Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Шумът на времето

Джулиан Барнс

Изкуството е шепотът на историята, който звучи по-силно от шума на времето.

Дмитрий Шостакович е героят на новия роман на Джулиан Барнс.

Една история за сблъсъка на властта и изкуството, за компромисите и творческата съвест, малодушието и куража.

 

Наличност: Да

16,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Изкуството е шепотът на историята, който звучи по-силно от шума на времето.

През май 1937 г. един млад мъж всяка вечер застава на площадката до асансьора в своя ленинградски блок и чака. Служителите на НКВД винаги идват посред нощ. Той не знае дали ще бъде арестуван, или просто отведен на разпит. Нито един от известните хора, които познава, вече не може да му помогне.

Самият той е знаменитост, през последните години са го аплодирали навсякъде – от Швеция до Америка и Аржентина. Но ето че у дома е изпаднал в немилост. Защото операта му „Лейди Макбет от Мценска околия“ не е харесала на Сталин...

Дмитрий Шостакович е героят на новия роман на Джулиан Барнс.

Една история за сблъсъка на властта и изкуството, за компромисите и творческата съвест, малодушието и куража.

Откъс от книгата

Той знаеше само, че по-лошо от това не е било.

Вече три часа стоеше до асансьора. Пушеше пета цигара и умът му препускаше бясно.

Лица, имена, спомени. Буца торф тежи в ръката му. В небето се стрелкат шведски водни птици. Слънчо-гледови ниви. Дъх на карамфилово масло. Топлият сладък мирис на Нита, излизаща от тенискорта. Струйки пот, стичащи се по маршалското чело. Лица, имена.

А също лицата и имената на мъртвите.

Можеше да си донесе стол от апартамента. Но при всяко положение нервите щяха да го държат на крак. А и би изглеждало твърде ексцентрично да чака асансьора седнал.

* * *

Ситуацията бе възникнала изневиделица и все пак беше напълно логична. Като всичко друго в живота. Като сексуалното желание например. То идваше изне-виделица и все пак беше напълно логично.

Той се опитваше да се съсредоточи върху Нита, но умът му не се подчиняваше. Беше като конска муха, шумен и летящ хаотично. Кацна върху Таня, разбира се. Но след това избръмча към онова момиче, Розалия. Изчервяваше ли се при спомена за нея, или тайничко се гордееше с онази извратена случка?

Покровителството на маршала - то също дойде изневиделица и все пак беше напълно логично. Дали можеше да се каже същото и за съдбата на маршала?

Приветливото брадато лице на Юргенсен; и заедно с него споменът за гневните пръсти на майка му, стиснали здраво китката му. И баща му, неговият добродушен, мил, непрактичен баща, който стои до пианото и пее „Отдавна повехнаха хризантемите“.

Какофонията от звуци в главата му. Гласът на баща му, валсовете и полките, които самият той свиреше, докато ухажваше Нита, четирикратен вой на фабрична сирена във фа диез, кучешки лай, който заглушаваше неуверен кларинетист, тътен на ударни и духови инструменти под бронираната правителствена ложа.

Тия шумове отстъпиха пред звук от реалния свят - внезапното бръмчене и скърцане на асансьорния механизъм. Сега цялото напрежение се пренесе в крака му, който потропваше трескаво в подпряното до него куфарче. Той чакаше, внезапно лишен от спомени, из-пълнен само със страх. После асансьорът спря на по-долен етаж и това го извади от ступора. Вдигна куфарчето и усети как съдържанието лекичко се измести. Това тласна ума му към историята за пижамата на Прокофиев.

Не, умът му не беше като конска муха. По-скоро като някой от онези комари в Анапа, кацащи навсякъде да смучат кръв.

Отначало, когато застана тук, той си бе мислил, че ще овладее ума си. Но сред нощната самота сякаш умът му бе овладял него. Е, от съдбата си не можеш избяга, както бе казал поетът. От ума си също.

Спомни си болката през онази нощ, преди да му изрежат апендикса. Повръща двайсет и два пъти, обсипа сестрата с всички псувни, които знаеше, а след това помоли приятеля си да доведе някой милиционер да го застреля, за да сложи край на болката. „Накарай го да влезе и да ме гръмне, та да се свърши веднъж завинаги“, умоляваше той. Но приятелят отказа да му помогне.

Вече не му трябваше нито приятел, нито милиционер. Имаше предостатъчно желаещи.

Всичко започна, каза той на ума си, точно сутринта на 28 януари 1936 г. на гарата в Архангелск. Не, отговори умът му, нищо не започва просто така, на определена дата и място. Всичко е започнало на много места и в много моменти, някои дори преди да се родиш, в чужди страни и в умовете на други хора.

А след това, каквото и да се случеше, всичко щеше да продължи по същия начин, на други места и в умо-вете на други хора.

Той мислеше за цигари: пакети „Казбек“, „Беломор“, „Херцеговина Флор“. За човек, който изронва в лулата си тютюна от пет-шест папироси, оставяйки върху бюрото разпокъсани картонени тръбички и ци-гарена хартия.

Възможно ли бе дори на този късен етап всичко да бъде поправено, върнато, възстановено? Той знаеше отговора - същия, който бе дал лекарят относно изчез-налия нос на майора : „Разбира се, може да ви бъде за-лепен отново, но ви уверявам, че ще е по-зле за вас“.

* * *

Той се замисли за Закревски и Големия дом, и кой ли е заместил Закревски там. Все някой. Такива като Закревски никога не липсваха, не и в този свят, както е уреден. Може би когато бъде сътворен Земният рай след почти 200 000 000 000 години, вече няма да има потребност от такива като Закревски.

На моменти умът му отказваше да повярва какво се случва. „Не може да бъде, защото никога не е могло“, бе казал майорът, когато видял жирафа. Но можеше да бъде и беше.

Съдба. Просто помпозен термин за нещо, което не можеш да промениш. Когато животът ти казва: „И тъй...“, ти кимваш и го наричаш съдба. И тъй, съдбата му беше да се нарича Дмитрий Дмитриевич. Нямаше как да промени това. Естествено, той не помнеше собственото си кръщене, но нямаше причини да се съмнява в истинността на историята. Цялото семейство се събрало в кабинета на баща му около преносим купел. Свещеникът дошъл и попитал родителите какво име са избрали за новороденото.

Ярослав, отговорили те. Ярослав? Свещеникът не останал доволен. Казал, че е твърде необичайно име. Казал, че децата с необичайни имена стават жертви на закачки и подигравки в училище; не, не бивало да кръстят момчето Ярослав. Баща му и майка му се озадачили от тази открита съпротива, но не желаели да бъдат груби. Какво име предлагате тогава, попитали те. Нека да е нещо обикновено, казал свещеникът - Дмитрий например. Баща му изтъкнал, че самият той вече се казва Дмитрий и че Ярослав Дмитриевич звучи много по- добре, отколкото Дмитрий Дмитриевич. Но свещеникът не се съгласил. И тъй, той бе станал Дмитрий Дмитриевич.

Какво значение имаше името? Той беше роден в Санкт Петербург, прекара детството си в Петроград, порасна в Ленинград. Или Санкт Ленинсбург, както понякога обичаше да го нарича. Какво значение имаше името?

Беше на трийсет и една. На няколко метра от него лежеше жена му Нита с дъщеричката им Г алина.  Галя беше едва на годинка. Напоследък животът му сякаш почваше да придобива стабилност. Емоционалната страна на нещата винаги го затрудняваше. Той изпитваше силни чувства, но така и не овладя умението да ги изразява. Дори на футболен мач не крещеше и не се самозабравяше като останалите; предпочиташе тихо да коментира майсторството или некадърността на играча. Някои вземаха сдържаността му за типичното високомерие на ленинградчаните; но дълбоко в себе си той знаеше, че е срамежлив и притеснителен човек. Що се отнасяше до жените, когато превъзмогнеше плахостта си, почваше да се люшка между нелеп възторг и смазващо отчаяние. Сякаш вечно попадаше на зле настроен метроном.

Ала дори и така, животът му най-после бе придобил някакъв ред, а заедно с него и верния ритъм. Само че сега всичко отново бе станало нестабилно. Нестабилно - това бе повече от меко казано.

Куфарчето, подпряно до прасеца му, разбуди спомена за времето, когато се опита да избяга от дома си. На колко години беше? На седем-осем може би. А носеше ли си куфарче? Навярно не - избухването на майка му беше твърде внезапно. Случи се едно лято в Ириновка, където баща му бе назначен за управител. А Юргенсен беше майсторът, който правеше и поправяше разни неща в дачата им и разрешаваше всички проблеми по начин, разбираем и за дете. Този човек никога не го командваше, просто го оставяше да гледа как парче дърво се превръща в сабя или свирка. Даваше му буца прясно отрязан торф и му позволяваше да я мирише.

Той много се бе привързал към Юргенсен. Така че, когато нещо не му допадаше, а това се случваше често, той казваше: „Добре тогава, ще отида да живея при Юргенсен“. Една сутрин, още в леглото, бе отправил тази заплаха, или обещание, за пръв път през деня. Но на майка му вече и бе накипяло. Щом е тъй, обличай се и да те водя при него, отвърна тя. Той веднага прие предизвикателството - да, значи не бе имал време да си събере багажа.

София Василиевна го сграбчи за китката и двамата тръгнаха през полето към къщата на Юргенсен. Отначало той беше дързък в заплахата си и гордо крачеше редом с майка си. Но постепенно взе да влачи крака, а китката му започна да се изплъзва от нейната хватка. В онзи момент си мислеше, че сам се дърпа, но сега осъзнаваше, че майка му го е пускала - пръст след пръст, - докато накрая се измъкна на свобода. Не свободата да живее при Юргенсен, а тази да подвие опашка и разплакан да хукне към къщи.

Ръце, изплъзващи се ръце, сграбчващи ръце. Като дете той се боеше от мъртвите - страхуваше се, че те ще станат от гробовете си, ще го хванат и ще го отмъкнат в студената черна земя, а пръстта ще напълни устата и очите му. Този страх постепенно изчезна, защото ръцете на живите се оказаха по-страшни. Проститутките на Петроград не пожалиха младостта и невинността му. Колкото по-тежки времена идваха, толкова по-алчни ставаха ръцете. Посягаха да се вкопчат в слабините ти, в хляба ти, в приятелите, семейството и работата ти, в самото ти съществуване. Подобно на проститутките, той се страхуваше от портиерите. И от полицаите, с каквито и имена да бяха избрали да се наричат днес.

Но после се появи и точно обратният страх - да се изплъзнеш от ръце, които те закрилят.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: