Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Ранни спомени

Симеон Радев

В 1954 г. бяха много потиснат и като размишлявах как мога да освободя духа си от това угнетение, намерих, че най-доброто средство ще бъде да опиша спомените си от моите ранни младини, когато, ученик в Македония и Цариград, живеех с гордостта да казвам, че съм българин, и с радостта, че се уча. Направих това. Олекна ми. Книгата написана, оставих я настрана с надежда, че ще дойде ден да излезе на бял свят. Тоя ден дойде. Щастлив съм, че го дочаках.

Болницата ВМИ – София
10 януари 1967 г.
Симеон Радев

 

Наличност: Да

12,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Биография и факти за автора

СИМЕОН РАДЕВ е роден в град Ресен, Македония, на 19 януари 1879 г. Първоначално учи в българските училища в Ресен, Охрид и Битоля, а след това завършва френския лицей „Галата сарай“ в Цариград и право в Женева. През 1905 г. става главен редактор на в-к „Вечерна поща“, а през 1906 г. заедно с Александър Балабанов слагат началото на сп. „Художник“. По-късно (1911) основава всекидневника „Воля" и взема дейно участие в неговото списване. По това време обнародва и своята книга „Строители на съвременна България" – едно от големите и оригинални историографски изследвания у нас.

Още твърде млад, Симеон Радев се отдава на дипломатическа дейност. През 1913 г. участва в Конференцията на мира в Букурещ, където остава и като пълномощен министър до 1916 г. При влизането на Румъния във войната е преместен в Берн. По-късно (1917) подава оставка, напуска швейцарската столица и отива на фронта. В края на войната Симеон Радев взема участие от българска страна в подписването на Солунското примирие. Последователно е пълномощен министър в Хага, Анкара, Вашингтон, Лондон и Брюксел. Той е и първият български делегат в Обществото на народите – Женева.

През 1918 г. Симеон Радев обнародва на френски език книгата си „Македония и Българското възраждане през ХIХ век", която по-късно (1927) е преведена на български език и е публикувана като издание на Македонския научен институт в София.

Откъс от книгата

Дядо ми РАДЕ

Роден съм в Ресен (Македония) на 19 януари [н.с.] 1879 г. Ре- сенската котловина - висока 960 метра над морското равнище, - заградена от три страни с високи планини и продължена на юг от Преспанското езеро, е красива. Особена прелест добива тя напролет, когато по многобройните й градини цъфнат овощните дървета и ливадите се изпъстрят с цветя, над които се издигат, пръскайки своя упоителен мирис, нарцисите. Тук земята е плодородна, но малко и не може да храни своето население. От незапомнени времена селяните са отивали за печалба в Цариград.

В една от книгите на Шарл Дил за Византия - но не мога да си спомня точно в коя - един стар летописец описва как над шума на задръстените тесни улици на престолния град се издигат виковете на продавачите на плодове и зеленчук, носещи своята разноцветна стока с кош на гърба. Когато в 1893 г. пристигнах в Цариград, за да постъпя в лицея, аз намерих същото зрелище и същата глъч. Продавачи на зеленчук и плодове сновяха по града, превити под тежестта на един грамаден кош, и викаха на гръцки и на турски какво носят.

Така ходил и викал в началото на миналия век по улиците на турската столица и дядо ми Раде.

Дядо ми Раде бе родом от Съпотско, живописно село, разположено под един хълм, на няколко километра от Ресен. По вековния обичай в околията той отишъл, още невръстен, в Цариград и работел с надница в градините, сетне взимал сам градини под наем, обработвал ги на свой ред с надничари и замогнал. Особено забогатял през време на Кримската война, когато продавал, зеленчук и плодове на чуждестранните армии, които имали база в турската столица. Печалбите тогава били голе- ми. „Имаше пари от няколко държави - разказваше той. - Аз и моят ортак, селянин като мене, не умеехме добре да ги различаваме и когато трябваше да си ги делим на края на годината, правехме от тях два купа, на едната страна сребърните, на другата златните, и сетне си ги деляхме по тегло, на терезия.“ По това време дядо ми купил къща в Ресен, настанил там семейството си и станал гражданин. Богатството му не останало обаче за дълго в неговите ръце. Нещастието пожелало дядо ми да се сдружи за някакво предприятие с трима ресенци. Той бе неграмотен и доверчив, а те били писмени и лукави. След известно време на съдружие те му представили едни сметки, които го изкарали не само разорен, но и длъжник. Тая измама, която унищожи пред очите му плода на толкова години труд и пестеливост, жестоко наранила у него сърцето на човек, вярващ в хората. Той свалил капата си, дигнал очи към небето и проклел коварните си съдружници: „Ей, господи - казал той, - ти, който виждаш всичко и всичко можеш, дай им що им се пада.“ Аз помня и тримата. По едно странно съвпадение - една от ония случайности, които създават суеверията - те бяха точно в положението, в което тяхната жертва бе изказала пожелание да ги види.

Майка ми казваше: „Клетвата се хвана, господ послуша, защото знаеше, че дядо ти е праведен човек.“ Такъв беше наистина той и неговата правдина беше без оглед, ни предел. Тя не щадеше ни чужди, ни свои. Еднъж той бил в дюкяна на баща ми, търговец на манифактура и на бакалия. Тоя ден случайно продавал на някои селяни жито от нашите ниви. Баща ми искал пазарната цена, но тъкмо нея дядо ми намирал несправедлива. Той го слушал как се пазари, мръщел се и най-сетне отсякъл:

„Не чини толку. Ке смалиш!“ Баща ми го послушал, но вечерта, у дома, изказал огорчението си от неговата намеса: „Не трябваше да ме срамиш така пред людето.“ Дядо ми отвърнал спокойно: „Не те срамя, а те уча да вървиш по божия път“ Оттогава той не стъпил в бащиния ми дюкян.

Освен през зимата, той прекарваше цялото си време в градината. Градинарството бе художеството на неговите младини и той се връщаше към него с радост, любов и някакво поетическо чувство, което го сливаше с природата. На зеленчука, овощните дървета, цветята той приказваше, както се приказва на живи същества. Той насърчаваше доматите да зреят, хвалеше на розите хубостта им и като ашладисваше някоя слива, казваше й: „Хайде сега да те видя.“

Ние бяхме трима братя, но никой от нас не бе свързан с дядо ни с такава обич, както аз. Имаше между мене и него някакви тайнствени нишки. Докато да почна да ходя на училище, ние бяхме цял ден неразделни.

Когато се пренасям най-далече в моите детски спомени, виждам се как малко човече, което припка подир неговите стъпки, щом той се запътваше към градината. Тая градина, с обикновени размери, но която във въображението ми се чертаеше като грамадна, беше първата ми вселена. Тук природата се разкриваше пред мен всеки ден със своя разноцветен живот и със своите чудеса. Дядо ми работеше и приказваше. Той ми разправяше за всичко, което бе пред очите ми. За разкопаната земя - колко нейният дъх е приятен; за мравките - колко са работни; за овощните дървета - как по цвета им се познава колко плод ще дадат. За какво ли не? За птиците, които идеха да правят пакост, за пеперудите, за осите... Всичко ми се обясняваше, каквото виждах в градината, само, за жалост, едно не се опита да направи: да ме научи на градинарство. Неговите амбиции за мене бяха други. Той ми казваше: „Ти ке бидиш абукат!“ Може би защото през онова време, когато съдружниците му го ограбиха, някой бе му казал: „Да беше взел някой адвокат!“, може би по друго нещо чувано, той смяташе адвокатството -

така после разбрах - като някакво обществено чародейство за оправяне на човешките несправедливости и го поставяше на върха на всички други занятия.

Дядо ми, който ме учеше в градината на природознание, беше и първият мой учител по история. Роден в самото начало наминалия век, той бе съвременник на много големи събития в Турция и ги знаеше, ако не в истинския им вид, то поне по ходещите сред народа мълви. За тях, разпитван от мене с жадност, той не се уморяваше да ми разказва. Унищожението на еничарите той бе го видял с очите си в Цариград. Те били гонени като диви зверове, измъквани из скривалищата им, избивани, клани: „Страшно беше - разказваше той. - Като кога земята се тресе!“ Повдигането на някои феодали против султан Махмуд бе му оставило съшо жив спомен. Той ми разказваше за Али пашаЯнински, за неговата участ.

Чудно нещо, тоя кръвожаден тиран, чиято биография - има я на няколко чужди езика - човек не може да чете, без да тръпне от ужас пред нечуваните му жестокости, не остави след себе си проклятията, които заслужава неговото име. Напротив, всички народи наоколо са го възпявали. Фактът, че той бе въстанал против властта на султана, трагичният му край, докаран чрез измама, всичко това вероятно бе поразило въображението на съвременниците. Трогателният образ на неговата любима жена - християнка, останала му докрай вярна - хвърляше също един лъч върху мрачната му легенда. За нея се пееше една песен в Ресен, но под името Фросина. Неведнъж съм чувал по гощавки и сватби да се извиват гласове:

Фросино, моме Фросино,

писмо ти пишит пашата...

Последният от възбунтуваните феодали бе Мустафа паша Шкодренски. Начело намногобройни пълчища, той дал на турската войска едно сражение между Битоля и Прилеп и бил разбит (1831). Турците оставили убитите албанци непогреба- ни, „да ги ядат кучетата и да ти кълват орлите“. Дядо ми минал две години след това през полесражението и го видял обсеяно със скелети. „Още им се белееха костите“ - казваше той.

Дядо ми обичаше най-много да ми разказва за Кримската война. Разказваше ми и после ме разпитваше какво съм разбрал. „Колко царщини се биеха против московеца?“ - питаше той. Аз отговарях: „Против московеца се биеха три царщини: Инглитера, Франца и Сардиня.“ Той говореше с удивление за чуждестранните войници, за техните високи коне, за униформите им. Но най-силно впечатление бе оставило у него дръзкото им държане спрямо турците. Еднъж той видял как един френски войник дал ритник на един чалмалия турчин в една от най-многолюдните улици на Стамбул. Ударът бил толкова силен, че турчинът залетял и чалмата му паднала.

- Ами какво направи турчинът след това? - питах аз.

- Какво ще направи? Взе си чалмата, обърна се, погледна уплашен французина и търти да бяга.

- Ами имаше ли наоколо други турци?

- Имаше.

- Ами що направиха те?

- Що ще да правят? Наведоха си главите, хванаха си брадите и се разотидоха.

Тоя ритник, тъй мълчаливо понесен, бе поразил дядо ми като едно знамение на времето. „Тогава видох - казваше ми той - оти Турция ке паднит.“

Така дядо ми събуждаше у мене тоя интерес към историята, който сетне се разви силно и стана моето призвание. Той беше и моят пръв учител по география. Ресенската околия имаше тридесет и две села, той ги изброяваше и после ме изпитваше дали съм ги запомнил. Но главните му уроци по география бяха пътуванията му за Цариград. Пътят, обикновено следван, бил Битоля - Воден - Солун и нататък. Това беше старият римски път У1а Е§паНа. Той ми разказваше по кои градове минал, в кои села нощували аз учех техните имена. Имаше една местност между Лерин и Воден, ако помня добре, наричана „Рикникамила“. Аз не бях видял още камила, нито беше изобразена в книгите. По описанието на дядо ми си я представях обаче като нещо грамадно и уродливо. Самата дума „рикат“ извикваше в детското ми въображение представата за рев на някакво чудовище. Но именно защото това име звучеше страшно, аз изпитвах да го слушам, заедно със страха, и една странна приятност. Преструвайки се, че съм го забравил, карах дядо си да го повтаря.

Той ми разказваше и за един друг, северен път: Битоля - Прилеп - Белее - Щип - Девебаир - Самоков - Пловдив и пр. Този път е бил следван вероятно, когато на юг е имало разми- рици; може би през времето на гръцката революция, за потушаването на която пашата на Драма събираше своите пълчища. Двата пътя се съединяваха в Тракия. Разказите на дядо ми ме водеха по нейните равнини. Когато през 1912 г. нашите победни бюлетини гърмяха заЛюлебургас и Чорлу, това бяха за мене имена, отдавна свойски. Дядо Раде ми разказваше и за пътува- ния за Цариград от Солун, по море. Еднъж го хванала голяма фъртуна, „вятърът дигаше водата на планини“ - казваше той, и гемията, раздрусана и с разкъсани платна, едва могла да ги доведе до един остров. Островът бил пуст. Пътниците гладували няколко дни, най-сетне един от тях убил една сърна, опекли я, разделили я, но дядо ми останал със своя глад. „Кога доближих една хапка до устата си - разказваше той - сетих се, че тоя ден е петък, и я хвърлих.“ Как излезли от острова, не ми е останало в паметта. Всичките тези разкази за пътувания с кервани, за опасни срещи, тревоги от разбойнически нападения, за нощуване на бивак, за морски бури ме изваждаха из малкия, обкръжен с планини гради ме пренасяха в един свят на просторни приключения и незнайност. Оттогава пътеписите станаха едни от най-любимите ми книги.

Дядо ми Раде бе отдавна заселен в града, но всичко у него - облекло, обичай, говор - бе останало селско. С гражданите в Ресен, сред които междувременно син му бе заел място на чорбаджия, той не поддържаше никакви връзки. Любими посетители, роднини и приятели, бяха се от селата. Почти всички бяха живели голяма част от живота си в Цариград и за

Цариград най-често говореха. Турската столица бе им станала като второ отечество. Седнал до коляното на дядо си, аз жадно слушах техните спомени. Те ме пренасяха от европейския бряг на азиатския, от Златния рог на Босфора и откриваха пред мен незнайни велелепия на църкви, джамии и султански палати. Когато отидох да се уча в Цариград, аз се намерих в една страна удивителна, но вече като видена насън.

От разговорите на дядо ми с неговите посетители селяни аз за пръв път узнавах за радостите и мъките на човешкия труд. Те си припомнюваха за щастливи години, когато природата бе изливала върху градините им своите щедрост и благодат, и за години, пагубни за зеленчука и овошните дървета; за времена на печалби и за дни, когато парата била „кесат“. Един прозорец се отваряше пред мене към живота, но аз гледах през него с детски очи.

От всичко чуто в тия разговори две неща са ми направили най-силно впечатление и са останали живи в паметта ми. Едното е много забавно и, ако не се вземе предвид каква е била ед- новремешна Турция, би изглеждало невероятно.

Казах, че градинарите ходели през деня по улиците да продават зеленчук. Привечер обаче някои от тях имали особено занятие. Турски чиновници, които отивали да пият в кръчмите, ги ангажирвали да ги чакат. Те стоели пред кръчмата, дока- то клиентът им стане пиян, и тогава, по един знак на кръчма- ря, те го туряли в коша и го занасяли у дома му. В разговорите на дядо ми с посетителите му, негови съвременници, се редяха живи картинки от техния живот в Цариград. Мнозина бяха работили в същата градина, като дядо ми, и си напомнюва- ха разни случки. Често ставаше дума за един дервиш, който се явявал като привидение.

Ще разкажа за тоя случай, понеже той може да се вземе като пример на колективна халюцинация.

Дервишът излизал на определен час през нощта из един бу- нар, сядал над един ъгъл от оградата му и пушел наргиле. Когато някой се опитвал да се доближи до него, той се спускал в бунараи тая нощ вече не се показвал. Дядо ми и събеседнини- те му бяха чували за тия явявания от своите предшественици в градината и бяха престанали да го смятат като нещо свръхестествено. Те говореха за този тайнствен дервиш като за свой съжител. Често пъти, разказвайки за някоя случка, те бележеха „Дервишът не беше още излязъл“ или „Дервишът се беше вече скрил“. Аз карах дядо си да ми го описва - бялата му дълга брада, навъсеното му и строго лице, - задавах куп въпроси за неговите появявания и изчезвания, давах му място в своето въображение, но някак си не вярвах в неговото съществование.

Последния път аз видях дядо си Раде в 1897 г., когато се бях върнал от лицея, за да прекарам ваканцията си в Ресен. Един самозван лекар шарлатанин, грък от Епир, беше му оперирал двете очи от перде и той беше ослепял. В тая вечна нощ, в която беше влязъл, той беше загубил много от интереса към живота. Но любовта му към мен беше все тъй дълбока. Аз малко стоях вкъщи - се с интелигенцията на града - и не тъй често седях до него, както желаеше. Той вече не бе тъй разговорлив, както едно време през детинството ми. Държеше ми ръката и обръщайки лицето си към мен, като че ли правеше някакво отчаяно усилие със своите очи без светлина да ме види. Майка ми го гледаше с една трогателна преданост, заради която неговата обич към нея бе станала като обожание. Когато аз я повиках да се пренесе в София, където баща ми бе я предшествал, той бил покрусен от скръб. Придружавайки я до пътните врата, той се държал за нея и плачел. „Несто, несто, кому ме оставяш?“ - викал й той. В къщата ни се бе пренесла да живее една от дъщерите му, тетка Доля. Но той знаеше, че няма да има от нея същите грижи. При качването на майка ми във файтона, който трябваше да я отнесе, той хълцал като дете. Прегръщайки я, казвал й „Ах, къде са очи да те видя?“...

Дядо Раде почина 1908 г. Последните дни преди смъртта си, кога буден, кога в полусъзнание, постоянно питал за мен.

Виждайки го, че е към своя край, и за да му даде утеха, брат ми Христо прибягнал до една благочестива измама. Той влязъл в стаята с радостен вик: „Дядо, Симеон си дойде!“ Дядо се по- дигнал малко: „Ах, ела ми, синче!“ - казал той и протегнал ръката си да ми погали лицето. Брат ми му отговорил с изменен глас и му подал ръката си, като че ли е моята: „Ето ме, дядо.“ Дядо ми я държали подир един час издъхнал.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: