Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Среднощна роза

Лусинда Райли

Една доживотна страст. Едно безкрайно търсене…

Преминавайки през съдбите на четири поколения, „Среднощна роза” от Лусинда Райли потопява читателите в екзотиката на бляскавите дворци на великите махараджи на Индия, отнася към величествените имения на Англия, следвайки необичайния живот на едно момиче, Анахита Чаван – от 1911 до наши дни…

В разцвета на британския Радж единадесетгодишната Анахита от бедно семейство се сприятелява с твърдоглавата принцеса Индира, привилегированата дъщеря на богат индийски благородник.

Ставайки официалния спътник на принцесата, Анахита придружава приятелката си в Англия точно преди избухването на Първата световна война. Там тя се среща с младия Доналд  Астбъри – наследник на прекрасните имоти Астбъри, и с интригите на майка му.

  • Корица: Мека
  • Страници: 528
  • Тегло: 0.600 кг
  • Издадена: 25.01.2016 г
  • Издателство: Труд
  • Виж още от Лусинда Райли
 

Наличност: Да

15,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Една доживотна страст. Едно безкрайно търсене…

Преминавайки през съдбите на четири поколения, „Среднощна роза” от Лусинда Райли потопява читателите в екзотиката на бляскавите дворци на великите махараджи на Индия, отнася към величествените имения на Англия, следвайки необичайния живот на едно момиче, Анахита Чаван – от 1911 до наши дни…

В разцвета на британския Радж единадесетгодишната Анахита от бедно семейство се сприятелява с твърдоглавата принцеса Индира, привилегированата дъщеря на богат индийски благородник.

Ставайки официалния спътник на принцесата, Анахита придружава приятелката си в Англия точно преди избухването на Първата световна война. Там тя се среща с младия Доналд  Астбъри – наследник на прекрасните имоти Астбъри, и с интригите на майка му.

Осемдесет години по-късно, Ребека Брадли, млада американски филмова звезда, има света в краката си. Но когато бурната й връзка с еднакво известното й гадже взема неочакван обрат, тя е облекчение приема най-новата си роля – на дебютантка от 1920 г. из студените земи в Англия.

Малко след снимките, Ари Малик, правнук на Анахита, пристига неочаквано на снимачната площадка, в търсене на отговори. Това, което той и Ребека ще открият, ще разплете тъмните тайни, които преследват династията Астбъри.

Откъс от книгата

Анахита

Днес навършвам сто години. Не само че успях да оцелея цял век, но и посрещнах новото хилядолетие.

Гледам през прозореца как зората пуква и слънцето започва да наднича иззад връх Канченджунга, лежа на възглавниците си и размишлявам с усмивка върху цялата тази нелепост. Ако бях мебел, някое изящно кресло например, вече щяха да ме възприемат като антика. Щяха да ме лакират, реставрират и излагат на показ като същинска прелест. За жалост не така стоят нещата с човеш¬кия ми образ, който ходът на времето не поласка като парче фин махагон. Вместо това тялото ми се спаружи и увисна като зеблен чувал, пълен с кости.

Всяка считана за ценна „прелест“ в мен е скрита надълбоко в недрата ми - мъдростта, придобита от стогодишния ми живот на тази земя, и сърцето ми, неизменно туптяло в акомпанимент на всички възможни човешки емоции и дела.

Точно на този ден преди цял век по стара индийска традиция родителите ми се допитали до врач, който трябвало да предвещае бъдещето на новороденото им момиченце. Мисля, че още пазя предсказанията на астролога сред малкото притежания на майка ми, които още са с мен. Спомням си уверението им, че ще водя дълъг живот, но навярно през 1900-та година за родителите ми това е означавало да доживея петдесет с божията благословия.

Някой чука плахо на вратата ми. Кева е, вярната ми прислужница, въоръжена с поднос с черен чай и малка каничка студено мляко. Така и не се отучих да пия чай като англичаните, въпреки че живея в Индия - и то в Дарджилинг - от цели седемдесет и осем години.

Не отговарям на почукването на Кева; точно това утро предпочитам да прекарам сама с мислите си. Прислужничката ми несъмнено ще иска да обсъдим предстоящите събития, ще ме пришпори да ставам от леглото, да се измия и облека, преди членовете на семейството ми да заприиждат.

Докато слънцето прогаря облаците, прибулили заснежените планини, очите ми издирват по синьото небе отговора, който прося от него всяка сутрин през последните седемдесет и осем години.

„Отговорете днес, моля ви“, призовавам боговете, защото във всеки един час, отлетял, откакто видях детето си за последно, усе¬щам диханието му в някое незнайно кътче на планетата. Ако беше загинало, щях да разбера още в същия миг, както се случваше с всички свидни ми хора, напуснали този свят.

Очите ми плуват в сълзи и обръщам глава към нощното шкафче до леглото ми, за да погледам единствената снимка, която имам на синчето ми - пухкавичко, усмихнато двегодишно момченце, кацнало на коляното ми. Подари ми я скъпа приятелка, Индира, заедно със смъртния му акт, няколко седмици, след като ме уведомиха за кончината на сина ми.

Преди цяла вечност, струва ми се. В действителност обаче синът ми също е старец като мен. Ще отпразнува осемдесет и първия си рожден ден през идния октомври. Но дори с моето живо въображение не мога да си го представя такъв.

Извръщам решително поглед от образа на сина ми, съзнавайки, че днес заслужавам да се насладя на тържеството, подготвено от семейството ми. И все пак, незнайно защо, на всички такива празненства, виждайки другото ми дете и нейните деца, и децата на децата й, липсата на сина ми подхранва болката в сърцето ми, напомня ми, че не е с мен от цяла вечност.

Разбира се, всички открай време вярват, че синът ми е починал преди седемдесет и осем години.

- Мааджи , виж, имаш дори смъртния му акт! Остави го да почива в мир - казва често дъщеря ми Муна с въздишка. - Радвай се на живото си семейство.

Разбираемо е, че Муна ми се ядосва след всичките тези години. Има право. Иска да се чувства достатъчна, да ми стига и сама. Но загубеното дете е незаменимо в едно майчинско сърце.

Днес поне дъщеря ми ще получи своето. Ще седна в креслото си и с радост ще гледам династията си от потомци. Няма да ги отегчавам с разказите си за историята на Индия. Като пристигнат с бързите си западни коли, с децата си, заровили носове в електронните си джаджи, няма да им припомням как двете с Индира сме изкачвали стръмните чукари на Дарджилинг с коне, че някога електричеството и течащата вода бяха лукс, и колко алчно съм поглъщала всяка оръфана книга, до която съм можела да се докопам. Младите се дразнят на историите за миналото; иска им се да живеят само в настоящето, както беше и с мен, когато бях на тяхна възраст.

Предполагам повечето членове на семейството ми не изгарят от желание да прелетят на самолет половин Индия, за да посетят прабаба си на стотния й рожден ден, но може би ги съдя твърде строго. През последните няколко години доста мислих по въпроса защо младите се чувстват неудобно в компанията на стари, могат да научат толкова полезни неща от нас. В крайна сметка стигнах до заключението, че неудобството им се дължи на това, че в крех¬кото ни физическо присъствие осъзнават какво крие и тяхното бъдеще. Виждат, макар и в пълния блясък на силата и красотата си, че един ден и те ще угаснат. А не знаят какви облаги носи старостта.

Как изобщо да прозрат вътре в нас? Как да проумеят, че душите им ще съзреят, че пламенността им ще стихне и егоизмът им ще бъде потушен от дълголетния житейски опит?

Но аз съзнавам, че природата, в цялата си божествена съвкупност, ни е скроила така. Този въпрос вече не ме терзае.

Когато Кева почуква на вратата ми втори път, склонявам да я приема в стаята си. Докато тя ми бърбори разпалено на хинди, аз пийвам чай и преговарям имената на четирите ми внука и единайсет правнука. Навършиш ли сто години, е хубаво поне да докажеш, че още си с всичкия си.

Четирите внука, с които дъщеря ми ме дари, преуспяха в живота и създадоха свои семейства. Процъфтяват в новия свят, който независимостта от Британската империя донесе на Индия, а отрочетата им стигнаха още по-далеч. Доколкото си спомням, поне шестима от тях са започнали свой собствен бизнес или упражняват съвременни професии. Макар и да е малко тесногръдо от моя страна, ми се искаше поне един от тях да се беше насочил към медицината, да беше тръгнал по моите стъпки, но пък съзнавам, че не може да имам всичко.

Докато Кева ме води към банята, за да се измия, си мисля, че родът ми е имал смесица от късмет, здрав разум и семейни връзки на своя страна. И че любимата ми Индия навярно ще трябва да преживее още един век, преди милионите гладуващи по улиците й да се сдобият с поне частица от основните човешки потребности. Направих всичко по силите си да й помогна, но съзнавам, че поривите ми са просто лека вълничка в океана срещу бурния прилив на нищетата и лишенията.

Седейки търпеливо, докато Кева ме пременява в новото ми сари  - подарък за рождения ми ден от Муна, дъщеря ми, - решавам да не се вглъбявам в толкова мрачни мисли точно днес. Дала съм всичко от себе си да подобря съдбите на онези, докоснали моята, и това трябва да ми е достатъчно.

-     Изглеждате чудесно, госпожо Чаван.

Гледам се в огледалото и знам, че ме лъже, но това ме кара да я обичам още повече. Пръстите ми докосват перлите, окичвали врата ми почти осемдесет години. Завещала съм ги на Муна.

-     Дъщеря ви пристига в единайсет, а останалите ще са тук час по-късно. Къде да ви настаня, докато дойдат?

Усмихвам й се, чувствайки се като махагоново кресло.

-     До прозореца. Искам да се любувам на моите си планини - отвръщам аз. Тя ми помага да се изправя, насочва ме нежно към креслото ми и ме слага да седна.

-     Да ви донеса ли нещо, госпожо?

-     Не. Върви в кухнята да провериш дали готвачът ни се е заел с обедното меню.

-     Добре, госпожо. - Тя премества звънчето ми от нощното шкафче на масичката до мен и тихо напуска стаята.

Обръщам лице към слънчевите лъчи, които вече се изливат през големия панорамен прозорец на планинското ми бунгало. Наслаждавайки се на топлината им досущ като котка, си спомням за приятелите, които вече са оня свят и няма да празнуват с мен днес. Индира, най-обичната ми приятелка, почина преди повече от петнайсет години. Признавам си, че това беше един от малко¬то моменти в живота ми, когато съм рухвала в необуздан плач.  Дори всеотдайната ми дъщеря не може да изпита към мен любов и приятелство, с каквито ме обсипваше Индира. Себевглъбена и вятърничава до сетния си миг, Индира беше до мен винаги когато имах нужда от нея.

Поглеждам към писалището ми в нишата от отсрещната страна на стаята и се замислям за скритото в заключеното му чекмедже писмо, състоящо се от над триста страници. Написала съм го до възлюбения ми син и в него разказвам историята на живота си още от самото начало. Опасявах се, че в хода на годините ще забравя подробностите, че ще се размият в съзнанието ми и ще станат зърнести като кадрите от някой черно-бял филм на нямото кино. Ако синът ми е жив, в което не съм спирала да вярвам до ден-днешен, и ако някога се завърне при мен, искам да го запозная с историята на майка му и нескончаемата й любов към загубената й рожба. И причините, поради които й се е наложило да го изостави...

Започнах да пиша, когато бях на средна възраст, с убеждението, че може да си отида всеки момент. И така, писмото ми остана в онова чекмедже почти петдесет години, недокоснато и непрочетено, защото синът ми не се завърна при мен и още няма следа от него.

Дори собствената ми дъщеря не знае нищо за живота ми от времето, преди да се появи на тази земя. Понякога се чувствам виновна, задето така и не й разкрих истината. Но смятам, че е достатъчно да има любовта ми, при положение, че брат й е бил напълно лишен от нея.

Гледам към писалището, виждайки в съзнанието купчината от пожълтели страници в него. И се моля на боговете да ми дадат посока. Когато не след дълго склопя очи, ще е ужасно писмото ми да попадне в грешните ръце. Хрумва ми да запаля огъня и да помоля Кева да хвърли листовете в него. Не, поклащам инстинктивно глава. За нищо на света не бих го сторила; ами ако синът ми се появи? Надеждата умира последна. Все пак доживях до стотната си година; кой знае, може да преживея и още десет.

Но на кого да го поверя, за всеки случай...?

Съзнанието ми обхожда всички членове на семейството ми, поколение по поколение. На всяко име се ослушвам за знак. И спирам на това на един от правнуците ми.

Ари Малик, най-голямото дете на най-големия ми внук, Вивек. Изкисквам се тихичко, докато по гръбнака ми пробягва познатата тръпка - сигналът от онези горе, които виждат много повече от самата мен. Ари, единственият член на цялото ми семейство, благословен със сини очи. Освен свидната ми загубена рожба.

Съсредоточавам се, за да извикам образа му в ума си; често се утешавам, че при наличието на единайсет правнука дори човек, на-половина по-млад от мен, би забравял това-онова. Пък и вече всичките са разпръснати из цяла Индия и толкова рядко ги виждам.

Вивек, бащата на Ари, е най-заможният от четиримата ми внуци. Винаги е бил умен, макар и малко скучен. Инженер е и заработва достатъчно, че да подсигури удобен живот на съпругата и трите си деца. Ако не ме лъже паметта, Ари завърши образованието си в Англия. Винаги е бил остроумец, въпреки че не си спомням с какво точно се зае, след като завърши училище. Е, днес ще науча. Ще го наблюдавам. И несъмнено ще разбера дали вътрешното ми чувство е вярно.

Поуспокоена от мисълта, че вероятно съм намерила решение на дилемата си, затварям очи и се унасям в дрямка.

-     Къде е той?! - прошепна на съпруга си Самина Малик. - Закле ми се, че няма да закъснее - добави тя, оглеждайки всички вече присъстващи членове на семейството на Анахита. Бяха се струпали около възрастната дама в изтънчената всекидневна на бунгалото й, отрупвайки я с подаръци и комплименти.

-     Не се безпокой, Самина - утеши жена си Вивек, - синът ни ще се появи всеки момент.

-     Ари каза, че ще ни чака на гарата, за да се изкачим по хълма заедно, като семейство, и да пристигнем в десет... Слушай ми думата, Вивек, това момче не уважава собственото си семейство и...

-     Стига, пиари , той заето момче, ама ни е добър.

-     Смяташ ли? - попита Самина. - Аз не съм толкова сигурна. Винаги когато се обаждам в апартамента му, отговаря различен женски глас. Знаеш как е в Мумбай - гъмжи от боливудски улич¬ници и лами - изшушука тя, внимавайки никой друг от семейството да не дочуе разговора им.

-     Да, но синът ни е двайсет и пет и вече има свой собствен бизнес. Може да се грижи за себе си - отвърна Вивек.

-     Прислугата го чака да пристигне, за да донесат шампанското и да вдигнем тост. Кева се тревожи, че баба ти ще се умори, ако протакаме още - въздъхна Самина. - Ако Ари не пристигне до десет минути, ще им кажа да започват без него.

-     Нали ти казах, че няма да има нужда - усмихна се широко Вивек, когато Ари, любимият му син, влезе в стаята. - Майка ти изпадна в паника, както винаги - каза му той с усмивка и прегърна топло сина си.

-     Обеща да ни посрещнеш на гарата. Чакахме цял час! Къде се дяна? - Самина се намръщи на красивия си син, макар и да зна¬еше, че несъмнено ще загуби битката срещу неустоимия му чар.

-     Извинявай, мамо. - Ари се усмихна лъчезарно на майка си и взе ръцете й в своите. - Забавиха ме, а и опитах да звънна на мобилния ти телефон. Естествено, беше изключен.

Ари и баща се подсмихнаха един на друг. Неумението на Самина да борави с мобилния си телефон се беше превърнало в семейна шега.

-     Както и да е, вече съм тук - довърши той, озъртайки се наоколо. - Изпуснах ли нещо?

-     Не, а и прабаба ти беше толкова заета да приветства останалите, че сигурно не е отчела закъснението ти - отвърна Вивек.

Ари се обърна и надникна през тълпата от роднини към матриархката на клана, чиито гени се спускаха като невидими нишки през поколенията. В същия момент ярките й, пронизителни очи се впиха в него.

-     Ари! Най-сетне реши да ни удостоиш с присъствието си. - Старицата се усмихна. - Ела да целунеш прабаба си.

-     Може и да навършва сто години, но нищо не й убягва - прошепна Самина на Вивек.

Когато Анахита отвори крехки обятия да прегърне Ари, тълпата от роднини се разцепи да му направи път и всички очи в стаята се впериха в него. Ари коленичи пред нея, засвидетелствайки уважението си с дълбок пранаам  в очакване на благословията й.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: