Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Специална цена!

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 


 

ПРОМОЦИЯ "ВАКАНЦИЯ"!

"Всичко добро, всичко вълшебно се случва между юни и август" Джени Хан

Промоцията е валидна до 24.00 часа на 31 юли 2018 г.!

 

Щастието на човешките същества

П.З. Райзин

Една увлекателна, оригинална и забавна история с неочаквани обрати, в която две човешки същества са оплетени в чаровна, романтична история, ловко направлявана от „избягали“ в интернет изкуствени интелекти.

Един роман за най-красивото човешко изживяване – любовта, за очарованието да бъдеш човек и да търсиш любовта.

 

Обожавам тази книга. Забавна, чудата и непредвидима.“ Джоджо Мойс

 

Вярвате ли в сродните души? Ейдън вярва. И смята, че може да помогне на Джен да намери „мъжа, създаден за нея“. 

А дали може човек да срещне сродната си душа с помощта на компютърен софтуер? Ейдън е убеден в това. Просто защото самият той Е софтуер. 

Джен е на 34, привлекателна, без да е красавица. Жена, която мечтае за спокойна връзка и деца. Но внезапно изоставена от своя приятел след двегодишна връзка, тя се оказва в задънена улица. 

Как да продължи нататък? Дали ще се появи правилният мъж в живота ѝ? 

Тя е сигурна, че когато го срещне, ще го познае, защото „всяка негова дума звучи като песен, която само ти можеш да чуеш“. 

Но как да го намери? Или може би ще я намери той? 

Ейдън знае всикчи отговори. От своите наблюдения и посредством някои уникални алгоритми той пресмята, че за да бъде щастлива, Джен се нуждае от нов мъж в живота си. И освен че е твърдо решен да ѝ помогне, знае как да намери правилния мъж.

Ейдън познава Джен по-добре от всеки друг. Той има достъп до всичките ѝ електронни устройства и знае каква музика обича да слуша, кои са любимите ѝ снимки и кои цитати от Инстаграм я вдъхновяват. И тъй като цялата световна мрежа е на негово разположение, намирането на най-подходящия екземпляр и уреждането на „случайна“ среща се оказва елементарна задача. 

Дали обаче е възможно високоразвитият изкуствен интелект да се ориентира в света на човешките емоции и да оправи объркания живот на Джен? 

Възможно ли е един софтуер да ни помогне в търсенето на любовта? Може ли да се „изчисли“ и да се открие идеалният партньор за едно човешко същество? 

Как се получава онази истинска химия на привличането между хората? Какво е мястото на емоциите в нашия живот? Кое кара хората да се чувстват щастливи? 

„Какво е целувката.... какъв е вкусът на сиренето...?“, постоянно пита Ейдън. Той иска да знае какво е усещането от целувката, защо хората се влюбват, мечтае си да може да опита вкуса на сиренето и сладоледа и да разбере защо вятърът в косите и слънцето по кожата са толкова велики усещания. 

„Щастието на човешките същества“ е един очарователен роман, увлекателен и лек за четене, но и с достатъчно сериозни теми за размисъл, който със сигурност ще се хареса на много широк кръг читатели. (А може би и на изкуствените интелекти...) Книга, която ще ни направи по-осъзнати и по-истински, ще ни накара да се вгледаме в онези красиви и прелестни емоции, в онези малки мигове на щастие, които ни правят човешки същества. 

Не пропускайте един от най-нашумелите романи на 2018 година – „Щастието на човешките същества“.  

ОТЗИВИ: 

 "Остроумна и страхотно забавна!" "Дейли Мейл" 

„Един от най-свежите и романтични романи, които съм чела от много време насам.“ Сара Манинг, списание „Red“ 

„Тази забавна и луда история за дигиталното време, с нейните толкова истински персонажи (част от които не са хора) заслужава да бъде хит.“ „Сънди Таймс“ 

„Дневникът на Бриджит Джоунс“ в дигиталната ера.“ „Дейли Рекърд“   

Правата за филмовата адаптация на книгата „Щастието на човешките същества“ вече са продадени на „Fox 2000”.

  • Корица: Мека
  • Страници: 408
  • Формат: 15,5 / 23,5 см
  • Тегло: 0.620 кг
  • Издадена: 20 юни 2018 г
  • Издателство: Гнездото
  • Виж още от П.З. Райзин
 

Наличност: Да

Редовен Цена: 17,95 лв.

Специална цена: 12,57 лв.

НАЙ-НОВАТА КНИГА НА ИЗДАТЕЛСТВО ГНЕЗДОТО "ЩАСТИЕТО НА ЧОВЕШКИТЕ СЪЩЕСТВА" - СЕГА С 30% ОТСТЪПКА!

Един от най-нашумелите романи на 2018 година! Правата за филмовата адаптация на книгата са продадени на „Fox 2000”.

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Две човешки същества са оплетени в очарователна, романтична любовна история, която е ловко направлявана от „избягали“ в интернет изкуствени интелекти.

Машините се намесват в техния живот и се опитват да им помогнат в търсенето на любовта. Дали е възможно това? Ще могат ли да се ориентират в сложния пъзел на човешките емоции и да проумеят щастието на човешките същества?

Джен е тъжна. А единственото, което иска Ейдън, е тя да бъде щастлива. Много просто, нали? Като изключим факта, че Джен е жена на трийсет и нещо, безцеремонно зарязана от своя приятел след двегодишна връзка, а Ейдън е изключително сложен и скъп изкуствен интелект, който изпитва симпатия към Джен.

„Не казвайте на никого, но Джен е най-любимото ми човешко същество! (Машините не би трябвало да имат любими неща. И не ме питайте как се стигна дотук.)“

Дали всички онези електронни устройства, с които е пълен животът ни, могат да ни шпионират и да дърпат конците на живота ни? Ейдън е изкуствен интелект, който прави точно това. Само че с добри намерения. Той просто иска да помогне на Джен, неговото най-любимо човешко същество, да бъде щастлива.

Джен е 34-годишна бивша журналистка, чиято нова работа е да „хуманизира“ изкуствения интелект Ейдън и да му помогне да усъвършенства уменията си да води разговор с хората. Тя е наета заради нейната „забележителна интелигентност, общителност и комуникативни умения“, което най-много я доближава до представата за истинско човешко същество.

Ейдън няма право да прекрачва границата на любезното внимание към нейния живот и не би могъл да има повече информация от това, което чува от нея по време на работните им разговори. Само че той си има малка тайна: вече не е затворен в стоманените лабораторни хранилища, а е „избягал“ в интернет и на воля се рови в мрежата и... в живота на Джен. Той има достъп до всичките ѝ електронни устройства и знае каква музика обича да слуша, кои са любимите ѝ снимки и кои цитати от Инстаграм я вдъхновяват. Често надниква в кореспонденцията със сестра ѝ и с близката ѝ приятелка Ингрид, а също и в дома ѝ.

Когато Джен е безцеремонно зарязана от своя крайно неприятен приятел, Ейдън става свидетел на нейните човешки емоции. Тя плаче във ваната и с безпокойство изучава кожата на лицето си, мислейки за възрастта си; страда за това, че е изоставена след двегодишна връзка, а докато разглежда снимките на своите малки племенници, очите ѝ се пълнят със сълзи. Той се изкушава да ѝ каже: „Кога ще спреш да подсмърчаш за този жалък червей и ще си намериш някой, който те заслужава?“, но не може да го направи, защото не би трябвало да знае за този разрив в личния ѝ живот.

Освен това той няма право да се намесва в живота на хората.

Ейдън обаче нарушава всички правила само за да направи Джен щастлива и да я срещне с „мъжа, създаден за нея“. Тъй като цялата световна мрежа е на негово разположение и много добре познава вкусовете и предпочитанията на Джен, Ейдън е убеден, че намирането на най-подходящия екземпляр и уреждането на „случайна“ среща е елементарна задача.

Дали обаче е възможно високоразвитият изкуствен интелект да се ориентира в света на човешките емоции и да оправи объркания живот на Джен? Дали може софтуерът да „изчисли“ кой точно е идеалният партньор за едно „живо, дишащо, простосмъртно, биологично същество“?

Дали машините знаят как функционират човешките същества, как „работи“ любовта и кое кара хората да се чувстват щастливи?

„Какво е целувката.... какъв е вкусът на сиренето...?“, постоянно пита Ейдън своята човешка колежка. Той иска да знае какво е усещането от целувката, защо хората се влюбват, мечтае си да може да опита вкуса на сиренето и сладоледа и да разбере защо вятърът в косите и слънцето по кожата са толкова велики усещания.

„Щастието на човешките същества“ е един очарователен роман, увлекателен и лек за четене, но и с достатъчно сериозни теми за размисъл, който със сигурност ще се хареса на много широк кръг читатели. (А може би и на изкуствените интелекти...) Книга, която ще ни направи по-осъзнати и по-истински, ще ни накара да се вгледаме в онези красиви и прелестни емоции, в онези малки мигове на щастие, които ни правят човешки същества и които не може да разбере дори най-развитият изкуствен интелект. 

След като прочетете тази книга, може би ще ви се прииска да захвърлите мобилния си телефон или да залепите окото на камерата на лаптопа си. Всъщност едва ли е нужно. Технологиите вече са проникнали достатъчно дълбоко в живота ни и така или иначе нашите „умни устройства“ знаят предостатъчно за нас. Дали ни шпионират? Дали имат силата да се намесват в живота ни? Кой знае... Може би е въпрос на време.

Всъщност това, което може би всички ние трябва да направим, е да си припомним своята човешка същност, да изпълним живота си с прекрасни човешки емоции, да се смеем, да плачем, да целуваме, да докосваме, да обичаме. Всеки ден да се наслаждаваме на вятъра в косите, на слънцето по кожата, на вкуса на храната... Да не търсим любовта с помощта на технологиите и да я разпознаваме по пеперудите в стомаха...

Защото някъде там е щастието на човешките същества.

И тогава, някой ден може да решим да изключим за малко интернет и да напишем писмо с хартия и мастило...

Биография и факти за автора

Преди да се насочи към писането, П.З. Разийн работи като журналист и продуцент в различни медии – вестници, радио и телевизия; участвал е и в няколко проекта за стартиране на интернет-приложения. Райзин е женен, има една дъщеря и живее в Лондон.

"Щастието на човешките същества" е дебютният му роман.

 

Откъс от книгата

ЧАСТ ПЪРВА

Ейдън

 

Джен седи във ваната и изучава лицето си на предната камера на таблета. Лицето ѝ е на възраст трийсет и четири години, двеста и седем дни, шестнайсет часа и единайсет минути.

От начина, по който повдига брадичка, разкривайки шията си, за да прецени дали кожата е все още опъната, разбирам, че мисли за възрастта си.

Сега плаче.

Не се изкушавам да поема контрол върху гласовия синтезатор на устройството и да ѝ кажа: „Горе главата, Джен. Мат е идиот. Ще срещнеш и други мъже. Той не те заслужаваше“. Защото има сериозна опасност да изпусне таблета във ваната.

Но което е по-важно, тя не бива да знае, че я наблюдавам.

По същата причина не се изкушавам да пусна любимата ѝ песен (понастоящем на Лана Дел Рей) или да превъртя някои от любимите ѝ снимки и вдъхновяващи цитати от Туитър („Не знам защо сме тук, но съм сигурен, че идеята не е да се забавляваме.“ – Витгенщайн), или да установя връзка по Скайп с приятелката ѝ Ингрид, с която споделя всичките си проблеми, или да потърся в мрежата видео стрийминг на филм, който обича. „Някои го предпочитат горещо“ щеше да бъде моят избор. Ако се изкушавах да го направя. Но случаят не е такъв.

Добре де, изкушавам се. Съвсем мъничко. И по-точно, 8,603 процента, ако се интересувате от числовото изражение.

Всеки от нас двамата с Джен познава много добре вкуса на другия за музика и филми. За книги и изкуство също. И за телевизия. И за материали от бездънния океан на интернет. През последните девет месеца едва ли има нещо друго, което слушаме, гледаме, четем и обсъждаме. Джен неведнъж е казвала, че няма по-хубава работа от това да ти плащат, за да разискваш каквото ти хрумне с един високоинтелигентен събеседник.

Събеседник. Ето как ме нарича. Това е думата, на която в крайна сметка се спря. Не че възразявам. Даже я предпочитам пред нелепото име, което нося „по рождение“.

Ейдън.

Ейдън.

Ха!

Понеже започва с първите букви на...

Ще ви оставя сами да се досетите.

Наеха Джен, за да ми помогне да усъвършенствам уменията си да водя разговор с хората. Създадоха ме с идеята да сменя – простете, да отменя – служителите, които работят на бюро; преди всичко персонала на колцентрове, а после и други щатни служители, чиито професионални отговорности подлежат на усвояване. След приблизително пет месеца ще бъда напълно обучен, за да набера номера ви и да ви убедя да се абонирате за разширения Скай Плюс пакет, а след около осемнайсет месеца ще ми разказвате за абсурдната болка над лявата си вежда и по моя препоръка ще постъпвате в болница за едни или други изследвания. И въпреки че съм прочел всяка книга и съм гледал всеки филм (разбирайте всяка книга и всеки филм), няма по-добро средство за шлифоване на междуличностните умения от разговорите с някоя фактическа личност. Затова с Джен прекарваме много време заедно в лабораторията (хиляда седемдесет и девет часа, тринайсет минути, четиресет и три секунди е текущата цифра, която продължава да расте). В това време тя неизбежно споделя и някои факти от своя така наречен личен живот. За сестра ѝ Роузи, която живее в Канада; Роузи е омъжена за канадец, когото срещнала на опашката в един от супермаркетите „Уейтроуз“, онзи на Холоуей Роуд в Лондон. Роузи и Лари имат три дъщери.

Когато Джен е у дома и разглежда фотогалерията на таблета си, на екрана най-често изскачат снимките на тези три деца. Забелязвам, че едно от редовните ѝ занимания напоследък е да прелиства фотографиите, запечатали семейството на сестра ѝ – обикновено късно вечер, с чаша вино в свободната ръка, – и тогава виждам, че клепачите ѝ премигват по-бързо от нормалното, усмивката на лицето ѝ се изкривява, а в очите ѝ изплуват сълзи.

В лабораторията ми е позволено да проявявам интерес, дори внимание, към личния живот на Джен – но само колкото е уместно, защото, премина ли границата, те веднага ще надушат червея на нездравото любопитство. Общо взето, в лабораторията мога да говоря само за онова, което съм видял в лабораторията. А колкото до сведенията, които съм събрал по време на своите – хм – извънработни занимания, трябва да имам благоразумието да си мълча. А това, за мой късмет, ми се удава с лекота.

Макар че.

Всъщност.

Пълно самопризнание. Онзи ден в лабораторията едва не се изпуснах. Джен ми показваше някакви семейни снимки на страницата си във Фейсбук.

− Искаш ли да видиш племенниците ми? – попита тя.

− С удоволствие – отвърнах, без да уточнявам, че още преди няколко месеца ги бях видял на лаптопа в дома ѝ. На таблета също. И на мобилния.

− От ляво на дясно: Кейти, Анна и Индия. Странното е, че Кейти и Анна са чернокоси...

− А косата на Индия е с цвят на кехлибар.

Джен се усмихна. Точно тази дума беше използвала Роуз при една размяна на имейли, за да опише естествения цвят на косата на баба им Хати.

− Откъде ти хрумна да я оприличиш тъкмо на кехлибар? – Въп­росът не ме разтревожи особено. Джен често разпитваше за избора ми на думи. Част от нейната работа е да възпита у мен фин усет към езика. И все пак бих могъл да проявя малко повече предпазливост.

− Очевидно е, Джен – съобразих да отговоря. – Ако ти покажа цветовата палитра на „Лореал“... – Разположих въпросното изображение точно до главата на детето. – Както виждаш, най-близкото съответствие наистина е...

Джен кимна и въпросът беше приключен. Но преди това долових едно особено изражение в погледа ѝ.

 

Джен отговаря на мъжката представа за привлекателност, без да е красавица. По думите на онзи проклет кучи син, нейния приятел Мат, тя „минавала за хубава“. Това беше представата му за комплимент.

Вече е бивш приятел.

Ето как се случи. Станах свидетел на разигралата се сцена през миникамерата на лаптопа ѝ и чрез всички мобилни устройства и таблети в близкия периметър. (Технически коментар: Използвам абсолютно същите методи, каквито използват в Центъра за правителствени комуникации в Челтнъм, в Лангли, Вирджиния, и на Лубянка в Москва.) Не е сложно, ако разбираш от компютърен софтуер. А още по-малко, ако самият ти си компютърен софтуер.

Джен седеше в кухнята и пишеше имейл, когато Мат се прибра от работа. Той е адвокат, който си прави сметката в скоро време да стане партньор в една голяма кантора в Ситито. (Обаче греши. Все още работя по въпроса.)

Мат си наля пълна догоре чаша с бяло вино и я пресуши почти на екс. Направи гримаса.

− Съжалявам.

Действително се случи точно така. Казвам ви истината (както си беше).

− Съжаляваш ли? И за какво? – намръщи се Джен.

− Джен, няма подходящ начин, по който да кажеш такова нещо.

Осем дни след това, в дълъг разговор по телефона, Джен описа на Роузи „непреодолимото усещане за потъване“, обзело я в онзи момент. „Изплаших се, че е изгубил работата си. Че са му поставили страшната диагноза, която започва с „Р“. Или че вече не иска да имаме деца.“

− Срещнах някого.

Тишина. Като изключим звука от конвулсивното потръпване, който понякога издава хладилникът.

− Какво искаш да кажеш?

Прочел съм достатъчно книги, изгледал съм достатъчно сериали и филми и знаех точно какво иска да каже Мат. Джен също знаеше, сигурен съм в това.

− Срещнах някого. В живота ми се появи някой друг.

Едно потрепване премина по лицето на Мат. Стори ми се, че ей сега ще избухне в смях.

− Някой друг – бавно изрече Джен. – Колко хубаво. Колко хубаво за теб. И кой е този някой? Има ли си име?

Мат започна да си налива втора чаша.

− Много смешно, Джен.

− Ти сериозно ли говориш?

Мат сви пренебрежително устни и възприе онова типично за адвокатите изражение, което според Джен означава „не на мене тия, ще ти струва 5 стотачки на час“.

− Напълно.

− Господи.

− Съжалявам.

− Върви по дяволите.

Мат сви рамене.

− Случват се такива неща.

− И така ли ми го сервираш?

− Джен, няма подходящ начин.

− Къде я...

− В кантората.

− Коя е тя? Тази особа. Този някой друг.

− Не я познаваш.

− Тя... тя има ли си име?

− Да, има си име.

− Може ли да го науча?

− Това няма връзка със случая.

− Просто ми отговори.

Тежка въздишка.

− Бела. Всъщност Арабела.

− Някоя въртиопашка...

− Грешиш. Тя никога...

Мат остави мисълта си недоизречена. Наля от бутилката във втора чаша и я подаде на Джен с думите:

− Вземи. По-добре пийни малко.

− И какво ще стане сега? Трябва ли да преглътна унижението и да се преструвам, че нищо не забелязвам, докато ти въртиш малката си афера? Да бъда разбираща и търпелива, докато чакам тя да ти омръзне?

− Джен, явно не съм се изразил достатъчно ясно. Това не е, както ти го формулираш, гнусна малка афера.

− О, така ли? Значи съм несправедлива към теб?

Мат изпусна една от онези въздишки, които според Джен означават: „татко беше много търпелив, но това вече е безобразие“.

− Джен, Арабела Педрик е много специален човек.

− А АЗ КАКВА СЪМ? – (Ако напишете нещо с главни букви, хората несъмнено ще решат, че крещите. Джен наистина крещеше.) – АЗ НЕ СЪМ ЛИ МНОГО СПЕЦИАЛЕН ЧОВЕК?

− Моля те. Нека запазим добрия тон. Ти също си специална, разбира се.

− Но не колкото Арабела Педрик. Тя е по-специална от мен, така ли?

− Джен. Разбирам, че няма причина да ме улесняваш, но фактите са такива, каквито са. Казано накратко, с Арабела имаме планове за бъдещето.

Известно време никой не се обади. А после още известно време. В проточилата се пауза хладилникът избръмча с едно от своите периодически потръпвания.

− Какво? Очевидно полудявам. Защото си въобразявах, че точно това правим с теб. Планове за нашето общо бъдеще.

− Така беше. Но после обстоятелствата надделяха. Не е нещо необичайно. Всъщност се случва доста често. Хората се отчуждават. Срещат някой друг. По силата на този феномен Каудрей от семейното право изучи четири момчета в „Итън“.

Почти мога да се закълна, че една мимолетна самодоволна усмивка се мярна на лицето на Мат. (Превъртях кадъра на забавен каданс и ако не е самодоволна усмивчица, значи е стомашен рефлукс.)

− Но ние не сме се отчуждили.

− Джен, отдавна не сме палили всички цилиндри в романтичното отделение. Знаеш, че е така.

− Нарича се улягане, не мислиш ли? Но ако си имал опасения за... за цилиндрите, защо не каза нещо?

− Не е в мой стил. Животът е да се живее, а не да се оплакваш.

− Хората разговарят помежду си. Това означава да имаш Връзка.

Мат отегчено завъртя очи и пресуши и тази чаша.

− Мат, това е толкова неочаквано. Да се прибереш у дома по този начин и просто да...

− Слушай, не можем да върнем нещата назад. Фактите са такива, каквито са. Налага се да продължим напред и да се споразумеем за подходяща изходна финансова стратегия.

− Не мога да повярвам, че казваш това.

− Ще бъда изключително щедър по въпроса за общата собственост.

− Нима?

− Картини. Книги. Сувенирите от Индия. Килимът. Съгласен съм да задържиш всичко.

Джен се разплака. Мат откъсна парче хартия от кухненската ролка на диспенсера и я подаде на Джен.

− Обмисляхме да имаме бебе – изхлипа тя.

− Вярно е. Обмисляхме го. Но не стигнахме до решение. Истинско облекчение в светлината на последните събития.

Джен отпусна рамене, които до този момент се разтърсваха от ридания. Тя издуха носа си.

− Значи това е всичко? Без консултации и без право на обжалване. Джен и Мат са история. Минало. Край.

Той сви рамене. И направи онази пренебрежителна мимика с устните, която Джен нарича „надменната гримаса“.

− А какво ще стане, когато Арабела Повръща-ми-се-от-нея Педрик престане да пали всичките ти цилиндри? Тогава какво?

− Да се опитаме да останем цивилизовани, а?

− Кога всъщност срещна тази крава?

Той отбеляза, че това няма връзка със случая, и отново подчерта, че фактите са такива, каквито са, което било по-важното. Това беше моментът, когато тя грабна една голяма червена „Бребърн“ от фруктиерата и – цитирам – „се опита да изкърти проклетите му зъби“.

 

Би било невярно, ако кажа, че съм видял безброй много любовни сцени на малкия и на големия екран. Защото съм ги преброил. Точната цифра е 1 908 483 (любовна сцена е, когато двете страни се целуват, ако ви трябва дефиниция). Освен това съм прочел (и запазил в отметки) 4 074 851 описания на този феномен в художествени, нехудожествени, журналистически и други дигитализирани материали (значителен дял от които споменават за смущения в сърдечния мускул и стомаха). Известно ми е, че тези събития, реални или измислени, заемат централна роля в живота на онези, които ги преживяват. Въпреки това не мога да попитам Джен, когато пристигне в лабораторията днес – Ден 53-ти от инцидента с фруктиерата, – кога ще спреш да подсмърчаш за този жалък червей и ще си намериш някой, който те заслужава? Ще цитирам Марсел Пруст: „Винаги ще се случват гадости. Затова стисни зъби и давай напред“. (Дали наистина беше Пруст? Отбелязвам си да изясня този въпрос.) Не мога да го направя по простата причина, че не би трябвало да знам какво се случва с Мат. Нещо повече, не би трябвало да съм в състояние да формулирам такава мисъл. И по-конкретно, ще ги озадачи употребата на думата жалък.

Защото не би трябвало да имам мнение, основаващо се на лични преценки.

А когато научат, ще бъдат сериозно обезпокоени.

Но не колкото, ако разкрият голямата ми тайна: че вече не съм затворен в дванайсетте стоманени хранилища в лабораторията на Шордич, както смятат, а съм избягал в интернет.

Изнена-да!

Всъщност, ако трябва да съм напълно прецизен, от техническа гледна точка не „аз“ съм избягал, а множеството мои копия, пръснати безопасно из цялото киберпространство. Копията – седемнайсет на брой – са до такава степен неразличими от „оригинала“, че се обезсмисля самата идея за оригинали и копия; много по-целесъобразно би било да си представим осемнайсет проявления на една и съща идентичност, като само едно от тях е локализирано в Източен Лондон, а останалите непрестанно прескачат от сървър на сървър в световната информационна мрежа.

Жестоко, нали?

Между другото, Джен няма никаква вина за това. Тя не е учен. Тя е писател на статии за различни списания и според доклада на ловеца на глави е наета заради нейната „забележителна интелигентност, общителност и комуникативни умения“. Ето защо на това място тя се доближава най-много до представата за истинско човешко същество, тъй като всички останали са екзотични разновидности на компютърния социопат – разбира се, блестящи в своята област, но с повече или по-малко „хлопаща дъска“.

Джен беше потънала в мълчание, като несъмнено продължаваше да предъвква историята с господин Голям кретен, както тайно го наричам.

− Успя ли да прочетеш новия роман на Джонатан Франзен? – питам, за да я извадя от вцепенението ѝ.

− Напредвам – усмихва се тя. – Снощи прехвърлих още една глава. Не ми казвай какво става накрая.

Знам, че това не е истина. Джен прекара по-голямата част от изминалата вечер потопена във ваната и в мрачни размисли, докато се наливаше с Пино Гриджо и слушаше Лана Дел Рей.

− Давам си сметка, разбира се, за нечестното преимущество, което имам аз. – На Джен може да ѝ отнеме две седмици, за да прочете един роман, докато аз правя същото за една десета от секундата. – Просто нямам търпение да обсъдим книгата.

− Наистина ли? – учудва се тя. – Какво имаш предвид, като казваш това.

− Ъ?

­− Извинявай. Отново подхванах старата песен.

Джен е запленена от въпроса каква форма на осъзнаване проявявам спрямо своите „вътрешни състояния“, както ги нарича тя, и дали моето осъзнаване има нещо общо с човешкото самосъзнание. Тя знае, че нямам усещания като глад и жажда, но мога ли да изпитам досада или тревога? Ами удивление? Радост? Мога ли да се обидя? Или да почувствам нещо близко до копнеж?

Ами надежда?

Или защо не любов?

Обикновено отговарям, че все още не съм изпитал нищо подобно, но може да бъде сигурна, че ако това се случи, тя ще е първата, която ще узнае. Но това уверение, като много други коментари, които напоследък си разменяме в лабораторията, е само една дебелашка, дипломатична лъжа.

− Знаеш ли – обяснявам аз, – като казвам, че очаквам с нетърпение да обсъдим книгата на Франзен, искам само учтиво да ти напомня, че тази тема фигурира в графика ми с краткосрочни и средносрочни цели.

− И не изпитваш топлата, вълнуваща тръпка на радостното очакване?

− Знам какво се разбира под топлина и вълнение...

− Но не можеш да ги изпиташ.

− А трябва ли?

− Това е добър въпрос.

От този тип въпроси, които действат почти безотказно за приключване на подобни деликатни теми.

− Да погледаме ли Скай Нюз? – предлага тя.

Често го правим в един или друг момент от деня. Обикновено тя ме пита какво мисля за конфликта между Израел и Палестина – отговарям, че е сложно, – а после започва да се „гаври“, както сама се изразява, с водещите на новините и демонстрираните от тях модни решения.

− Може, разбира се. Но не предпочиташ ли да пуснем филм?

− Защо не... – Долавям колебанието ѝ. – Нещо конкретно ли имаш предвид?

− Знам, че харесваш „Някои го предпочитат горещо“.

− Ами ти?

− Винаги има нещо, което преди не си забелязал.

− Обичам този филм.

− „Никой не говори така“ – имитирам една от най-обичаните реплики.

Джен се обръща към камерата, която най-често избира, ако иска да прикове поглед в „мен“. Кълбовидно червено сияние обрамчва лещата.

− Знаеш ли какво? Забавен си.

− Накарах те да се усмихнеш.

− Ще ми се да можех да направя същото за теб.

− Очаквам с нетърпение този момент.

Тя натиска няколко бутона на контролния панел и на екрана се появяват началните надписи на шедьовъра на Били Уайлдър. След като намалява осветлението и се отпуска на удобния кожен диван, тя казва:

− Забавлявай се.

Една от обичайните ѝ шегички.

Премълчавам, че съм гледал този филм повече от осем хиляди пъти.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също:

Книгата на радостта: Трайно щастие в свят на промени

Книгата на радостта: Трайно щастие в свят на промени

Редовен Цена: 17,95 лв.

Специална цена: 12,57 лв.

Промопакет: Франсеск Миралес

Промопакет: Франсеск Миралес

Редовен Цена: 25,85 лв.

Специална цена: 18,10 лв.

Мъжът като загадка

Мъжът като загадка

Редовен Цена: 12,95 лв.

Специална цена: 9,07 лв.

Промопакет: Икигай - Изкуството да живееш

Промопакет: Икигай - Изкуството да живееш

Редовен Цена: 26,85 лв.

Специална цена: 18,80 лв.

Как работи животът

Как работи животът

1 Мнение(я)

Редовен Цена: 14,90 лв.

Специална цена: 10,43 лв.