Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Star Wars: Тъмен чирак

Кристи Голдън

Войните на клонираните.

Дуку, някогашен джедай, превърнал се в безмилостен ситски лорд, извършва все повече зверства. Затова Джедайският съвет взема решение за елиминирането му. За целта вкарва в действие и двете страни на Силата, като обединява в екип джедая Куинлан Вос и някога известната като ситски чирак Асаж Вентрес.

Двамата заедно са най-добрият им шанс срещу Дуку – само че новопоявилите се чувства между тях ще подложат на сериозно изпитание мисията им.

  • Корица: Мека
  • Страници: 464
  • Тегло: 0.500 кг
  • Издадена: 24.03.2016 г
  • Издателство: Егмонт
  • Виж още от Кристи Голдън
  • Виж още от поредицата: Star Wars
 

Наличност: Да

16,90 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Откъс от книгата

ПЪРВА ГЛАВА

Ашу-Ниамал, първородната на Ашу, дете на планетата Марани, се беше свила заедно със семейството си на борда на републиканския крайцер. Ниа и другите бежанци от Марани вече се готвеха за последствията от бушуващата навън битка. Чувствителните космати уши на маранците различаваха звука на заповедите, прошепнати и потвърждавани от клонирани, един и същи глас, излизащ от различни гърла. Острите им носове долавяха леката миризма на страх, излъчвана от говорещите.

Крайцерът се разтърси от поредния взрив. Някои от малките изскимтяха, но възрастните останаха спокойни. Ракшу гушна по-малките братя на Ниа. Те присвиха малките си уши и потръпнаха от ужас до топлото, гъвкаво тяло на майка си, но сините им  муцунки останаха затворени. Те не скимтяха, бяха от горд род, от Ашу. Род, дал на маранците отлични воини и умели държавници. Сестрата на Ниа, Теeгу, второродната на Ашу, притежаваше дар да потушава всяка караница, а най-малкият, Каму, бе на път да се превърне във велик художник.

Поне така щеше да се случи, докато Сепаратистите не взривиха столицата на Марани и не я превърнаха в руини.

Джедаите се бяха отзовали на зова за помощ, точно както предполагаха маранците. Но вече бе твърде късно. Разгневени от отказа за съдействие от страна на маранското правителство, Сепаратистите бяха реши- ли, че геноцидът е единственият начин да се домогнат до този богат на ресурси свят.

Ниа стисна юмруци. Само да имаше бластер! Беше доста добър стрелец и ако някой от враговете опиташе да се качи на борда на кораба, можеше да помогне на смелите клонирани, които рискуваха живота си, за да спасят бежанците. Щеше да е още по-добре, ако успееше на намушка някоя сепаратистка отрепка с жилото си, макар че това...

Поредният взрив, още по-силен от предишния. Светлините угаснаха, заменени почти на момента от кървавочервения цвят на резервното осветление. Тъмносивият метал на преградата се придвижи опасно близо. Нещо в Ниа се пречупи. Преди дори да обмисли какво да прави, тя скочи на крака и изтича до правоъгълната врата.

-   Ниа! - извика Ракшу. - Казаха ни да останем тук!

-   Избирам пътя на воина, майко! - завъртя се Ниа и очите и просветнаха. - Не мога да стоя тук и да бездействам! Длъжна съм да помогна!

-   Само ще... - Гласът на Ракшу замлъкна, когато Ниа отвърна на погледа и. По муцуната на майката по¬текоха сълзи, които заблестяха на червеното осветление. Маранците не владееха телепатията, но дори така Ниа разбра, че мислите и са били прочетени.

Не мога да им попреча. Ние вече сме загубени.

И Ракшу го знаеше. Тя само кимна, а гласът и потрепера от гордост от най-голямото и дете.

-   Жили смело.

Ниа преглътна трудно категоричната благословия. Жилото беше рождено право на всеки маранец, но употребата му го обричаше на смърт. Отровата, която можеше да убие всеки враг на място, достигаше и до сърцето на притежателя на жилото. Тези думи се отправяха към маранец, който навярно нямаше да се върне жив.

-   Сбогом, мамо - прошепна Ниа, твърде тихо, за да бъде чута. След което удари един бутон с дланта си и вратата се отвори. Тя се затича по огрения от аварийното осветление коридор и спря едва когато пътят се раздели в две различни посоки. Избра една от тях и изтича до един от клонираните.

-   Хей, ти! - провикна се той, но без да бъде груб. - Не трябва да си тук, мъниче!

-   Няма да умра, трепереща от страх! - сопна се Ниа.

-   Няма да е необходимо - каза клонираният в опит да звучи успокояващо. - Надвивали сме боклуци като тези и преди. Върни се в товарния отсек и не пречи на останалите. Всичко е под контрол.

Ала Ниа надуши промяната в потта му. Той я лъжеше. За миг го съжали. Какъв ли живот бе имал като малък? Най-вероятно не бе имало кой да го прегърне или да му разкаже приказка, нямало бе родител да прогони детските кошмари. Само братя, идентични във всяко отношение, отгледани без капка емоция, точно като него.

Братя, дълг, смърт.

По някакъв странен начин се почувства по-възрастна от него и благодарна за уникалния живот, който бе имала. Ниа се усмихна, поклати глава и се стрелна покрай него.

Той не я последва.

Коридорът свърши пред врата. Ниа натисна бутона. Вратата се отвори, откри изглед към пилотската кабина и тя ахна.

Никога досега не се бе озовавала в космоса. Не бе готова за гледката, която разделеният на пет части илюминатор предлагаше. Ярките светлини от лазерните изстрели се кръстосваха на иначе мирното на вид бойно поле. Ниа не различаваше добре корабите, с изключение на тези от нейната планета, които изглеждаха малки, стари и окаяни в опитите си да избягат с безценния товар от семейства като нейното.

Двете места в кабината бяха заети от клониран и от джедайски генерал, нисък, гущероподобен алийна, на когото бе възложена мисията по спасяването на народа на Ниа. Без каквото и да било предупреждение, още един взрив разтърси кораба.Тя залитна към седалката на клонирания и го принуди да се приведе напред. Той се обърна към нея с потъмнели от гняв очи и избухна:

-   Излез от...

-   Генерал Чубор - долетя изискан глас.

Козината на Ниа настръхна. Тя се обърна и започна да съска яростно. Познаваше гласа. Маранката го бе чувала да произнася красиви лъжи и обещания, които не възнамеряваше да изпълни. Запита се дали има някой в Галактиката, който не би разпознал кадифения тон на граф Дуку.

Той се появи на малкия екран близо до основния илюминатор. Доволна и жестока усмивка изкривяваше аристократичните му черти.

-   Изненадан съм, че се свързахте с мен - продължи образът. - Доколкото си спомням, джедаите предпочитат да бъдат възприемани като тихи и силни.

Клонираният вдигна пръст към устните си, но от предупреждението нямаше нужда. Острите зъби на Ниа бяха стиснати, а козината и - настръхнала. Цялото и същество беше съсредоточено върху омразното лице на графа, но знаеше, че не бива да го заговаря.

Генерал Чубор, седнал зад клонирания на пилот¬ската седалка, тъй нисък, че краката му не достигаха пода, също не клъвна на примамката.

-   Спечели, Дуку - леко носовият му, писклив глас бе натежал от скръб, - планетата е твоя... нека спасим хората. Имаме цели семейства на борда. Много от тях са ранени. Всички те са невинни!

Дуку се изсмя, все едно Чубор бе казал нещо много забавно докато пият чая си заедно.

-   Скъпи ми генерал Чубор. Трябва да знаете, че в една война няма невинни.

-   Графе, повтарям, на борда имаме цивилни семейства - продължи генерал Чубор със спокойствие, на което Ниа можеше единствено да се възхити. - Половината бежанци са деца. Позволете поне те.

-   Деца, чиито родители безразсъдно решиха да се съюзят с Републиката.

Цивилизованото мъркане на Дуку си бе отишло. Вниманието му се спря на Ниа. Тя не потръпна от погледа му, но и не успя да сподави тихото си ръмжене. Той я огледа от глава до пети, след което прецени, че тя не представлява интерес за него и отклони очи.

-   Проследявам съобщенията ви, генерале, и знам, че този разговор се препраща на Джедайския съвет. Затова нека сме наясно.

Гласът на Дуку бе станал твърд и равен, студен и безжалостен като леда по полярните шапки на Марани.

-   Докато Републиката се съпротивлява, невинните ще продължат да измират. Отговорността за всяка смърт в тази война ще тежи на плещите на джедаите. А сега е време за вас и пътниците ви да се присъедините към редиците на загиналите.

Един от най-големите кораби на маранците избухна в жълти и червени отблясъци и се разпадна на космически боклук.

Ниа не си даде сметка, че е изпищяла, докато гърлото и не се стегна от усилието. Чубор се завъртя на стола. Големите му очи срещнаха нейните.

Последното нещо, което Ашу-Ниамал, първородната на Ашу, видя, бе пълното отчаяние в погледа му.

Провалът е най-тъжната част от това да си джедай, помисли си учителят Оби-Уан Кеноби.

Бе ставал свидетел на сцени, подобни на тази, която току-що се бе разгърнала пред Джедайския съвет, твърде често, но болката оставаше все така силна. Той се надяваше никога да не се притъпи.

Ужасяващите последни мигове на хиляди животи се разиграха пред очите им, а после мрачният холозапис премигна и изчезна. За миг настъпи тягостна тишина.

Джедаите бяха установили практика против обвързването, която винаги им бе служила добре. Но малцина разбираха, че макар специфичните индивидуални връзки като семейството и романтичната любов да бяха забранени, джедаите не се срамуваха от състраданието. Всички животи бяха ценни и когато толкова много биваха погубени по такъв жесток начин, джедаите усещаха болката както в Силата, така и в собствените си сърца.

Най-накрая учителят Йода, миниатюрният, но из-ключително силен водач на Джедайския съвет, въздъхна тежко.

-   Опечалени сме да видим толкова страдалци - каза той. - Храброст мъничето имаше накрая. Забравена тя и народът и не ще бъдат.

-   Дано храбростта и е донесла утеха - каза Кеноби. - Маранците почитат това. Тя и останалите вече са едно със Силата. Но нямам по-голямо желание от това тази трагедия да е последната във войната.

-   Както и всички ние, учителю Кеноби - каза учи-телят Мейс Уинду, - ала не вярвам това желание да се сбъдне скоро.

-   Има ли кораби, успели да избягат с пътниците си? - попита Анакин Скайуокър. Кеноби бе помолил  младежа, все още само рицар джедай, да го придружи на срещата и да остане зад стола му.

-   Докладвал никой не е - тихо отвърна Йода, - но надежда винаги има.

-   При цялото ми уважение, учителю Йода - каза Анакин, - маранците имаха нужда от нещо повече, а не само от надеждата ни. Имаха нужда от помощ. Това, което им дадохме, не бе достатъчно.

-   И за нещастие не са единствените, останали без адекватна помощ.

-   Тази война бушува вече почти три стандартни години - каза Пло Кун, учителят от народа кел дор. Гласът му бе приглушен заради маската, която носеше над устата и носа си, изискване за вида му в тази атмосфера. - Едвам успяваме да преброим загиналите. Ала това...

Той поклати глава.

-   И всичко заради амбицията и омразата на един човек - каза Уинду.

-   Несъмнено Дуку е водач на Сепаратистите - каза Кеноби - и никой не би оспорил, че той е както амбициозен, така и зъл. Но не е направил всичко това сам. Съгласен съм, че Дуку може да е отговорен за цялата смърт в тази война, но не само той е виновен.

-   Разбира се, че не - отвърна Пло Кун, - но е странно, че ти използваш почти същите думи като Дуку. Той обвинява нас и само нас за всички жертви.

-   Лъжа това е - каза Йода и махна презрително с ръка. - Глупави ще бъдем, ако в него вслушаме се.

-   Дали, учителю Йода? - попита Уинду с гробовно изражение на лицето. Като старши член на Съвета, той бе един от малцината, които дръзваха да оспорят думите на учителя Йода. Кеноби повдигна вежда.

-   Предвид какво имате, учителю Уинду? - попита Йода.

-   Дали джедаите са използвали всички възможни варианти? Не можехме ли да сложим край на тази война по-рано? Не можем ли да я прекратим сега?

Кеноби усети как косъмчетата по тила му настръхват.

-   Говори по-ясно - каза той.

Уинду погледна останалите съветници. Изглежда, искаше да премери думите си. Накрая каза:

-   Учителят Кеноби е прав. Дуку не би могъл да направи това съвсем сам. Милиарди го следват. Но не отстъпвам от думите си. Тази война е създадена от Дуку. Тези, които го следват, следват него. Всички играчи са контролирани от графа, всеки заговор свършва с него.

-   Не ни казвате нищо, което вече да не знаем, учителю - намръщи се Анакин.

-   Без Дуку - продължи Уинду - Сепаратисткото движение ще рухне. Повече няма да има непобедим водач, който да ги обединява. Останалите ще се избият, за да заемат мястото му. Ако всяка река извира от едно място, нека пресушим извора. Отрежете главата и тялото ще рухне.

-   Но нали това се опитваме... О!

Сините очи на Анакин се ококориха, когато внезапно разбра какво казва Мейс Уинду.

Не - помисли си Кеноби. - Мейс не може да предлага...

Ушите на Йода се размърдаха и той изправи гръб.

-   Убийство предлагаш ти?

-   Не - каза Кеноби, преди да осъзнае, че го прави. Гласът му бе силен и категоричен. - Някои неща са немислими. Поне... - добави той рязко и погледна към Мейс. - Поне за един джедай.

-   Истината казва учителят Кеноби - отвърна Йода. - Към Тъмната страна такива действия водят.

Мейс вдигна примирително ръце.

-   Никой тук не иска да действа като ситски лорд.

-   Малцина искат в началото. Малка крачка често решава съдбата ни след това.

Уинду погледна първо Йода, а после и Оби-Уан Ке-ноби, като задържа поглед върху втория.

-   Отговорете ми на това. Колко често Съветът е седял, клатейки глава с думите: „Всички пътища водят към Дуку“? Няколко десетки пъти? Няколкостотин?

Кеноби не отговори. Анакин се размърда зад него. По-младият джедай не гледаше нито към Кеноби, нито към Уинду и бе свил тревожно устни.

-  Трябва да нанесем решителен удар - каза Мейс и се изправи от стола, за да прекоси разстоянието между себе си и Кеноби. Мейс бе по-високият, но Кеноби спокойно се изправи на крака и срещна погледа му.

-   Дуку ще продължи да прави каквото е правил досега - продължи тихо Уинду. - Той няма да се промени. И ако ние не се променим, тази война ще продължи да бушува докато от изтерзаната галактика не останат само космически боклук и мъртви светове. Ние - джедаите и клонираните, които управляваме, единствени можем да го спрем!

-   Учителят Уинду е прав - каза Анакин. - Мисля, че е време да обсъдим идеи, върху които досега не сме се замисляли.

-   Анакин - предупреди Кеноби.

-   Моите уважения, учителю Кеноби - настоя Ана- кин, - падането на Марани е ужасно. Но това е само поредното престъпление на Дуку срещу един свят и неговите хора.

-   Маранците, които умряха днес, не бяха малко - кимна Мейс. - Колко още трябва да загинат? Животът на един човек трябва да бъде претеглен срещу този на милиони невинни. Не е ли мисията на джедая да пази невинните? Проваляме както Републиката, така и гражданите и. Трябва да спрем това. Сега!

Кеноби се обърна към Йода. Древният учител на джедаите се взря в присъстващите, било физически, било като холограма - Сейси Тин, учител от вида ик- точи, тогрутата Шаак Ти - със спокойно, ала скръбно изражение, образите на Кит Фисто, Опо Рансисис и Депа Билаба. Кеноби се изненада от скръбта и примирението по сбръчканото зелено лице на Йода. Мъничкият джедай притвори огромните си очи за миг, а после ги отвори.

-   С натежало сърце приемам, че дотам стигнали сме - каза той и се изправи, опрял се на бастуна си, след което отиде до прозореца. Всички го следяха с поглед. Под тях Корусант се бе ширнал с безброй малки превозни средства, фучащи наоколо. Слънцето ги гледаше иззад плаващите в небето облаци.

Йода протегна трипръстата си ръка към гледката.

-   Всеки живот пламък в Силата е. Красив. Уникален. Растящ и безценен, той хвърля светлина в мрака, който инак би го погълнал. - Йода повдигна бастуна си и посочи облак, който бе по-тъмен и голям от останалите. - Ала расте мракът с всяка минута, в която Дуку атаките си продължава.

Той притихна. Никой не проговори, а облакът продължи по пътя си към слънцето. Сянката му открадна от живеца на града под него, превърна блясъка в сивота, потъмни ярките му цветове. Това бе само игра на слънцето и сенките, ала Кеноби усети как сърцето му се свива в гърдите.

-   Да го спрем, трябва - каза тъжно Йода. Притвори очи и сведе глава. Мигът замръзна и, изглежда, никой не желаеше да го прекъсне.

Накрая проговори Мейс.

-   Въпросът е кой да нанесе решителния удар. Кеноби въздъхна и потърка очи.

-   Аз... може би имам предложение.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: