Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Ще се видим в Париж

Мишел Гейбъл

От автора на бестселъра „Парижкият апартамент“

Три жени от различни поколения. Една мистериозна книга, която ги свързва. Пътешествие, изпълнено с тайни и непреодолима любов.

Животът на Лоръл изглежда като прочетен роман. Скучен роман, ако питате дъщеря й Ани. Наскоро завършила университет, безработна и току-що сгодена, Ани е свикнала да не очаква изненади от майка си. 

 

Наличност: Да

17,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

От автора на бестселъра „Парижкият апартамент“

Три жени от различни поколения. Една мистериозна книга, която ги свързва. Пътешествие, изпълнено с тайни и непреодолима любов.

Животът на Лоръл изглежда като прочетен роман. Скучен роман, ако питате дъщеря й Ани. Наскоро завършила университет, безработна и току-що сгодена, Ани е свикнала да не очаква изненади от майка си.

И почти се е отказала да й задава най-важния въпрос – този за своя баща. До момента, в който една стара книга се изправя на пътя й. Биографията на Гладис Спенсър-Чърчил, легендарната херцогиня Марлборо, на пръв поглед няма нищо общо с Лоръл и Ани.

Но когато двете прелитат океана, за да сключат сделка за отдавна наследен английски имот, Ани открива, че събитията в книгата се случват именно тук – в живописното градче, скрило порутено имение.

Затъвайки все по-дълбоко в историята на неподражаемата херцогиня, младата жена започва да нарежда пъзела на собствения си живот. И няма друг избор, освен да последва ключа към последната тайна на майка си.Негов дом е Париж.

Вдъхновен от истинската история на Гладис Спенсър-Чърчил – красивата, ексцентрична и невероятно начетена съвременница на Уортън, Пруст и Чърчил, вторият роман на Мишел Гейбъл е изящна плетеница от любовна история и литературна мистерия.

Откъс от книгата

СТРАНОПРИЕМНИЦАТА „ БАНБЪРИ “ БАНБЪРИ , ОКСФОРДШЪР, АНГЛИЯ, ОКТОМВРИ 2001 ГОДИНА

Херцогиня Марлборо се появи на този свят с рожденото име Гладис Дийкън на 7 февруари 1881 година в хотел „Брайтън“ в Париж. Тя бе най-голямото и най-красивото от четири невероятно прелестни момичета. Семейство Дийкън беше буен отбор, за който се разказваха легенди. Измъченият, леко смахнат баща на Гладис произхождаше от рода Паркър от Бостън, семейство с повече пари, отколкото разум. Както става при повечето неблагоразумни благородници, нивото на парите скоро достигна това на уменията им. Което ще рече – не особено много.

Дж. Каспър Огастин Сетън, „Изчезналата херцогиня. Биография“

Съдържателката на страноприемницата приличаше на типична англичанка от комиксите – червендалеста и с големи, неравни зъби.

– Прочути сме с кейковете си! – заяви напевно тя. – Трябва да опитате кейковете!

Казваше се Никола. Ани не можеше да прецени дали на възраст е по-близо до Лоръл, или до нея самата, беше от хората, които изглеждат едновременно и стари, и млади.

– Има една пекарна надолу по улица „Парсънс“ – заяви тя, докато разпухваше възглавниците, а Лоръл и Ани я следваха по петите. – Техните са превъзходни, но които и да опитате, няма да сбъркате. Харесва ли ви тази стая? Мога да ви преместя и в друга, в момента не сме много натоварени. Но на мен тази ми е любимата. В нея влиза най-много светлина. Освен това вече не произвеждат завивки с такъв десен. Уникални са!

– Стаята е чудесна – каза Лоръл и остави чантите си на леглото. Никола веднага ги премести на поставката за куфари. Със или без флоралните мотиви, с боядисания в бяло дървен под, скосен таван и еднакви легла с рамки от ковано желязо, стаята бе съвсем типична за английската провинция. Лоръл не бе особено възхитена от размера на леглата, но Ани я хареса от пръв поглед.

Градът също бе очарователен, въпреки че Никола им каза, че няма централен площад, а  „магазините са разпръснати насам натам из целия град“. През таванските прозорци Ани веднага забеляза това, което най-вероятно бе основната забележителност – Банбъри Крос, висока каменна кула в средата на площад с кръгово движение.

– Знаех си, че веднага ще ви допадне! – заяви Никола. – Ще ви оставя да се настаните. Звъннете, ако имате нужда от нещо. Денонощно съм на рецепцията. Хайде тогава, чао!

Никола се завъртя и шумно се спусна по стълбите. Ани и Лоръл плахо се усмихнаха една на друга.

За първи път оставаха истински насаме след сблъсъка в кабинета на Лоръл. Решен ли беше проблемът? Щяха ли да говорят още по въпроса? Да разнищят докрай тази работа с бащата? Или щяха да се върнат към обичайното си поведение? Ани се питаше дали всичко това изобщо я интересува. В момента единственото, което усещаше, бе умората и липсата на Ерик. Седем месеца, без да го види. Как ще издържи?

– Е, ето ни тук – заяви Лоръл. – И навън, разбира се, вали.

Започна да търси нещо в чантата си.

– Знам, че току-що пристигнахме, но след няколко минути трябва да изляза – продължи тя. – Имам среща с адвоката. Можеш да дойдеш с мен, ако искаш, или да останеш тук. Предполагам, че срещата няма да ти бъде особено интересна.

Ани въздъхна, беше изненадана, че майка ѝ има среща толкова скоро след пристигането. Field Oct 05 3_tbТази „ваканция“ започваше ударно.

– Може би ще дойда с теб – каза тя и се отпусна на леглото, чувстваше се физически изтощена, макар че бе прекарала по-голямата част от последните двайсет и четири часа на задните си части. – Времето е отвратително, а и нямам какво друго да правя.

– Като твой адвокат бих те посъветвала да не го правиш. Лоръл започна да вади дрехите си от куфара, да ги сгъва наново и да ги подрежда в чекмеджетата. Подреди тоалетните си принадлежности в банята, малките шишенца застанаха в редица като войници. На Ани много ѝ се искаше майка ѝ поне за момент да остави багажа и да отдели минута, за да се наслади на пейзажа. Но Лоръл винаги трябваше да върши нещо.

– Не мога да намеря адаптера – оплака се тя, докато Ани се облягаше на лакти с дълбока въздишка. – Взе ли го? Трябва да си заредя телефона.

– Сигурно е в ръчния ми багаж.

– Точно така. Видях, че го прибра там.

Лоръл се протегна към чантата и в този момент Ани си спомни какво е скрила там. Скочи от леглото.

– Чакай! – изкрещя тя.

От седмица не се бе движила толкова бързо.

– Боже мой, Ани, внимавай, за малко да ме събориш.

– Аз ще ти го дам. Ето.

Тя подаде на майка си адаптера, а очуканото копие на „Изчезналата херцогиня“ на Лоръл се спусна към дъното на раницата.

– Добре… – каза Лоръл и вдигна учудено вежди. – Благодаря.

Щеше ли да се ядоса заради книгата? Трудно беше да прецени. Докато пътуваха с влака от „Хийтроу“, Ани я попита за книгата. Отговорът на Лоръл беше озадачаващ, най-вече заради това, че не беше никакъв отговор.

– Каква книга? – беше попитала тя.

Отношенията между двете не бяха идеални, но обикновено Лоръл се отнасяше към Ани откровено и с уважение, като изключим темата с анонимния баща. Тя бе от жените, които, когато невръстното им дете ги попита дали щъркелите носят близнаците едновременно или поотделно, с готовност разясняваха всички подробности за размножаването. Лоръл никога не ѝ бе спестявала нищо, дори в моментите, когато Ани би предпочела да остане в неведение. Разбира се, оставаше въпросът за баща ѝ, който бе доказателство, че Лоръл умее да премълчава ключови факти в историята.

– Каква книга ли? – повтори Ани, докато пътуваха през английската провинция. – Онази книга. Книгата. От… къщи.

– Убедена съм, че вкъщи има повече от една книга – отвърна Лоръл. – Само с тези, които ти донесе у дома миналия месец, бихме могли да отворим антикварна книжарница.

– Не, книгата е твоя. Синята книга, тя е стара.

– В кабинета ми има много стари книги.

– Снощи я държеше – не се предаваше Ани.

– Хмм – Лоръл сви рамене. – Може би случайно е попаднала в ръцете ми, както повечето неща в онази вехта къща.

Ани кимна, но не ѝ повярва. Имаше нещо по-специално в тази книга. Не можеше да си спомни през последните двайсет години Лоръл да е чела нещо друго освен адвокатски досиета, „Уолстрийт джърнал“ или ръководства по мениджмънт, предоставени от шефа ѝ. Лоръл имаше цяла сбирка от първи издания на книги, подредени в библиотеката, но доколкото Ани знаеше, нито веднъж не бе вадила от рафта нито едно. Меланхолично да стиска в ръце книги за херцогини, бе повече в стила на Ани, отколкото на майка ѝ. Книгата обаче ѝ се струваше все по-позната. Объркана от изминалото време и разстояние, както и от отсъствието на Ерик, Ани затвори очи и се опита да извика в съзнанието си спомените. Те се блъскаха някъде зад затворените ѝ клепачи.

– Мислех си… – започна тя, докато Лоръл се щураше из помещението, блъскаше се в бюрата и лампите, несвикнала с теснотията на стаята в Банбъри, – май ще остана тук и ще те изчакам да се върнеш. Иска ми се да… почета.

– Чудесна идея. Долу в библиотеката има камина. Идеалното място човек да отвори някоя книга и да пийне чай.

– И да се остави насила да го натъпчат с прочутите кейкове на Банбъри – добави подигравателно Ани.

– Никола наистина говори с невероятен ентусиазъм за стафидите и хилядолистното тесто – съгласи се Лоръл и взе телефона си. – Е, това въобще не помогна. Изобщо не е зареден. Имаш ли нещо против да го оставя тук? Не искам да си без връзка, но той всеки момент ще умре.

– Мога да се оправя и сама, ако се случи нещо. Никола изглежда много съвестна. Няма да ме остави да загина в пожар или да бъда въвлечена в някоя секта.

– Звучи успокоително.

– Тогава тръгвай! Хайде! – подкани я Ани и направи жест с ръка, изведнъж ужасно ѝ се прииска да остане сама. – Изнасяй се!

Лоръл ѝ се усмихна притеснено, сякаш се колебаеше дали може да остави сама дъщеря си, която е на двайсет и една години и е сгодена за почти непознат мъж. Намираха се в непознат град и Ани можеше да се загуби не само в буквалния смисъл. За съжаление, Лоръл имаше работа, а  стриктното изпълнение на задълженията беше най-голямото ѝ умение. След като нанесе върху устните си нов слой червило, „Проблясващо розово“ на „Ревлон“, Лоръл грабна чантата си и изхвърча в коридора. Вратата едва се бе затворила, когато Ани се спусна към другия край на стаята и извади от дъното на раницата „Изчезналата херцогиня“.

– Каква книга ли! Глупости на търкалета – измърмори тя и отгърна заглавната страница.

Отвори на първа глава и зачете.

По отношение на човешките взаимоотношения тя не предлагаше нищо друго освен обидно своеволие, преследваше и ласкаеше хората, докато ги вкара в клопката, само за да може шумно да се раздели с тях в момента, в който ѝ хрумнеше. – Бернард Беренсън, изкуствовед, за херцогиня Марлборо.

– Звучи чудесно – изсумтя Ани и прочете първото изречение.

Пристигнах в Банбъри във вторник.

– Банбъри? – възкликна Ани изумена. Погледна през прозореца към Банбъри Крос. Още първото изречение я водеше в определена посока. Или по-скоро вече се бе озовала там.

Беше влажно и студено, продължи да чете тя, точно както Банбъри го предпочита.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: