Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Страната на Нора Робъртс: Последна спирка Деър Вели

Ава Майлс

Журналистката Мередит Хейл преживява тежко развода си. Бившият й съпруг хвърля вината за несполучливия им брак върху романите на Нора Робъртс, към които тя е пристрастена. Романтичните й представи за „живели щастливо до края на дните си“ са разбити на пух и прах. Родителите й я молят да се върне в родния си град Деър Вели, Колорадо, за да помогне в семейния вестник. Тогава Мередит разбира, че е настъпил моментът да изгради отново живота си и да докаже, че любовта все пак съществува.

  • Корица: Мека
  • Страници: 416
  • Тегло: 0.400 кг
  • Издадена: 14.12.2015 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Ава Майлс
 

Наличност: Да

17,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Откъс от книгата

1.

Мередит Хейл огледа витрината на магазина. Веднага съзря най-новата книга на Нора Робъртс с красив, въздействащ пейзаж на корицата – необятна морска шир и хоризонт.

Цялата настръхна. Стомахът й се сви на топка. Мередит нервно опипа червеното дантелено бюстие на „Ла Перла“ под черното си сако и пристъпи към витрината. Не можеше да откъсне поглед от книгите на Нора, едва си поемаше дъх. Един вътрешен глас й подсказваше да се овладее. Все пак това беше само някаква си книжарница... Не подготвяше покушение срещу президента.

Отказа се от романите на Нора преди около година, с един замах, когато съпругът й – Рик-Дик – запрати „Черните хълмове“ в стената, крещейки, че любимата й авторка й създавала нереалистична представа за любовта.

– На нея дължим проблемите в брака ни – твърдеше той. – Напълнила ти е главата с разни щуротии за вечната любов. Всички големи хора знаят, че това съществува само в приказките. Кога най-после ще пораснеш?

След тази тирада той събра всичките си шити по поръчка костюми и затръшна след себе си вратата на скъпия им манхатънски апартамент.

Отначало Мередит си мислеше, че може би е прав, но книгите на Нора страшно й липсваха. Отказа се от тях, но това с нищо не улесни развода й. Не й помогна да овладява пристъпите на паника, които я връхлитаха.

Искаше си обратно Нора Робъртс, по дяволите. Беше време да вземе живота си в ръце.

Паника я завладя само като гледаше романите на витрината. Дланите й се изпотиха. Избърса ги в черния си костюм и взе да рови в елегантната си чанта за мобилния телефон. Единствено сестра й можеше да я убеди да влезе в магазина. Джил можеше да убеди всекиго за всичко.

– Здрасти, Мери – поздрави я Джил на неотменния музикален фон на любимата й група АББА.

– Здравей – отвърна тя, като се постара да прозвучи възможно най-спокойна. – Как върви работата в кафенето?

– Ами, след като местният дистрибутор на млечни произведения взе да ме убеждава да сменя името на кафенето от „Не на мен тая соя“ на „Не ми пипайте млякото“, ми идва да си разбия главата в кафе-машината. Страшен тъпак. Опитах се да му обясня, че това е игра на думи, а той само мигаше насреща ми като дойна крава.

Паниката на Мередит постепенно започна да стихва. Историите на Джил винаги я разведряваха.

– В Ню Йорк не съм попадала на дистрибутори на мляко. Носят ли специални униформи?

– Не, слава богу. Като стана на дума за мляко, получи ли подаръка ми?

Мередит се приближи към витрината, за да не я повлече тълпата минувачи, и попита:

– Имаш предвид чашата за кафе с надпис „В името на любовта“?

– Да. Опитах се да разкарам млекаря, като му казах, че ще сложа чашите на витрината, но той не се помръдна. Дори ми предложи да ме научи как се дои крава. Мисля, че ми е хвърлил око.

Мередит невъздържано се изкиска, което й спечели неодобрителния поглед на минаващ финансист, издокаран със скъпи обувки, колан и куфарче в тон – униформата на Уолстрийт.

– А пък аз си мислех, че моят любовен живот е патетичен.

– Какъв любовен живот?

– Смехотворен... В тази връзка, да ти призная, че съм пред една книжарница. Сутринта се събудих с усещането, че ми се чете.

– О, миличка, това е чудесно.

– Ха... – тя се загледа в забързаните хора, които влизаха и излизаха от книжарницата на Осемдесет и втора и Бродуей.

– Добре, дишай дълбоко. Боже, Мери, звучиш като старата леля Хелън, когато на Коледа си сваля кислородната маска, за да дръпне тайно глътка от уискито на дядо.

– Точно така. Дишам. – Дали нямаше проблеми и със зрението? – Правя крачка напред.

– О, сладурче, защо ли с мама не сме там да споделим този миг...

Тънката ирония на сестра й успя да проникне в замъгленото й съзнание. Мередит вече не беше сигурна, че е в собственото си тяло, но усети, че пристъпва напред. Отвори вратата. Влезе. Едва се крепеше на краката си, сякаш бяха гумени.

– Вътре ли си вече?

– Да – тя се пъхна в един от тесните редове между рафтовете с книги. Навсякъде наоколо сновяха хора.

– Поздравявам те със завръщането ти сред четящите.

Нима можеше да чуе нещо по-успокоително?

– Благодаря. Стоя точно до сектора с трилъри и съспенс заглавия. Това ме подсеща за дядо. Убеден е, че има някаква конспирация в университета. По негова молба проучвам въпроса за търговията с наркотици. Може би ще е по-добре да му купя един роман на Джон Гришам.

– Знам! Постоянно ме разпитва за купоните, на които ходя. Казах му, че просто хората прекаляват с пиенето и повръщат. Точка.

– Кажи го на неукротимия му журналистически дух – макар че тя едва ли беше човек, който можеше да дава съвети. Не и с това ДНК, което бе наследила.

– Сигурно се досещаш колко ти е благодарно семейството, че помагаш на татко след инфаркта – каза сестра й. – Въпреки това виждам, че работата му идва в повече. Обича хартията като дете – също като дядо.

– Знам, Джил – изведнъж я връхлетя чувство за вина, силно, колкото и паниката й. Да, наистина им помагаше, но й се искаше да можеше да направи нещо повече. Далечното разстояние понякога й тежеше.

– Не знам как да ти го кажа – покашля се сестра й, – все пак трябва да знаеш. Съжалявам, разбирам, че моментът е неподходящ. Сигурно ти тежи първата годишнина от развода ти, но... – дишането на сестра й се учести в слушалката. – Лекарят е притеснен за състоянието на татко и реши да му наложи малко почивка. Мама не искаше да те занимава, но някой трябва да помага на дядо. Все пак е прехвърлил седемдесетте. Има ли някаква възможност да си дойдеш у дома за... няколко месеца? Аз бих се заела с това, но журналистическият ми усет е нулев. А освен това трябва да продължа с „Не на мен тая соя“.

– Да се върна вкъщи ли? – тя се блъсна в една етажерка с книги и цял рафт с романи на Джеймс Патерсън с твърди корици се изсипа на пода. При тази мисъл дробовете й сякаш замряха. – Не мога да дишам... а наистина се опитвам. – Тя жадно си пое въздух.

– Отиди в кафенето и поседни. Сложи глава между коленете.

Тя се затътри до един стол и погледът й попадна на сектора с любовни романи. Напрежението в ребрата й можеше да се сравни с боа, която души жертвата си. Не я интересуваше какво щяха да си помислят хората. Сложи глава между коленете точно когато взе да й причернява.

Телефонът, който стискаше в ръката, звънна – още някой я търсеше. Тя не му обърна внимание и продължи дълбоко да си поема въздух. Остана наведена, докато не се увери, че е вдишала всичкия въздух в Манхатън. Вдигна телефона до ухото си.

– Още ли си там?

– Аха.

– Добре ли си?

Това бе въпросът на годината.

– Не припаднах, но бях на косъм.

– Мередит, съпругът ти те мамеше, а хвърли вината върху теб и романите на Нора. Ти преживя голямо емоционално сътресение. Дай си почивка. Постоянно повтарям това и на Джема.

Най-близката приятелка на Джил току-що бе зарязана от ученическата си любов.

– Много си силна в съветите.

– Имам практика. Джема е съкрушена.

– Да, представям си. – Сълзите пареха очите й и тя стисна основата на носа си. – Няма да издържа още една нощ в апартамента си. Така ми липсват жилището ми в Трибека, заведенията, галериите. Не ми липсва Рик-Дик , а динамичният живот.

– Липсва ти сигурността на брачния живот, Мери. Може би връщането ти вкъщи ще ти даде нова перспектива. Там нямаш семейство. Повечето от приятелите ти те забравиха след развода.

Така си беше. През изминалата година осъзна пълния смисъл на клишето „лицемерни приятелки“.

– Липсвате ми, хора. – Но чак толкова, че да се върне вкъщи? Живееше в Ню Йорк откакто започна работа. – Чакай да си взема едно кафе...

– Жалко, че не съм там да ти направя от любимото ти. После щях да те прегърна силно и да ти разкажа за Пейдж Лортън, която заради навика си да сумти напълни носа си с бита сметана и старият Пъркинс й приложи метода Хаймлих.

Смехът й се разнесе като пуканки в микровълнова фурна.

– О, Джили, обичам те.

– И аз те обичам. Ти си моята голяма сестричка. Липсваш ми, Мери.

Като отдалечи слушалката от лицето си за момент, тя отиде до щанда и си поръча дълго лате без пяна, после се затътри обратно до стола си. Тръшна се на металната облегалка и отново сложи телефона до ухото си.

– Трябва да обмисля тази идея.

– Естествено, Карън знае колко труд хвърли, откакто започна във вестника й. Вече си там от година. А и това е конкурентният вестник на Рик-Дик, което си е истински бонус.

Кафето й чудодейно изникна пред нея. Тя вдигна поглед и видя дребен барман с гладко пригладена назад коса.

– Имате вид на човек, който трябва да бъде обслужен.

Любезното отношение не се срещаше често в Ню Йорк, но в родния й град Деър Вели, Колорадо, беше традиция.

– Благодаря – изведнъж я налегна носталгия. – Може и да си права, Джил. Ще е хубаво да съм сред близки хора.

– Браво! Значи ще помислиш. Поговори с Карън. А сега си изпий латето и после ще те уговорим да се върнеш към сектора с любовни романи. Страната на Нора Робъртс те очаква.

Усмивка грейна на устните на Мередит.

– Бях забравила, че мама наричаше така книгите на Нора. Насочваше пръст към татко, заявяваше му, че за няколко часа изчезва в Страната на Нора Робъртс, и се затваряше в спалнята с някой от романите й. Сякаш потъваше в „Дисниленд“ за възрастни. Татко така и не можа да го проумее.

– Да, но поне не го използва като мотив за развод. А Рик-Дик е от типа мъже, които не могат да поемат отговорност, затова обвинява теб... и романите. Не е ли пълен абсурд? Все едно да кажеш, че трагедията „Ромео и Жулиета“ е виновна за самоубийствата сред тийнейджърите. Безумие.

– Така си е – тя допи последната глътка и се изправи. Провери дали може да пази равновесие. – Добре. Готова съм.

– Хайде сега си завлечи задника до сектора с любовни романи.

Не се завлече. Два пъти успя да се препъне. Слава богу, че имаше етажерки, за които да се хване. Подмина периодичните издания и се закова на място – погледът й попадна на снимка на бившия й съпруг с онази негова усмивка, която караше жените да падат след него, включително и самата нея.

– Ричард е на първа страница на „Ню Йорк мен“ изхриптя тя, докато оглеждаше тъмносиния му костюм и дръзката червена вратовръзка.

– Моля? – попита Джил, може би защото Мередит звучеше като стар пушач с кислородна маска.

– Рик-Дик е на корицата на списанието – отчетливо произнесе тя всяка дума.

– Какво пише? Моля те, кажи ми, че се е облякъл като жена и че показва твоето бельо от „Ла Перла“.

След раздялата си с Рик тя бе изхвърлила всичкото си памучно бельо и го бе заменила със сутиени и бикини на „Ла Перла“. Издокарана в луксозното си бельо, Разведена жена – другото й аз – се превърна в нещо като супергероиня, но без фантастична прическа и блестящ клин. Разбира се, да градиш друга самоличност бе странно, но й помагаше да продължи напред. Представяше си, че е млада, сексапилна нюйоркчанка, способна да постави на колене всеки мъж.

И това й се беше случвало, но много отдавна. Много, много отдавна.

С Рик-Дик. Тъпото му копеле.

„Медиен магнат прави заявка за политическата сцена“, гласеше заглавието.

– О, мамка му – Мередит изруга и грабна списанието.

– Какво? – извика сестра й.

– Значи слуховете се оказаха верни. В крайна сметка Рик ще го направи. Ще се кандидатира за Сената.

– Стига бе. Боже, това е единственият път, в който мечтая да съм жител на Ню Йорк, за да пусна отрицателния си вот.

Затаила дъх, тя хвърли бърз поглед на статията, за да провери дали е спазил уговорката им. Безпокойството й нарасна, когато стигна до темата за развода им. Не беше удържал на думата си. Дали заради това предчувствие пулсът й скочи още щом го зърна на корицата?

– Нарушил е уговорката ни да не разказва нищо за развода.

– Истински задник. Какво е издрънкал?

– Казва... – пулсът й още се ускори, когато прочете интервюто му. Идваше й да забие глава между коленете, както си стоеше права. – Казва, че е имал съвсем различна представа за съвместния ни живот. Искал да служи на по-висша кауза. Да помага на хората... да подобрят живота си. Глупости. О, а сега иска да се посвети на обществените интереси, като влезе в политиката. Казва, че аз съм искала по-традиционно семейство с деца – като онези, за които пише в романите, – не че той е против. Остра болка прониза слепоочието й, прииска й се да скъса списанието. Старите кървящи, люти рани се отвориха.

– Задник, тиквеник... – започна да реди сестра й.

Джил продължи да сипе обиди, докато главата на Мередит се замая.

– Кога излезе този брой? – попита тя една от служителките в книжарницата, понесла камара книги.

– Това е пилотно издание. Договорихме се да го получим няколко дни по-рано от другите разпространители, защото е голяма новина. Готин е, нали? Ще гласувам за него – каза младата жена и отмина.

Мередит продължи разговора си по телефона.

– Бяхме се споразумели да не говорим за развода. Обещахме си го.

– Някога да е спазвал обещание? Обзалагам се, че трепери да не разкажеш пред медиите за изневерите му. Електоратът не обича измамниците.

Нито политици, които плащат за секс... Но това не го спираше. Нищо не можеше да го спре. Точно заради това хората го наричаха магнат. Телефонът й подаде сигнал за втора линия. Тя погледна дисплея, видя познатия номер и въздухът отново заседна в гърдите й.

Беше Рик-Дик. Е, не само той имаше нещо за казване.

– Джил, търси ме Ричард. Ще ти звънна след малко.

– Чакай...

Тя превключи.

– Какво, по дяволите, искаш?

– Мередит – започна жизнерадостно той, – разбирам, че новината ме е изпреварила.

– Точно така.

– Звънях на асистентката си три пъти тази сутрин. Но след като тя не успя да се свърже с теб, реших аз да те потърся на мобилния.

Тя се облегна на витрината. Щом чуеше гладкия му, омайващ глас, коленете й омекваха. Не бяха разговаряли цяла година.

– Негодник такъв. Нарушил си споразумението ни.

– Нямаше начин да го избегна. Гласоподавателите се интересуват. Бях много галантен, не спестих комплименти по твой адрес, но журналистът е решил да ги съкрати.

Цялата тази гнусотия не можеше да се изчисти дори с белина.

– Не се съмнявам.

– Обаждам ти се, за да се изясним. Едва ли ще те търсят репортери, но все пак ще ти бъда благодарен, ако се придържаш към добрия тон. Например можеш да кажеш какъв страхотен човек съм и че вярваш, че ще бъда и успешен сенатор, макар че с нас двамата не се получи.

Отново й причерня пред очите – този път от гняв, а не защото не й достигаше въздух.

– Негодник такъв.

– Чакай, Мередит...

– Не, ти чакай! Не си ме потърсил по-рано, защото си знаел, че ще съм против. Оставаш си егоист, какъвто винаги си бил.

Няколко минувачи я изгледаха с повдигнати вежди.

– По дяволите. Надявах се, че ще избегнем сцените. Съгласих се на щедра издръжка, за бога.

Парите бяха едно от многобройните му средства за манипулация.

– Изобщо не съм искала парите ти. Боже. Аз те обичах! – тя стисна зъби в опит да се овладее. Тази игра беше за двама. Тя също си имаше своите козове. – Да не би да се опитваше да ми запушиш устата?

– Мередит...

– Млък. Ясно ти е какво знам и ако не ме оставиш на мира и не ме пропускаш в онези твои... тъпи публични лицемерни послания, не отговарям за действията си.

– Не ме заплашвай.

– Не ме поучавай! Нямаш никакво право да ми казваш какво да правя и ако се опиташ, кълна се, ще те накарам да съжаляваш. Сбогом, Ричард.

Тя натисна бутона толкова силно, че си счупи нокътя. Главата й забуча сякаш рояк пчели събираше мед в косата й. С маршова стъпка се отправи към рафта с любовни романи.

Оттук нататък нямаше да позволи да я контролира.

Краката й сами я отведоха до точното място и преди да се усети вече държеше в ръцете си най-новия роман с твърди корици на Нора. Поглади книгата. Прокара пръст по логото НР. Пое си дълбоко въздух, за да успокои бесния ритъм на сърцето си.

Как бе могла изобщо да се поддаде на обвиненията на Рик-Дик?

Как само я манипулираше!

Разводът им нямаше нищо общо с някакви неправдоподобни представи за романтична любов и брак. Всичко приключи, защото тя бе омъжена за един лъжлив, мегаломански задник.

Боже, трябваше да го преодолее, трябваше да го преглътне. Нямаше да му позволи да съсипе живота й.

Притисна книгата до гърдите си. Пулсът й постепенно се успокои. Почувства приятелската прегръдка на Разведена жена.

Романите на Нора повдигаха духа, караха читателя да мечтае, да вярва в чудеса – че може да има романтика, страстен секс, любов, свобода, семейство и победа на доброто над злото. Страната на Нора Робъртс. Искаше й се отново да повярва в това.

Не само й се искаше, имаше нужда да повярва.

Прегледа рафтовете, за да си вземе книгите, които бяха издадени след развода й – особено онези, които Нора публикуваше с псевдонима Джей Ди Роб. Искаше да се потопи в света на Рорк. Може би някой ден и тя щеше да намери своя герой.

Погледът й попадна на антологията на Нора „Незавършена соната“. Напомни й за Джил и молбата й да се върне и да помогне на семейството. Нима имаше нещо по-важно от това?

Как ли би постъпила героинята на Нора в такъв момент?

Отговорът изникна като шепот в главата й. Тя замислено забарабани с нокти по корицата на книгата.

Една истинска героиня на Нора... би се изправила срещу най-големите си страхове без да си търси извинения. И така би открила мъжа на мечтите си.

Мислите на Мередит се проясниха. Имаше блестяща идея. Нова цел.

Може и да не съм готова за това, помисли си тя, но ще дам още един шанс на любовта. Реши веднага да отиде в кабинета на шефа си и да заяви, че й се налага да се върне в родния си град, за да помогне в семейния вестник. Имаше намерение да продължи да работи оттам по статията за „Дейли Хералд“ – личната история на една разведена жена, която се завръща в малкото си родно градче, за да открие мъжа на живота си и истинската любов, която нарече Страната на Нора Робъртс.

Семейството й щеше да й плаща за работата във вестника, така че парите нямаше да са проблем. А Карън, главният редактор на вестника, оценяваше професионализма й и щеше да пази мястото й. Ако ли не... – е, тогава все щеше да успее да си намери друга работа. Името Хейл отваряше врати и тя си бе изградила репутация в града. Освен това, бе готова да излее душата си в тази история, независимо какво щеше да излезе. Кой не би искал да чете за една унизена жена, която се опитва да си върне вярата в силата на любовта?

Понесе се към касата. Настъпи моментът да опита нещо различно.

Щеше да преглътне Рик-Дик, дори ако се налагаше да излиза с всеки мъж в Деър Вели.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: