Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Сурови мисли със странен сос

Калин Терзийски

Сурови мисли със странен сос е сборник с разкази на писателя и поет Калин Терзийски-Кайо. Той обединява на пръв поглед напълно несъвместими „парчета от мисли”.

Част от разказите са издържани в стила на механичното писане на сюрреалистите (със съвсем ясен пародиен намек), друга част са напълно класически реалистични разкази(с лек гротесков нюанс).

Контрастът между разказите е голям и е търсен. Книгата може да се определи като зловещо-развлекателна.

 

Наличност: Да

10,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

Калин Терзийски е роден на 22 март 1970 г. в София. Завършил е медицина и е специализирал психиатрия. Работил е като дърводелец, анкетьор, санитар, медицинска сестра, копирайтър, редактор.

От 1996 до 2001 г. работи като лекар в психиатричната болница в Курило. От 1995 г. се занимава с публицистика, радио, телевизия.

Публикува различни текстове в периодичния печат – списанията “SAX”, “Егоист”, “Едно”, “Найт лайф”, “Ева”, “Клуб М”, вестниците на „Труд”. Бил е сценарист на телевизионни и радиопредавания: “Квартал“, „Хъшове“, „Каналето“, „Шаш“, „Досиетата Хъ“, „Пълна лудница“.

Започва да пише поезия и проза през 1997 г. През 2006-та е съосновател, заедно с Мартин Карбовски и Ангел Константинов, на литературен клуб Литература Диктатура. Калин Терзийски е написал книгите: „Сол” (стихове), ”Тринайсет парчета от счупеното време” (разкази), „Сурови мисли със странен сос”(разкази), “Има ли кой да ви обича” (разкази), „Алкохол” ( роман).

Участва в сборниците: „Недялко…projekt”, „Антология на живите”, „Обществен експеримент”, „Троица”. Има една дъщеря.

Откъс от книгата

Това беше преди три години, през август. Този следобед беше толкова милостив, че бях готов да повярвам, че животът е хубав. Още от сутринта ми беше добре. Слънцето не гореше тревите, а ги затопляше достатъчно, че да замиришат на нагорещена трева и само толкова, не повече.

По това време пиех вечер с кварталните пияници – корави и симпатични хорица, повечето бивши военни, а през деня пишех въпроси за една телевизионна игра, което беше забавно, преглеждах купища истински, книжни енциклопедии. Понякога ходех да виждам дъщеря си, която усилено растеше и съвсем ясно разбираше, че баща й е беден, и като че вече се срамуваше от това.

В този ден бях съвсем ведър. Бях взел пари от телевизионната игра. Бях пийнал по обед три бири с някакъв бивш старшина, който ми беше разказал за една своя позната комарджийка. Тя била толкова пленена от хазарта, че когато се разболяла от рак на трийсет и девет, той я карал с инвалидна количка в залата и тя профуквала парите си за химиотерапия на масите и на машинките.

Към три часа ми се обади Аци Великия, най-тъжния сред поетите, моя огромен, мъдър като пълна чаша приятел. Покани ме да пийнем по нещо в парка „Заимов”. Плеснах от радост с ръце. Много обичах да се виждам с него. Той говори бързо и казва толкова забавни неща, че човек няма време да се смее на всичките и се смее петнайсет минути след като той е спрял да говори, за да навакса за всички казани смешки.

Голям мъж беше Аци. По това време той пиеше също като мене. Много. Но за разлика от мене – спокойно и без самоубийствено настървение. Сяда някъде и пие, докато светлата му брада не започне да влиза сама в чашата, а ангелските му сини очи не започнат да се затварят като на някакъв руски светец.

И затова особено много се зарадвах на поканата му да пийнем.

Обух си съвсем нов, кадифен панталон. Напълних джоба на якето си с хапчета. Така правех винаги, заради проклетите си фобии. Пооправих чорлавата си брада и дългата си и пооредяла, къдрава коса и потеглих за срещата. Когато пристигнах, Аци вече беше пийнал сто грама водка. Побързах да го догоня. Разказахме си по четири вица докато нагаждахме темпото на пиенето си. Аци пиеше по-бавно, но по-равномерно от мене, така че се изравних с него на втората водка.

После решихме да преминем на бира. Говорехме си за Петербург и музея на Гогол, за петербургските театри и за петербургските кръчми. Аци беше учил богословие в Петербург. След два часа бяхме изпили по четири бири. Аци ми беше разказал за: живота на алкохолиците в Перник, за дядо си, участвал в две войни, за другия си дядо – поп, за пиесата, която пише от години, за жена си – актрисата, за сина си – тийнейджъра и за това как баща му – писателят от тоталитарните времена, правел задушени миди на колегите си писатели в почивните „Домове на писателите” преди сто и повече години. След това, след като бяхме приключили с горните теми, преминахме за кратко отново на водка. И заговорихме за други работи. За живота. Но не само. Говорихме още за: Тодор Живков, за пиенето на одеколон, за софийските млади актриси, колежки на жена му, за работата ни като сценаристи и колко е безперспективна тя. И най-вече си говорихме за това, че в този ден, хубав като самите нас, пред нас се е разпростряло бъдеще, което не е за изхвърляне.

Но по едно време на мене ми прилоша малко.

А може би просто не ми се искаше да прекалявам с пиенето. Не знам. Може би исках да се прибера по-рано, защото и най-закоравелия алкохолик в такива дни иска да се прибере вкъщи трезвен. Да се наслади на що-годе хубавия живот. На все още несвършилия си живот...

Извиних се на Аци сто и двайсет пъти. Прегърнах го поне десет. Той двеста пъти ме попита дали не искам да ми даде пари за такси, защото бях изхарчил моите (това не означаваше, че ако бях останал нямаше да се намерят за още пиене), разказахме си още два-три вица, прегърнахме се още два пъти и си тръгнах.

По пътя усетих, че въпреки безбрежното августовско настроение, главата ми пулсира. Не ми е никак добре. Очите ми тръпнеха. Реших, че кръвното ми налягане се е покачило, както често ми се случваше по това време. И без много да му мисля извадих от джоба си една таблетка диазепам и една таблетка лекарство за кръвно. Глътнах ги и поех пеша към своя беден дом.

След половин час се озовах някъде близо до Инфекциозна болница, а след един час скитах отвъд Емил Марков. Не знаех как съм се озовал чак там. Явно бирата в комбинация с двете водки и лекарството за кръвно ме объркваха. Ходех без посока. Хващах неправилни автобуси. Слизах след една спирка, за да хвана още по-неправилни.

Но това не ме дразнеше. Денят беше свършил и цареше нежна нощ, а аз сe скитах по софийските улици и не можех да се прибера, защото бях замаян и отпуснат, обхванат от онова непобедимо чувство за свобода, което изпитват само пияните.

Най-накрая хванах правилния автобус, който ме закара до Орлов мост. Оттук нататък бих могъл да разказвам историята само по много откъслечни спомени и разкази на очевидци. Та тогава, на Орлов мост, съм решил да пресека Цариградско шосе. На бегом. В тъмното. Цариградско шосе с хилядите летящи коли. Все още си мисля, че тази тогавашна августовска необяснима лекота ме е водела всъщност към най- освобождаващото действие, което може да извърши човек в своя живот. Самоубийството.

Човек, мисля си, може да е планирал самоубийството си, без въобще да знае за това. Иначе не мога да си представя какво би ме накарало да се хвърля под гумите на хвърчащите със сто километра в час бесни автомобили. Но съм се хвърлил. От този момент помня само едно. Ужасен тих трясък. Баууум. Асфалтът, като ярък фотос от фотографска изложба, се забива в лицето ми. И припадам.

         ...................

Когато се събудих, бях на операционна маса. Група лекари се суетяха над мене. Не болеше особено, но не беше ясно дали има нещо останало от мене, та да има какво да ме боли. Разказах един цял виц и един до половината и припаднах.

После се събудих пак. Бях в стая с пет човека. Беше полутъмно. Бях облечен с пижама. На главата ми имаше тюрбан от бинт. Попитах хората, моите съседи по стая, къде се намирам. Те казаха: „В гръдна хирургия”. „Аха – казах аз – значи съм си счупил някое и друго ребро”. И припаднах.

Когато пак се събудих още беше полутъмно, но явно беше сутрин. Помолих един от другарите си - болници за телефон, тъй като ме бяха съблекли и бяха напъхали остатъците ми в пижама, а в нейните джобове естествено нямаше телефон.

Позвъних на Ив. Тя ядосано ме попита къде съм. Аз се изсмях. Присвих се от болката, експлоадирала в ребрата ми. Казах й, че ме е блъснала кола и съм в „Пирогов”. Съседите ми се разсмяха и казаха, че това е Военна болница. Изсмях се и аз и пак припаднах за малко. А после...

 Да, ето тук започва истинската история. На сутринта съвсем ясно осъзнах какво се е случило. Беше ме блъснала кола с огромна скорост, а въпреки това бях оцелял и от това, което можех да разбера чрез раздвижване и опипване нямах сериозни травми, с изключение на смазаната глава и счупените, хрущящи при всяко вдишване, ребра. Бях оцелял по чудо и сега си лежах. Жива душа почиваща си кротко в разнебитено, смазано тяло.

Точно в този момент. В шест сутринта. Намиращ се никъде. Обкръжен от непознати. Загледан в самотния тухлен комин пред прозореца. Аз бях спокоен и наред със себе си.

Бях получил ясен знак, че щом не съм умрял, явно Господ има планове за мене. Това е най-успокояващото нещо на света. Имах съвсем конкретен отговор и сега си лежах болезнен, кротък и разнебитен и се радвах на това, че съм жив и ми е потвърдено, че трябва да остана жив още известно време.

 Освен това не се чувствах виновен за нищо от нещата на тоя изпълнен с вини свят. Не може да си толкова тежко ранен и да се чувстваш виновен. Бях осъществил специално за себе си, за своята измъчена душа, едно изкупление. И сега лежах почти безгрешен. Само дето ми се пиеше.

Но не изпитвах срам и вина за това, че ми се пие. Напротив, сега имах толкова тежки и необорими доводи, че трябва да си пийна, че всяка вина и срам се разбиваха на пух и прах. Болеше ме, бях тежко ранен – на кого ли в това състояние ще откажат някоя крепка, спасителна глътка уиски или водка?! И кой ли би отказал?!

         ......................

 Лежах си и измислях варианти да си намеря нещо за пиене. Само липсата на хубаво питие пречеше на съвършенството да полегне до мене. Да ме прегърне. Така че още не бях достигнал до пълното спокойствие и хармония със себе си. След един час отидох съвсем сам до кабинета на завеждащия отделението и го помолих да ме пусне за малко извън болницата. Казах му: „Колега, бихте ли ме пуснал за малко...навън, защото имам много важна работа.”

Завеждащият ме изгледа и със съжаление каза, че няма да ме пусне, защото съм луд и опасен за себе си. Било много смешно това, че съм жив, а не мъртъв. А още по-смешно било, че не само съм жив, но и искам да изляза. Ха. Ха. Ха.

Постоях безсилен пред  доводите на завеждащия. После се прибрах в стаята и заизмислях други планове. Не се чувствах зле в чистата и приятна Военна болница. Всичко ме болеше, с изключение на душата. Ето това е нашият глупав земен абсурд – трябва да накажем и измъчим тялото си до безумна степен, за да бъде спокойна душата ни. Мислите ли, че се е терзаел Исус на кръста? Аз мисля, че това са били най-нежните и спокойни мигове в живота му. Никакво терзание няма, когато тялото е смазано. Когато е здраво, алчно и похотливо, то кара душата да страда от срам и угризения. А те карат душата да пие, да пие, да пие, докато не изтерзае най-накрая проклетото тяло.

Но сега, въпреки уютната разбитост на тялото, на мене ми се пийваше. Не от мъка и от угризения, а от желание да достигна пълното съвършенство. Представях си как душата ми си почива в разхвърляната стая на тялото ми, в уюта сред счупени ребра и хиляди болки; как душата ми се свива на топличко кълбо и си кротува в старото разнебитено тяло и иска към целия този уют да добави и двеста грама бистра водка, или триста грама тъмно, загадъчно уиски.

В десет се обадих на Аци.

Казах му: „Аци, катастрофирах. Можеш ли да дойдеш, да те видя пък и да ми донесеш някои необходими неща, че аз нямам нищо като за болница?”

„Като какво, например? – попита Аци. – Какво мога да ти донеса?”

 „Една малка бутилка водка, Аци!” - казах за първи път в живота си без капка неудобство. Въздъхнах от облекчение, защото знаех, че Аци е добър другар и скоро ще дойде с бутилката. Ако му бях поръчал плутоний сигурно щеше да се забави, но все пак да ми донесе.

 След като поръчах напитки за душата си, зачаках визитацията. Тя дойде и докато течеше се държах като интелигентен човек, който просто от интерес, за да разбере това-онова за живота, се е подложил акуратно на катастрофа. Не помнех никакви подробности от катастрофата. Затова заразпитвах младия и съсипан от трезв живот лекар. Лекарят, който всъщност ме беше и оперирал, ми разказа, че ме е блъснала кола, движеща се с осемдесет километра в час. При такъв удар никой не оставал жив. Освен счупените ребра знаех, че имам контузия на мозъка, което е нещо доста по-сериозно от сътресението, и е доста опасно за моя чудотворно спасен живот. Знаех това и ми беше весело.

Така ранен и чудотворно спасен, аз не носех отговорност за това, че не се чувствам добре. Здравият се мъчи, когато не се чувства добре, защото смята, че е длъжен да се чувства добре. Но размазаният като мене чувства, че в това да го боли и да му е зле има нещо законно и естествено и той може да е спокоен и да се оплаква и да страда на воля. Благодарих на доктора и точно когато той излезе, в стаята влезе Аци.

Хванах го под ръка и го заведох в столовата. Там той ме разгледа и се позасмя. Сигурно изглеждах смешен със султанската си чалма. Седнахме и извадихме бутилката. Бях щастлив и възбуден. Харесваше ми идиотската и напълно самоубийствена идея да си пийна. Бях свободен. Господар на малка и разрушена империя. Малка и разрушена, но способна да оцелее и при сблъсък с осемдесет километра в час.

Бях господар на себе си. Отворих бутилката. Извадих от джоба си две чашки. Бях ги намерил в банята на стаята. Налях на двама ни. Без да говорим пийнахме. Разказах на милия си другар всичко, което помнех. Пийнахме пак.

Почувствах Аци като свой брат и спасител. Допихме водката, станах и кривейки се от приятна болка се прибрах в стаята. Там полежах. Разглеждах списание, в което се казваше как да живеем щастливо до дълбока старост като пием по чаша вино на ден. Прочетох статията за виното и се усмихнах. Бях намерил спокойствието и себе си.

Когато Аци си тръгваше му бях поръчал да казва на всеки, който би искал да дойде да ме посети, да носи по нещо за пиене. Сега само седях и кротко си чаках. Като паяк в ъгъла на своята паяжина.

След час на вратата се появи голямата, умна и нахална глава на Карбовски. Той светна с очилата си. Под очилата му се появи половин литрова бутилка нежно като мед ирландско уиски. Усмихнах му се измъчено. С огромна яснота усещах ползата от болестта.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: