението си. Двустранно перде. Нелечимо. Места, които са ѝ били познати, се превръщат в лабиринти, изпълнени с опасности. Но истинската опасност предстои – войната започва и немците окупират Париж. Мари-Лор и баща ѝ бягат в Сен Мало при чичо ѝ. Младото момиче се бори с трудностите и постепенно става ключов агент на Съпротивата.

  • Корица: Мека
  • Страници: 416
  • Тегло: 0.645 кг
  • Издадена: 2015г
  • Издателство: Сиела
 

Наличност: Да

16,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Най-добър исторически роман на 2014 на "GoodReads".

Печели награда "Пулицър" 2015 за художествена литература и е финалист в National Book Award.

Опияняващ бестселър за сляпо момиче от Париж и млад немски войник, чиито пътища се преплитат в окупирана Франция по време на Втората световна война.

Мари-Лор живее с баща си в Париж, близо до Природоисторическия музей, където той работи като пазител на ключовете. Когато е на шест, Мари-Лор губи зрението си. Двустранно перде. Нелечимо. Места, които са ѝ били познати, се превръщат в лабиринти, изпълнени с опасности. Но истинската опасност предстои – войната започва и немците окупират Париж. Мари-Лор и баща ѝ бягат в Сен Мало при чичо ѝ. Младото момиче се бори с трудностите и постепенно става ключов агент на Съпротивата.

Вернер Пфениг отраства в бедно миньорско градче в Германия със сестра си Юта. Един ден двамата откриват старо радио. Седмица по-късно Вернер вече може да го сглобява и разглобява със затворени очи. За него радиото се превръща в страст, но и в надежда за избавление от предопределената участ да работи в мините. Талантът му осигурява място в академия на Хитлерюгенд, но реалността се оказва брутална – насилието и агресията са част от обучението. Скоро попада и в месомелачката на войната – изпратен е на фронта, където има за задача да засича радиопредаванията на Съпротивата.

Радиовълните свързват животите на Мари-Лор и Вернер дълго преди те да се срещнат. Войната е навсякъде около тях, но още една страшна тайна лежи на пътя им – тайна, заради която някои нацисти са готови да преобърнат Европа.

Откъс от книгата

Листовки

Те се изсипват привечер. Прелитат през крепостните стени, правят цигански колела над покривите, пърхат в пролуките между къщите. Цели улици кипят от тях, трепкаща бяла пяна върху паветата. „Спешно!“, се казва вътре. „Евакуирайте се в провинцията!“

Приливът идва. Луната виси, малка, жълта и гърбава. Върху покривите на хотелите по източния бряг и в градините зад тях няколко американски артилерийски разчета тъпчат запалителни снаряди в гърлата на минохвъргачките.

Бомбардировачи

Пресичат канала в полунощ. Дванайсет, с имена на песни: Stardust… Stormy Weather… In the Mood… Pistol-Packin’ Mama… Далеч под тях се плъзга морето, обсипано с лъкатушните чертички на безброй зайчета от пяна. Не след дълго навигаторите ще могат да различат ниските, огрени от луната издатини на островите по протежение на хоризонта. Франция.

Пращене в разговорните уредби. Умишлено, почти лениво бомбардировачите губят  височина. Нишки червена светлина се издигат от постовете на противовъздушната отбрана, пръснати по брега. Мрак, мяркат се разрушени кораби, потопени или торпилирани, един с откъсната носова част, друг примигващ в обятията на пламъците. На един от най-крайните острови паникьосани овце тичат на зигзаг между камъните. Вътре във всеки самолет един бомбохвъргач се взира през прицелния илюминатор и брои до двайсет. Четири, пет, шест, седем… За бомбардировачите укрепеният  град върху гранитния бряг е като прогнил зъб, нещо черно и опасно, гнойно огнище за изравяне.

Момичето

В един ъгъл на града, във висока и тясна къща на улица „Воборел“ № 4, на шестия и последен етаж едно незрящо шестнайсетгодишно момиче на име Мари-Лор Льоблан е коленичило над ниска маса, изцяло заета от някакъв макет. Макетът е миниатюрно копие на града, в който се намира, и се състои от мащабни модели на стотиците къщи, хотели и магазини зад крепостните му стени. Ето я катедралата с нейния фееричен шпил, стария тромав замък Сен Мало и редиците от големи крайбрежни къщи с щръкналите им комини. Лек дървен кей се извива като дъга пред плаж, който се казва „Пристана“; нежният и ажурен свод над пазара за морски дарове; мънички пейки, колкото семки от ябълка, са разпръснати по площадите.

Мари-Лор прокарва върховете на пръстите си по широкия около сантиметър парапет над крепостните стени, които оформят неправилна звездовидна рамка около макета. Напипва отворите, през които четири церемониални оръдия надничат към морето. „Холандския бастион“, шепне тя и пръстите ѝ слизат по малко стълбище. Улица „Въжарска“. Улица „Жак Картие“.

В ъгъла на стаят а стоят две поцинковани кофи, напълнени до ръба с вода. „Дръж ги винаги пълни – ѝ беше казал прачичо ѝ.  – Както и ваната на третия етаж. Кой знае кога пак ще врътнат кранчето.“

Пръстите ѝ поемат обратно към шпила на катедралата. Южно от него е „Портата на Динан“. Цяла вечер е обхождала с пръсти макета в очакване на прачичо си Етиен – собственика на къщата, който е излязъл предната нощ, докато е спяла, и още не се е върнал. Пак е нощ, часовникът прави поредния си оборот, целият  квартал е утихнал, а тя будува.

Чува бомбардировачите още докато са на пет километра от града. Все по-тревожно. Като шум от плисък в раковина.

Отваря прозореца на спалнята и бръмченето на самолетите се усилва. Иначе нощта е ужасно тиха: няма коли, няма глъч, няма тропот. Няма сирени. Няма крачки по калдъръма. Даже и чайки няма. Само приливът, през един ред къщи и шест етажа по-ниско, разливащ се в основите на крепостната стена.

И нещо друго.

Нещо, което пошляпва тихо, съвсем наблизо. Тя открехва лявото крило на жалузите и прокарва пръсти по летвите на дясното. В тях се е загнездил лист хартия. Поднася го към носа си. Мирише на прясно печатарско мастило. Бензин може би. Хартията шумоли, не е престояла дълго, още не е омекнала.

Мари-Лор остава нерешително до прозореца, по чорапи, спалнята е зад нея, с миди, наредени по горния ръб на гардероба, и камъчета край первазите. Бастунът ѝ е подпрян в ъгъла; дебелият  роман, напечатан с брайлова азбука, е захлупен върху леглото ѝ. Тътенът на самолетите се увеличава.

Момчето

Пет улици пò на север един белокос осемнайсетгодишен немски редник на име Вернер Пфениг се събужда от едва доловимо дразнещо жужене. Малко по-силно от мъркане на котка. Като мухи, блъскащи се в прозорец, някъде надалеч.

Къде е? Сладникавият , леко химически дъх на оръжейно масло; голата дървесина на прясно сковани сандъци за боеприпаси; нафталиновата миризма на стари завивки: в хотела е. Да, разбира се. Хотел „Пчела“.

Още е нощ. Рано е.

Откъм морето се чуват свистене и глухи тътени; противовъздушната отбрана влиза в действие.

Един ефрейтор от зенитния взвод тича по коридора към стълбището. „Бягай в подземието!“, виква му той през рамо и Вернер светва фенерчето си, свива одеялото в мешката и се затичва през помещението.

До съвсем неотдавна хотел „Пчела“ е бил много приятно място, с яркосини капаци на фасадата, стриди върху лед в ресторанта и бретонски сервитьори с папийонки, лъскащи чаши зад бара. Двайсет и една стаи за гости, с изглед към морето, и фоайе с камина, голяма колкото камион. Парижани са пиели аперитива си тук през уикендите; преди тях – разни държавни пратеници: министри, заместник-министри, игумени и адмирали, а векове по-рано – корсари с обветрени лица: убийци, грабители, похитители, моряци.

Преди това, преди изобщо да се превърне в хотел, цели пет века по-рано, сградата е била дом на заможен капер, който се отказва от пиратството и се заема да изучава пчелите в ливадите край Сен Мало, драскайки по тефтери и смучейки мед направо от питите. Резбованите гербове над дъбовите каси на вратите все още са с изображения на пчели; обвитият  в бръшлян водоскок на двора е във формата на кошер. Вернер особено харесва петте избелели фрески по таваните на най-представителните горни стаи, в които пчели с размерите на деца се носят на син фон – големи мързеливи търтеи и пчели работнички с прозрачни крила, – а над шестоъгълната вана една триметрова пчела майка, с фасетни очи и покрито със златист мъх коремче се извива през тавана.

През последните четири седмици хотелът се е превърнал в нещо друго: крепост. Един австрийски противовъздушен отряд е обковал с дъски всички прозорци и е преобърнал всички легла. Подсилил е входната врата, препречил е стълбището с каси от артилерийски снаряди. На четвъртия етаж, където стаите с френски балкони гледат право към крепостните стени, се е разположила една поовехтяла скорострелна гаубица от зенитната артилерия, 88-и калибър, способна да изстреля десеткилограмов снаряд на петнайсеткилометрово разстояние.

„Нейно Величество“, я наричат австрийците и през изминалата седмица са се грижили за нея като пчели работнички за царицата. Заредили са я с масла, пребоядисали са цевта, гресирали са ръчките ѝ, а в нозете ѝ са наредили торби с пясък като дарове.

Царствената „двойна осмица“, acht acht, кръвожаден монарх, на който са поверили съдбата си.

Вернер е на стълбището, още не е стигнал партера, когато осемдесет и осмицата произвежда два бързи последователни изстрела. За пръв път я чува от толкова близко разстояние и му се струва, че горната половина на хотела вече е отнесена. Спъва се и запушва уши с ръце. Ударната вълна пробягва по тресящите се стени, стига до основите и се връща нагоре.

Вернер чува как два етажа над него австрийците трополят , презареждат, чува и затихващия вой на двата отдалечаващи се снаряда, после взривовете над океана, вече на три или четири километра разстояние. Един от войниците, става ясно, пее. Или не само един? Може би всички пеят. Осем бойци от Луфтвафе, никой от кои то няма да бъде жив след час, пеят  любовна песен на кралицата си.

Вернер следва лъча на фенерчето си през фоайето. Тежкото оръдие гръмва за трети път, някъде наблизо се разсипват стъкла, вихри от сажди се свличат и трополят  в комините, а стените на хотела ечат като разлюлени камбани. Вернер се чуди дали няма да му изпадат зъбите.

 Дръпва вратата на подземието и поспира за малко с размътен поглед.

– Значи му дойде времето. Идват, а? Но от кого да получи отговор?

Сен Мало

Навсякъде из уличките последните не-евакуирани граждани се будят , пуфтят , въздишат. Стари моми, проститутки, хора над шейсетте. Ленивци, колаборационисти, скептици, пияни. Монахини от всевъзможни ордени. Бедняци. Инати. Слепи.

Някои бързат към бомбоубежищата. Други си казват, че става въпрос за обикновено учение. Трети се бавят  в търсене на одеяла, библии или колоди с карти.

Десантът в Нормандия се е състоял преди два месеца. Шербур е освободен, Кан и Рен – също. Половината Западна Франция е свободна. На изток руснаците са си върнали Минск; полската „Армия Крайова“ буни Варшава; а някои вестници дори имат смелостта да намекват за обрат във вой на та.

Но не и тук. Не и в тази последна цитадела на ръба на континента, последна германска твърдина на бретонския бряг.

Тук, както се шушне, немците са ремонтирали два километра от подземните коридори в основите на средновековните стени; изградили са нови отбранителни системи, нови канали, нови евакуационни изходи, удивително сложни подземни съоръжения. Под крепостта на полуостров Ла Сите, от другата страна на реката, срещу стария град, имало помещения за първа помощ, складове за боеприпаси, дори цял подземен лазарет, ако се вярва на слуховете.

Имало климатична инсталация, двесталитров воден резервоар, пряка телефонна линия до Берлин. Капани със самозадействащи се огнехвъргачки, мрежа от бункери с перископи, както и боеприпаси, достатъчни за всекидневен обстрел на морето в продължение на една година. Имало, както се шушне, хиляда готови на саможертва немци. Или пет хиляди. Може би повече.

Сен Мало – водата обгражда града от четирите му страни. Връзката с останалата част от Франция е съвсем условна: тротоар, мост, една плюнка пясък. Ние сме преди всичко граждани на Мало, казват жителите. После бретонци. И колкото да не е без нищо – французи.

В бурно време гранитът изглежда синкав. При най-висок прилив морето допълзява до подземията в самия център на града. При най-нисък – над повърхност та му щръкват обраслите с миди ребра на безчислени отломки от корабокрушения. За три хиляди години този малък нос неведнъж е бил обект на обсади. Но не и като сегашната.

Възрастна жена гушва в скута си палаво пеленаче, внучето си. Докато уринира в една алея край Сен Серван, на километър и нещо разстояние, един пиян вдига листче от храстите. „Спешно!“, пише на него. „Евакуирайте се в провинцията!“

Противовъздушните батареи свят кат из островите в далечината, тежките немски оръдия в стария град сипят с вой нови и нови снаряди над морето, а триста и шейсет французи, пленници в една островна крепост, наречена Фор Насионал, на половин километър разстояние от брега, стоят скупчени в огретия от лунна светлина вътрешен двор и се взират в мрака над себе си.

Четири години окупация и ревът на прииждащите бомбардировачи означават… какво? Избавление? Изтребление? Кречеталата на зенитната артилерия. Десетина гълъба, дремещи върху шпила на катедралата, се разлитат надолу и се понасят над залива.

Ул. „Воборел“ № 4

Мaри-Лор Льоблан стои сама в спалнята си, вдишвайки дъха на листовката, която не може да прочете. Сирените вият. Тя затваря жалузите и пуска резето на прозореца. С всяка секунда самолетите приближат; всяка секунда е загуба. Би трябвало да хукне надолу. Към ъгъла на кухнята, в кой то малък капак води към подземие, пълно с прах, нагризани от мишките черги и прастари куфари, кой знае откога неотваряни.

Вместо това тя се връща при масата до леглото и коленичи край макета на града.

Пръстите ѝ отново намират крепостните стени, „Холандския бастион“, малкото стълбище, водещо надолу. От този прозорец, точно тук, в истинския град, една жена тупа килимите си всяка неделя. А от този едно момче веднъж беше изкрещяло: „Гледай къде вървиш, сляпа ли си!“ Стъклата на прозорците дрънчат в рамките си. Зенитните оръдия бълват още един залп. Планетата напредва в орбитата си.

Под върховете на пръстите ѝ миниатюрната улица „Естре“ пресича миниатюрната улица „Воборел“. Пръстите ѝ завиват надясно, плъзгат се по входовете на къщите. Едно… две… три. Четири. Колко ли пъти го е правила?

Номер четири: високата като изоставено птиче гнездо къща, собственост на прачичо ѝ Етиен. Където е прекарала четири години. Където в момента стои сама, коленичила на шестия етаж, докато една дузина американски бомбардировачи реват към нея.

Натиска навътре мъничката входна врата, освобождава една скрита ключалка и миниатюрната къща се отделя от макета. В ръцете ѝ е колкото една от цигарените кутии на баща ѝ. Бомбардировачите вече са толкова близо, че подът тръпне под коленете ѝ. Отвън във фоайето кристалните висулки на полилея, окачен над стълбището, звънят . Мари-Лор завърта коминчето на малката къща на деветдесет градуса. После плъзга и отстранява трите дъсчици, образуващи покрива, и я обръща.

В дланта ѝ се изсипва камъче.

Студено. С размера на гълъбово яйце. И формата на сълза.

Мари-Лор стиска мъничката къща в едната си ръка и камъчето в другата. Стаята ѝ се струва като картонена кутия. Сякаш нечии гигантски пръсти всеки момент ще пробият  стените ѝ.

– Папà? – прошепва тя.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: