Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Спомнете си кои сте

Дейвид Айк

Трагедията от 11 септември 2001 г. не е дело на арабски терористи, а част от план за ограничаване на свободите на американците и за окупиране на чужди държави. Европейският съюз върви към диктатура, упражнявана от Брюксел, хранителните добавки и масовите ваксинации водят към депопулация на планетата, а теориите за “климатичните промени” и “глобалното затопляне” не са нищо повече от скандална лъжа. Петролната криза от 70-те години, огромната задлъжнялост на Третия свят и финансовата криза от 2008 г. са част от плана на шепа банкери и индустриалци за установяване на световно господство.

  • Корица: Мека
  • Страници: 768
  • Тегло: 0.600 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Дейвид Айк
 

Наличност: Да

24,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Анализ на света, в който живеем

Дейвид Айк свързва по впечатляващ начин хора и събития, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. Така пред очите ни изниква необикновено ясна и точна картина на глобалната политика, в която не остава и следа от обичайната сложност, обърканост и загадъчност.

Трагедията от 11 септември 2001 г. не е дело на арабски терористи, а част от план за ограничаване на свободите на американците и за окупиране на чужди държави. Европейският съюз върви към диктатура, упражнявана от Брюксел, хранителните добавки и масовите ваксинации водят към депопулация на планетата, а теориите за “климатичните промени” и “глобалното затопляне” не са нищо повече от скандална лъжа. Петролната криза от 70-те години, огромната задлъжнялост на Третия свят и финансовата криза от 2008 г. са част от плана на шепа банкери и индустриалци за установяване на световно господство. Свалянето на Кадафи и Арабската пролет също са важни моменти от плана за установяване на контрол над петролните и финансовите активи в региона.

АЙК СИГУРНО Е ПОЛУДЯЛ?!

Необходимо е само да се огледате, за да разберете, че не той, а светът, в който живеем, е луд. Дейвид Айк е просто достатъчно прозорлив и доблестен, за да насочи вниманието ни към този факт.

Откъс от книгата

Какво става, по дяволите?

 

Колко често съм чувал този въпрос в най-различни варианти: от любезното и възпитано „Какво става, за бога“... през „Какво става, по дяволите“ до по-нецензурното, макар и несравнимо по-изразително и въздействащо „Какво става, бе, мамка му да...?“

Последният вариант изразява относително добре заряда, който този въпрос носи в себе си, макар да не допада на онези, които са били програмирани да реагират с възмущение при употребата на подобни думи, смятани за нецензурни. Всъщност всичко зависи от начина, по който се употребяват въпросните думи. Те могат да бъдат употребявани по обиден и агресивен начин, но същото важи и за много други думи, които „общественият морал“ намира за напълно приемливи. Затова съм готов да предизвикам всекиго да измисли по-добра реакция от случайния, но силен удар с чук по собствения палец от „Маааааааааамка му да...!!!“. Това е своеобразно вербално болкоуспокояващо. Аз лично се чувствам по-добре след употребата му. Ами ако – по някаква необикновена приумица на съдбата – жаргонната дума за сексуално сношение беше съвсем друга, да речем сандвич, а думата, достигнала до нас от латински, но с гръцки корен и монголско влияние, означаваща две филийки хляб с пъхнати между тях всевъзможни вкусотии, да беше е.ане? Ако това се бе случило, сега щяхме да искаме е.ане със сирене и домати и повечко майонеза, без да ни мигне окото. В действителност обаче, зададем ли подобен въпрос, ще бъдем помолени да напуснем заведението. Хората са странни същества. Морализират надлъж и нашир по отношение на дадена дума, докато в същото време приемат за напълно „морално“ употребата на сълзотворен газ по улици, изпълнени с хора, тъй като това щяло да ги предпази от насилие. Американските медии рискуват да платят баснословни глоби, ако някой изрече думата shit по радиото, но е в реда на нещата да излъчат изявление на президента на Съединените щати, който се обръща с призив към обществото да „подкрепи американските войници“, които се канят да бомбардират дечица с шоколадов цвят на лицето, за да защитят тяхната свобода. Обществото трябва да подкрепи живите и здрави войници, които все още могат да извършват масови убийства или да експлоатират цивилното население. Мъртвите и осакатени войници са потънали в забрава. Те не са в състояние да спечелят следващата война или да осигурят още пари за производство на бомби. Това е една ужасно изкривена представа за морал. И това не е случайно. Има си причина. Всички ние живеем в изкривен свят. За това обаче по-късно. И така, докъде бях стигнал? А, да! Да се върнем на темата. И така, какво става? Ще приема средния вариант – „Какво става, по дяволите?“, който хем може да бъде сметнат за нецензурен, хем съществува малък риск да бъде отхвърлен от моралните екстремисти, които обичат да казват: „Не говори такива думи или ще ти измия устата със сапун!“. Извинявам се, ако съм разстроил тези хора, използвайки израза „по дяволите“, но и да съм ги разстроил, майната му! Мина времето на предпазливите евфемизми, на шикалкавенето и отчаяните опити да извърнем поглед и да се престорим, че не забелязваме слона в дневната. Много по-добре би било, ако живеехме в свят, свързан с друга, далеч по-значима дума, започваща с f и тя е freedom. Трябва да пораснем, и то много бързо, без да крием глава пясъка и да залепваме задник за дивана (фиг. 1). Светът около нас е бомбардиран непрекъснато, но ударите, които понася, не са причинени от бомби, а са от икономическо, политическо, военно, геоложко и прочие естество. В същото време, всички ние се движим с бързи темпове – поне към настоящия момент – към глобална централизирана фашистка/комунистическа диктатура, при която нищожно малцинство ще определя във все по-големи детайли живота на огромното мнозинство. Въпреки това обаче главите си остават заровен в пясъка, а задниците – залепнали за диваните. Ето, това става, но дори то е съвсем малка част от онова, което трябва да знаем.

Спомнете си, спомнете си, спомнете си...

Светът изглежда толкова объркващо сложен, че за повечето хора е невъзможно да се ориентират в него или да го осмислят. И вместо да се опитат да го проумеят, те просто вдигат ръце, обръщат му гръб и позволяват на своята потенциална уникалност да тръгне по трамвайните релси на програмирания конформизъм. Мнозина изобщо не се опитват да осмислят света. Те напускат майчината утроба и се запътват право към трамвайната спирка, насърчени от една глобална система, създадена с цел да замъгли тяхното възприятие за Аз и реалност, подпомогнати и от родители, които някога са постъпили по същия начин. Така слепците се оставят да бъдат водени от други слепци (фиг. 2). Привидната сложност е само... привидна. Отговорът на въпроса какво става и защо нищо не е толкова сложно по своята същност, колкото изглежда, е много лесен. Всъщност лесен, но при едно условие. Той е лесен, когато отворите ума си и освободите съзнанието си. Задачата е прекалено трудна за всеки затворен, предварително програмиран ум. За хората, заключени в подобни затвори на възприятието, нищо не е лесно. За онези, които не са в състояние да видят, че привидно случайното е всъщност част от предварително предначертан план или че нишката е част от килим, нищо не е лесно. Такива хора – чието съзнание е в състояние да възприема само отделни парчета от пъзела и да оставя между тях огромни празни пространства – мога да посъветвам единствено да оставят тази книга и да не си губят времето с нея. А на останалите – които са в състояние да отворят ума си за своето съзнание и да отворят очите си, за да видят, или поне са готови да опитат – мога да кажа, че онова, което ще открият на страниците на тази книга, е в състояние да промени живота им по начин, който никога не са смятали за възможен. Аз няма да променя вашия живот, информацията ще го промени. Вие ще го промените. Всъщност, вие знаете това, но сте го забравили. В случая не става въпрос за научаването на нещо ново, а за припомнянето на онова, което системата се е опитала да заличи.

Спомнете си, спомнете си, кои всъщност сте вие. Написал със двайсетина книги, но и сега, като седна да пиша следващата, никога не знам къде точно ще ме отведе тя. Започна ли да пиша една книга, тя мигом заживява свой собствен живот и с развитието на този процес тя ми поднася нови прозрения и ме повежда по нови пътища. Написването на една голяма книга – а някои от моите са наистина големи по обем – може да ми отнеме девет месеца. Аз обаче успявам да пиша в продължение на не повече от няколко седмици между две пътувания с цел изнасяне на лекции по света. Също така знам, че тази книга няма да се получи кой знае колко дебела. Това също е в унисон с предчувствието, което изпитах първия ден, когато седнах да пиша тази книга, както и с причината за всичко това. Правя онова, което правя в момента, при това напълно съзнателно, вече повече от двайсет години. Пътуванията ми са ме отвели до над петдесет страни и са ми осигурили купища богата многопластова информация от безбройни източници, а също и от лични преживявания, някои приятни, други не чак толкова. Всичко това съм изложил в няколко доста задълбочени книги, в представяния, които правя по цял свят, във видеофилми, а също и в моя уебсайт www.davidicke.com, в приложения за смартфони, в стотици видеоклипове и интервюта, циркулиращи из интернет. Броят на уебсайтовете надхвърля 250 милиона, но въпреки това през 2011 г. www.davidicke.com попадна в класацията на най-посещаваните 5000 сайта в САЩ и на най-посещаваните 6500 сайта в света. Интересът към тази информация е фантастичен, защото все повече и повече хора не харесват онова, в което се е превърнал светът, в който живеят, не харесват и онова, което се каня да направя. Те отхвърлят официалните обяснения, които някога може да са звучали смислено, но не и днес, и се опитват да открият на друго място отговора на въпроса какво, за бога, става. И така, това, което ще се опитам да постигна с тази книга, е да свържа отделните точки на този привидно сложен и несъмнено луд свят, за да получа една цялостна картина, която да обясни какво точно се случва днес, и да покажа, че едно огромно множество от събития, организации и хора, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си, са всъщност фундаментално свързани. Едва когато свържа тези отделни точки, сложната картина ще добие далеч по-простичък вид. Книгата е предназначена за хора, които не са запознати с подобна информация и цели да увеличи броя на хората, които са в състояние да прозрат отвъд многопластовите илюзии. Онези, които четат произведенията ми от години, също ще открият много нови неща и ще направят огромен скок напред.

Приключението започва

Специално за новите читатели ще изложа накратко как започна всичко и как се стигна до този ден. Преди да решите какво да приемете и какво не, важно е да знаете как информацията е достигала до мен през последните повече от двайсет години. Роден съм в град Лестър, Мидландс, Англия, на 29 април 1952 г. Мнозина биха казали, че съм израснал в бедно семейство, но аз никога не съм се чувствал лишен от каквото и да било, тъй като всички около нас живееха по същия начин. Като дете често придружавах майка ми, когато отиваше до задния вход на фабриката, в която работеше баща ми, за да вземе от него седмичната надница, с която да си купим продукти за уикенда. Едва свързвахме двата края. Често пъти двамата с мама се криехме зад дивана, когато хазяинът почукаше на вратата, за да иска парите за наема, с които всъщност не разполагахме. Когато никой не му отвореше, той надзърташе през прозореца до вратата и двамата с мама оставахме зад дивана, докато хазяинът не си тръгнеше. Като дете бях „единак“ и прекарвах дълги периоди от свободното си време сам, потънал в своя собствен свят (фиг. 3). Не бях сред отличниците в училище и имах проблеми с концентрацията. Единственото хубаво нещо беше обстоятелството, че играех за училищния футболен отбор. Бях вратар – позиция, която съответстваше на моята натура. Да, бях част от отбора, но в същото време играех доста по-различна роля от останалите. Футболът ми вдъхна самочувствие, което ми позволи да общувам по-добре с хората, затова реших – при това в доста ранна възраст, – че искам да стана професионален футболист. Тази перспектива обаче ми се струваше малко вероятна, докато поредица от „съвпадения“ и „щастливи случайности“ не ми помогнаха да се озова на подходящото място в подходящия момент и успях да подпиша професионален договор с „Ковънтри Сити“. Напуснах училище на петнайсетгодишна възраст, без да положа – тъй като изобщо не си направих труда да се явя, – нито една от задължителните за всички останали матури. (Слава богу!) По време на цялото ми детство вярвах, че когато порасна, ще правя нещо по-специално, нещо по-различно. Но какво? Така и не успях да го изразя с думи. То беше... нещо. Когато подписах с „Ковънтри Сити“, си казах: „Ето, това е!“. Станах футболист! Но, не! Нищо подобно. Развих болест, която впоследствие лекарите диагностицираха като ревматоиден артрит. Това се случи шест месеца след като поставих началото на моя нов живот като професионален футболист. Нямах намерение обаче да се отказвам толкова лесно от мечтата си, затова изиграх цели шест сезона в професионалния футбол, въпреки че болките ставаха все по-силни и по-силни и превземаха става след става. Сега, като погледна назад във времето, започвам да се чудя как съм ги търпял. През последните ми две години на терена всяка тренировка се превръщаше в същинска агония, докато ставите ми най-сетне загрееха. Последната година играх в един успешен по това време отбор на име „Херефорд Юнайтед“, като единствено волята ми помагаше да преодолея ужасните болки (фиг. 4). Никой в клуба нямаше представа колко тежко е състоянието ми. Ако знаеха какви болки изпитвам, мигом щяха да потърсят друг вратар. Краят – който беше неизбежен, тъй като артритът ми се влошаваше – настъпи съвсем внезапно скоро след като навърших двайсет и една години. Събудих се една сутрин парализиран и осъзнах, че не съм в състояние да си поема дъх – просто не можех да дишам. Бях парализиран, все едно някой ме бе замразил във фризера и не можех да помръдна. Сякаш съзнанието бе напуснало тялото ми. Казах си: „Това е, край, сега ще умра“. Най-сетне успях да си поема дъх и тялото ми се събуди за живот. Или нещо подобно. След като започнах да дишам и успях да се „размразя“, бях връхлетян от страховита болка, пронизала всяка става в тялото ми, дори онези, които до момента не бяха засегнати от болестта. И така, предната вечер си бях легнал като професионален футболист, а на сутринта се събудих като човек, който никога повече нямаше да играе футбол. Забавно, нали?

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: