Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Сияйна зора

Джек Лондон

Книга за любовта и истинските неща в живота. Ще успее ли един милионер, започнал от нулата, да завладее сърцето на любимата жена, или златото ще се окаже най-голямото му проклятие?/p>

  • Корица: Мека
  • Страници: 320
  • Тегло: 0.300 кг
  • Издадена: 2014 г
  • Издателство: Хермес
  • Виж още от Джек Лондон
 

Наличност: Да

13,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Сияйна зора“ е книга за любовта и истинските неща в живота. Главният герой е суров мъж, който натрупва милиони, започвайки като беден златотърсач. Но в един момент, когато среща любовта, се оказва, че златото не може да купи истинските чувства. Ще успее ли той да завладее сърцето на любимата жена, или златото ще се окаже най-голямото му проклятие?

Биография и факти за автора

Джек Лондон Джек Лондон е един от най-известните американски журналисти и писатели от началото на 20 век. Роден е през далечната 1876, а смъртта му настъпва едва 40 години по-късно. Автор е на 23 романа и на над 200 разказа. Водеща в творбите му е идеята за силата на природата и оцеляването в неизвестното. Най-популярни заглавия са „Белия зъб“, „Дивото зове“, „Мартин Идън“, „Лунната долина“, „Сияйна зора“, „Сърцата на тримата“, „Морският вълк“.

„Животът достига връхната си точка, когато осъществява в най-пълен размер онова, за което е предназначен.“
- из „Белият зъб

Животът на писателя не е лишен от приключения – в младежките си години работи в консервна фабрика, след това се подвизава като незаконен ловец на стриди, а едва навършил пълнолетие е принуден да живее на улицата. Въпреки трудностите пламакът у него не гасне и с много борба и лишения успява да поднови цивилизования си начин на живот и да продължи обучението си, макар и то да е основано на самоподготовка и на няколко хилядна библиотека зад гърба му. В края на 19 век се изявява като златотърсач и ако не се сдобива със злато, то младият автор събира достатъчно златни истории, които по-късно ще разкаже в книгите си.

 

„Във вашия космос, види се, няма място за любовта. А в моя – красотата е само прислужница на любовта.“
- из „Мартин Идън

Джек Лондон разполага с безспорен талант, който използва главно, за да се отърси от оковите на бедността, под напора на които е протекъл половината му живот. Занимава се с политика и е деен представител на социалистическата партия. Журналистическата му кариера също оставя виден отпечатък в историята, като се изразява главно в независимите му произведения, базирани върху лични наблюдения и проучвания. Името му се разпознава като едно от най-значимите в световната литература от миналия век, а създадените от него герои са запомнящи се и колоритни образи, в които се припознаваш и днес. 

Откъс от книгата

Глава I

 

Тази вечер в „Тиволи“ нямаше много хора. Петима-шестима мъже се бяха облегнали на бара,  който се простираше по цялата стена на широкото помещение, строено от дялани греди. Двамина от клиентите си приказваха дали чаят от смърч или лимоновият сок е по-добър лек против скорбут. Спорът вървеше доста вяло и често бе прекъсван от мрачно мълчание. Останалите почти не им обръщаха внимание. Покрай отсрещната стена бяха наредени масите за хазартни игри. До масата за барбут нямаше жива душа. Един-единствен мъж играеше на масата за „фараон“. Даже топчето на рулетката не се въртеше, а крупието стоеше до бумтящата, нагорещена до червено печка и бъбреше с една млада тъмноока жена, хубавка по лице и фигура, която от Джуно чак до Форт Юкон всички знаеха като Девицата. Трима играеха покер, но залозите бяха ниски, а играта – вяла. Тази вечер нямаше и никакви кибици. На дансинга в танцувалния салон в задната част на пивницата три двойки унило танцуваха валс под звуците на цигулка и пиано.

Съркъл Сити не бе обезлюдял, нито пък парите бяха свършили. Златотърсачите от Мусхайд Крийк и другите находища на запад се бяха прибрали, летният добив беше добър и кесиите на мъжете тежаха от златен прах и едри късове злато. Клондайк още не беше открит, а и търсачите по Юкон още не бяха научили възможностите на дълбокото копаене и използването на огъня. През зимата не се работеше и мъжете бяха привикнали да прекарват дългата полярна нощ в големите селища като Съркъл Сити. Време имаше предостатъчно, кесиите бяха пълни, а единствените развлечения се предлагаха в кръчмите. Въпреки това „Тиволи“ беше почти празна, а Девицата, застанала до печката, се прозя с отворена уста и каза на Чарли Бейтс:

– Ако нещата не се поразмърдат, отивам направо да си легна. Какво му стана на тоя пусти град? Да не са измрели всички?

Бейтс даже не си направи труда да й отговори, а сърдито продължи да свива цигара. Дан Макдоналд, един от първите кръчмари и комарджии по горното течение на Юкон, собственик на „Тиволи“ и всичките му хазартни маси, унило прекоси големия празен салон и отиде при другите двама край печката.

– Да не е умрял някой? – попита го Девицата.

– Май така изглежда – отвърна той.

– Сигурно всичките в града са ритнали топа тогава – заключи тя и пак се прозя.

Макдоналд се ухили, кимна и тъкмо понечи да каже нещо, когато входната врата се отвори широко и в осветеното помещение се появи един мъж. С него нахлу облак скреж, превърна се в пара от топлината на стаята, завъртя се около коленете му и запълзя по пода, като ставаше все по-тънка и по-тънка и накрая съвсем изчезна на десетина крачки от печката. Новодошлият свали метличката от пирона на вратата и избръска снега от мокасините си и високите до коляно вълнени чорапи. Той щеше да изглежда много едър, ако в същия момент откъм бара не беше пристъпил да му стисне ръката един огромен мъжага от Френска Канада.

– Здрасти, Сияйния! – поздрави го великанът. – Мътните те взели, как се радвам да те видя!

– Здрасти, Луи, теб пък кога те довя вятърът? – отвърна новодошлият. – Ела да ударим по едно и да разправиш на всички за Боун Крийк. Ей да му се не види, дай пак да ти стисна лапата! Къде е оня, съдружникът ти? Него търся.

Още един огромен мъжага пристъпи от бара, за да се здрависа. Олаф Хендерсън и Луи Французина, които заедно разработваха участък при Боун Крийк, бяха сигурно най-едрите мъже в цялата област и макар да бяха само с половин глава по-високи от новодошлия, пред тях той съвсем не изглеждаше като великан.

– Здрасти, Олаф, с парцалките ще те изям, да знаеш – каза мъжът, когото наричаха Сияйния. – Утре имам рожден ден и ще те тръшна по гръб, та да видиш. Ясно? И теб, Луи, теб също. Мога всичките да ви натръшкам в снега, това ми е за рождения ден. Ясно? Ела да удариш едно, Олаф, и всичко ще ти разправя.

Идването на новия гост сякаш изведнъж затопли цялата кръчма.

– Ами че това е Сияйна зора! – извика Девицата, която първа го позна още щом влезе. Намръщеното лице на Чарли Бейтс се разведри при появата на Сияйния, а Макдоналд бързичко отиде при тримата до бара. С пристигането на Сияйна зора сякаш цялата кръчма изведнъж стана по-светла и по-весела. Барманите се разработиха, чуха се оживени гласове, разнесе се смях. Даже цигуларят, като надникна от задния салон, каза на пианиста:

– Дошъл е Сияйния! – и валсът веднага се ускори, а танцуващите двойки, заразени от общото оживление, този път с истинско удоволствие се развъртяха по дансинга. Отдавна всички знаеха, че появи ли се Сияйна зора, със скуката е свършено.

Той се обърна с гръб към бара и забеляза до печката жената, която го гледаше с радостно очакване.

– Здравей, Девичке, как си, сладурано! – извика той. – Здрасти, Чарли! Какво ви е станало бе, хора? Я се развеселете малко, един ковчег струва само три унции злато! Идвайте насам всичките да ударим по едно! Хайде насам, какво сте се умърлушили, всеки да казва какво ще пие. Елате всички насам! Тази нощ е моя, ще пия до дъно! Утре навършвам трийсет – остарявам, значи. Изпращам младостта с гръм и трясък! Какво ще кажете? Идвайте насам тогава, всички насам!

– Я чакай малко, Дейвис! – извика той към крупието на „фараон“, който беше вече станал от стола. – Хвърли картите, да видим кой ще плаща пиенето тази вечер – аз или вие всичките?

- Извади тежка торбичка със златен пясък от джоба си и я хвърли върху Висока карта. – Петдесет – обяви той.

Дилърът раздаде две карти. Спечели Високата карта. Дейвис записа сумата в тефтера, човекът при везните отмери златен пясък за петдесет долара и го изсипа в торбичката на Сияйния. В задния салон валсът беше приключил и трите двойки, заедно с цигуларя и пианиста, се отправиха към бара.

– Идвайте насам! – покани ги Сияйния. – Поръчвайте каквото искате! Тази нощ е моя, давайте, че рядко се случва. Идвайте всички, сиваши и агайдики! Казвам ви, че тази нощ е моя…

– Крастава нощ, ви казвам! – намеси се Чарли Бейтс.

– Вярно, братле, така е – весело продължи Сияйния. – Крастава нощ, но пък моята! Аз съм крастав дърт единак. Я ме чуйте как вия!

И той наистина почна да вие точно както вие вълк единак, а в това време Девицата запуши уши с хубавките си пръстчета и потръпна театрално. Минута по-късно тя вече се въртеше в обятията му по дансинга заедно с трите други двойки, докато музикантите свиреха весел вирджински кадрил. Весело танцуваха обутите в мокасини мъже и жени, в залата ставаше все по-шумно и приповдигнато, а в центъра на всичко беше Сияйния – неговото настроение, закачките и шегите му бързо разсяха скуката, която беше обхванала всички преди появата му.

Сякаш самият въздух се промени с пристигането му – огромната му жизненост зарази всички. Мъжете, които току-що влизаха, веднага усещаха промяната, а в отговор на въпросите им барманите кимаха към задния салон и многозначително казваха: „Сияйния празнува!“. И така влезлите оставаха до бара и всеки поръчваше по нещо. Комарджиите също се раздвижиха и скоро край масите вече нямаше място – тракането на чиповете и бръмченето на рулетката монотонно и властно се надигаха над хора от груби мъжки гласове, ругатни и гърлен смях.

Малцина познаваха Елам Харниш под друго име освен Сияйна зора – името, което той получи още в дните на първите заселници заради навика му сутрин да измъква другарите си изпод одеялата с неспирното натякване, че зората вече сияе и няма време за губене. Сред пришълците в тази дива и отдалечена арктическа област, където всички бяха пионери, той беше признат за един от най-старите. Мъже като Ал Майо и Джек Маккуесчън бяха дошли преди него, но те бяха пристигнали от изток, през Скалистите планини, от областите около Хъдзъновия залив. Той бе един от първите, които минаха през проходите Чилкут и Чилкет. Преди дванадесет години, през пролетта на 1883-та, едва осемнадесетгодишен хлапак, той бе прекосил Чилкут заедно с петима другари.

Есента беше преминал обратно прохода само с един от тях. Четиримата бяха погинали при нещастни случаи сред огромната, мрачна и непозната пустош. Оттогава – вече дванайсет години, Елам Харниш продължаваше да търси злато сред сенките на Полярния кръг.

Никой не бе търсил така упорито и издръжливо. Той беше пораснал заедно с тази земя. Друга не познаваше. Цивилизацията беше като видение от предишен живот. Поселищата като Форти Майл и Съркъл Сити му се струваха мегаполиси. Не само че бе пораснал с тази земя, но – колкото и примитивна да беше тя – той бе помогнал за създаването й. Беше участвал в създаването на историята и географията й, а онези, които дойдоха след него, пишеха за неговите преходи и нанасяха на картата пътеките, проправени от собствените му нозе.

Героите рядко си правят кумири от други герои – но сред живеещите в тази млада страна, макар да беше млад, Сияйния се броеше за един от старейшините. По време – той бе пристигнал преди тях. По подвизи – беше оставил другите далеч зад себе си. По издръжливост – всички признаваха, че би могъл да умори и най-яките. Освен това смятаха го за храбър, справедлив и „бял мъж“.

В земите, където животът се смята за хазартна игра и не се цени високо, мъжете почти автоматично търсят развлечение и отмора в хазарта. Нагоре по Юкон мъжете залагаха живота си за злато, а онези, които успяваха да спечелят злато от земята, играеха с него помежду си на комар. Елам Харниш не беше изключение. Беше мъж до мозъка на костите си, силен беше инстинктът му с цялото си сърце да играе играта на живота. Неговата среда бе определила в каква точно игра да участва. Беше роден в една ферма в Айова, а баща му бе емигрирал в Източен Орегон; точно там, в златотърсаческата област, беше протекло детството на Елам. Така беше пораснал: тежък труд с надежда за големи печалби. Дързостта и издръжливостта бяха важни в играта, но картите се раздаваха от великия бог – Късмета. Честната работа за сигурните, но мижави печалби не се ценеше. Истинският мъж играеше на едро. Той залагаше всичко, за да получи всичко, а ако не получеше всичко – значи е загубил. И така, в течение на дванадесетте години в Юкон, Елам Харниш беше от загубилите. Вярно, че миналото лято изкара двайсет хиляди долара от Мусхайд Крийк, а под земята в участъка му имаше сигурно още толкова. Но – по собствените му думи – това значеше само, че си е получил обратно собствената миза. Мизата беше цели дванадесет години от живота му, а за такъв залог четиридесет хиляди бяха твърде малка печалба – цената на едно питие и един танц в „Тиволи“, прекарването на зимата в Съркъл Сити и осигуряване на работата в участъка за следващата година.

Мъжете от Юкон бяха преиначили старата поговорка и сега тя гласеше: „Мъчно дошло, лесно отишло“. След кадрила Елам Харниш покани всички в кръчмата да пият по още едно. Всяко питие струваше долар, златото вървеше по шестнайсет долара за унция; в пивницата имаше тридесет души, които приеха поканата, и след всеки танц Елам черпеше всички. Това беше неговата нощ – плащаше само той.

Самият Елам Харниш не беше голям пияч. Уискито не значеше нищо за него. Беше твърде жизнен и як, със здрав дух в здраво тяло, за да попадне в робството на алкохола. Беше прекарвал месеци наред в походи по пътеки и реки, без да пие нещо по-силно от кафе, а веднъж дори цяла година не бе пил даже и кафе. Но беше по природа общителен, а тъй като единственото социално забавление в Юкон беше пивницата, той изразяваше характера си точно така. Така правеха мъжете още в детството му из златотърсаческите поселища в Запада. Намираше, че това е най-подходящият начин да се прояви сред обществото. Друг начин и не познаваше.

Външността му беше поразителна, въпреки че дрехите му бяха като на останалите мъжаги в „Тиволи“. Краката му бяха обути в меки кафяви мокасини от еленова кожа, изпъстрена с индиански мъниста. Панталоните му бяха обикновен гащеризон, а горната дреха – ушита от одеяло. Отстрани носеше дълги кожени ръкавици с един пръст, подплатени с вълна. По юконски обичай те бяха свързани с кожен ремък, който висеше покрай врата и раменете му. На главата си имаше кожен калпак, чиито наушници бяха вдигнати, а връзките им свободно висяха. Лицето му – леко издължено, с леко хлътнали бузи, изглеждаше почти като лице на индианец. Загорялата кожа и живите тъмни очи засилваха това впечатление, въпреки че и загарът на кожата, и самите очи ясно показваха, че притежателят им е от бялата раса. Изглеждаше по-възрастен от тридесетте си години, но въпреки това с гладко избръснатото лице и без нито една бръчка изражението му беше момчешко. Представата за по-зряла възраст идваше от другаде. Идваше от по-абстрактните факти за човека, от това, което беше изтърпял и преживял – а то бе много повече от преживяното от обикновените хора. Беше живял първобитен и напрегнат живот и точно това тлееше в очите, прозвучаваше в гласа му и сякаш постоянно трептеше на устните.

Самите устни бяха тънки и обикновено плътно затворени, закривайки равните му бели зъби. Но твърдостта им се смекчаваше от леката извивка нагоре в ъглите на устата. Тази извивка придаваше доброта на изражението му, а леките бръчици в ъглите на очите му - веселост. Тези черти смекчаваха инак „дивия“ му изглед, който без тях би бил жесток и циничен. Носът му беше добре оформен, с правилни ноздри, деликатен и по размери подхождаше на лицето, а пък високото му, макар и тясно чело беше красиво заоблено и симетрично. На индианската му външност подхождаше и косата – съвсем права и черна, с блясък, който само отличното здраве можеше да придаде.

– Уж Сияйна зора, пък свети и на свещ – засмя се Дан Макдоналд, когато откъм танцуващата група се чуха възклицания и весел смях.

– Няма друг като него, а, Луи? – каза Олаф Хендерсън.

– Да, мътните го взели! Няма друг, така е! – отвърна Луи Французина. – Златно момче е той…

– А когато при второто пришествие Всевишният хване да промива душата на Сияйния – прекъсна го Макдоналд, –ще трябва да сипе и малко чакъл в коритото за промиване…

– Хубаво го рече! – измърмори Олаф Хендерсън и погледна с дълбоко възхищение комарджията.

– Много хубаво! – потвърди Луи Французина. – Мисля да му пийнем по този случай, а?

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: