Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Сестри Палавееви в бурята на историята

Алек Попов

Новият роман на Алек Попов „Сестри Палавееви“ ни пренася в бурята на 40-те години на миналия век и работи смело с историческите митове отвъд идеологическите щампи. История за битки, предателства, смърт и оцеляване, изпълнена с абсурдни и трагикомични ситуации. Втората световна война е в разгара си, България се раздира от остри граждански конфликти. Две момичета от заможна софийска фамилия, близначките Кара и Яра, избягват от дома си за да се присъединят към партизанското движение. Те попадат в отряда на Медвед, суров и властен командир...

  • Корица: Мека
  • Страници: 308
  • Тегло: 0.340 кг
  • Издадена: 2013 г
  • Издателство: Сиела
  • Виж още от Алек Попов
 

Наличност: Да

14,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Първият партизански роман, написан след края на комунизма!

Новият роман на Алек Попов „Сестри Палавееви“ ни пренася в бурята на 40-те години на миналия век и работи смело с историческите митове отвъд идеологическите щампи. История за битки, предателства, смърт и  оцеляване, изпълнена с абсурдни и трагикомични ситуации.

Втората световна война е в разгара си, България се раздира от остри граждански конфликти. Две момичета от заможна софийска фамилия, близначките Кара и Яра, избягват от дома си за да се присъединят към партизанското движение. Те попадат в отряда на Медвед, суров и властен командир, преминал през школата на съветското военно разузнаване. Още с пристигането си красивите близначки внасят смут в сърцата на народните бойци.  Само няколко часа по-късно отрядът попада в засада.

Оцелелите намират убежище в Даданския лес....

Стремежът към промяна угасва в сянката на настъпващия тоталитаризъм. Студената война заварва близначките от двете страни на желязната завеса.

Биография и факти за автора

Алек Попов

Алек Попов е роден в София през 1966 г. Завършил националната гимназия за древни езици и култури “Константин Кирил Философ” и българска филология в софийския университет “Св. Климен Охридски”.Автор е на романа  Мисия Лондон,  2001, и на сборниците с разкази: Ниво за напреднали, 2002; Пътят към Сиракуза, 1998;  Зелевият цикъл, 1997;  Игра на магии, 1995;  Мръсни сънища, 1994;  Другата смърт, 1992. Алек Попов е автор на радиопиеси, излъчвани по националното радио и на сценарии за игрални и документални филми. През 2001 БНТ снима филма Чуждите стъпки по едноименния разказ от сборника му Мръсни Сънища. Алек Попов е носител на редица литературни награди, сред които: българската награда за фантастика Гравитон, 1995, наградата на БНР за криминален разказ "Павел Вежинов", 1994, за къс разказ Рашко Сугарев,  1999, Хеликон, за най-добра белетристична книга на годината, 2002 . През 2004 получава годишната награда на списание Clouds, където романът Мисия Лондон се публикува на английски. През 2005 спечелва Националната награда за драматургия “Иван Радоев”.Разказите и есетата на Алек Попов са преведени на унгарски, сръбски, чешки, полски, словенски, датски, английски, немски, френски, турски, албански. Романът му Мисия Лондон е публикуван на сръбски от издателство Геопоетика, 2004 и на унгарски от издателство Kijarat Kiado2005. Участва антологиите: BulgarischeErzahlungendes 20 Jahrhunderts , Insel Verlaf, Germany, 1996; LesBelles Étrangeres, L’esprit de Penincules, France, 2001;VoicesfromtheFaultline (aBalkanAnthology) ZayuPress USA, 2002.

медиите:

“Мисия: Лондон” предлага не само изключително развлекателно четиво, но дава и представа за балканската действителност в началото на 21 век. С “Мисия: Лондон” Алек Попов прави блестящ романен дебют. С много хумор той представя гротескно действие, което обаче чрез карикатурното преувеличение изостря погледа към съществените детайли. ” - Улрих М. Шмид, Ное Цюрихер Цайтунг

“Алек Попов е сатирик и хуморист, който пише не с отрицание, “против нещо”, заради някакъв локален комплекс, той пише с поглед към невъзможната ситуация на един свят без граници, в който обаче съществуват вътрешни прегради. Хуморът му не е снизходителен, но не е и омаловажаващ. ” - Даниела Ивашита, в. Лидове новини, Прага

“”Вероятно българските автори се развиват в посока към интелигентен, литературно обигран хумор. На “Мисия: Лондон” трябва да се пожелае успех, за да можем да се надяваме на други диаманти от тази неочаквана съкровищница. ” - Буккритик, Берлин,Алфред Ошвалд

Откъс от книгата

КУКУВИЦА КУКА                                                                                                  

Вървяха мълчаливо, без да спират, вече два часа. Само козарчето, което припкаше най-отпред, се обръщаше от време на време, за да провери дали не изостават. То беше свикнало да води към Балкана всякакви люде, но не и като тия двете. Още щом вдъхна аромата им, разбра, че са много специални, и не можеше да се начуди какво търсят тук! И дрехите, и ръцете, и лицата им, дори гласовете им, доколкото бе подочуло, нямаха нищо общо със суровата оскъдна действителност, която единствено познаваше. Бяха дошли, заедно със студента, когото трябваше да отведе при шумците, както още наричаха партизаните. Готови – с раници, с голфове, винтяги и високи обуща с ей такива подметки, каквито за пръв път виждаше. „Я, па тия!“, си рече козарчето.

– Изпраща ги щабът на зоната! – увери го студентът.

Но то някак си не беше съвсем сигурно... То и студентът не беше много стока. Дълъг такъв, с очилца и фуражка, увит в градско палто, пристегнато с колан. Носеше меки ботуши, които най-вероятно щяха да се скапят при първия сняг. През рамото му висеше брезентова торба, ушита по собствена кройка, не особено пълна. Лозан, както се беше представил очилатият, даде фира още на първия час. Започна да диша тежко, на пресекулки, спъваше се в неравностите по пътя и залиташе. Но от честолюбие и инат не даваше да спират заради него. За сметка на това градските кифли, дето имаха вид, че ще окапят още по баира над селото, крачеха пъргаво нагоре, без дори да се задъхват. Само лицата им поруменяха от планинския въздух и станаха още по-хубави.

Кой знае защо, козарчето се ядоса и заприпка още по-бързо. Хриповете зад гърба му се усилиха. Няколко буци се търкулнаха в дерето. То се усмихна злорадо, оголвайки изгнилите си зъби, когато някой силно го дръпна за ръкава. Не можа да прецени коя от двете. Приличаха си, трябва да бяха близначки.

– Не бързай толкова! – момичето го изгледа изпод вежди.

Като стигнаха до едно кладенче, закътано сред коренищата на три оплетени една в друга буки, козарчето спря, ослуша се и изкука пет пъти. Отговор не последва. Лозан се търкулна тежко в тревата, едно от момичетата развъртя капачката на манерката си и му даде да пие. Козарчето отново изкука, този път цели седем пъти и половина. Ослуша се – нищо. Някъде в далечината биеше кълвач.

– По това време на годината няма кукувици – отбеляза едната от близначките. – Учили сме го по зоология.

То обаче не є обърна внимание и продължи съсредоточено да кука, докато нещо не изсвистя във въздуха. Козарчето изскимтя като настъпено коте и се хвана за рамото. Двама видимо ядосани мъже изскочиха от храстите и се спуснаха към групата.

– Абе Райчо! – развика се единият, преметнал рязана карабина. – Една парола да не можеш да запомниш! То бива, бива, ама... Колко пъти ти казахме да изкукаш?

– Ми... знам ли – заекна козарчето, докато разтриваше мястото, където го беше пернал камъкът.

– Девет! – мъжът вдигна пръстите на двете си ръце и прегъна единият.

– Ми аз девет изкуках!

– Девет, дръжки! Пет! Петнайсет... Десет... Луди станахме!

– Зависи как ги броиш – намеси се ясен момичешки глас. – „Ку“ или „ку-ку“. По принцип кукувицата прави „ку-ку“. Затова се казва кукувица, а не кувица.

– Ти пък коя си? – той инстинктивно свали пушката си.

– Ние сме две!

– Чичо Ваньо – надигна се Лозан. – Те са с мен!

Другият партизанин прихна да се смее. Носеше лесничейска куртка, а на кръста му се мандахерцаше парабел с къса цев. Имаше широко плоско лице с русолява брада.

Мъжът с карабината се хвърли към студента, прегърна го и рече полугласно:

– Сега съм Ленин.

Той беше по-възрастният от двамата и явно командваше парада. Лозан тръгна да му разказва за ремсовата организация в Ючбунар, но онзи го прекъсна неопределено „после, после“ и стрелна с очи близначките.

– Тия какви са?

– Другарките Габриела и Моника, от диверсионната група при Първа девическа.

– Защо си ги довел?

– Станал е провал в училището. Има опасност да ги разкрият и затова се взе решение да минат в нелегалност.

– Кой е решил? – остро попита Ленин. – Столичният комитет? Щаба? Баба ти?

– Амии... – младежът наведе очи и замънка. – Такова, по целесъобразност...

– Искаме да станем партизанки! – едновременно се обадиха момичетата.

– То вие хубаво искате... – Ленин свали каскета си, отдолу почти нямаше коса като самия Ленин и започна да се чеше по кубето. – Не може! Това да не ви е детска игра? – Той се обърна към козарчето: – Ще ги върнеш обратно долу!

– Никъде не мърдаме! – запънаха се момичетата.

Очите им светеха с твърд сивкав блясък и Ленин разбра, че трудно ще излезе на глава с тях. Намеси се и Лозан:

– Чичо Иване...

– Ленин!!

– Другарю Ленин – поде момчето с неочаквана тържественост. – Другарките са в смъртна опасност. Фашистите са по петите им. Обещал съм да им помогна. Ако ти ги отпратиш, и аз се връщам с тях. Пък да става каквото ще!

– Тия цеви са му издухали мозъка – поклати глава другият, като произведе тънък свистящ звук между зъбите си.

– Копач, няма да наричаш другарките така! – скастри го Ленин. – Веднъж вече те мъмриха пред строя. Ако те чуя пак, ще докладвам на Медвед!

При споменаването на това име настъпи многозначителна пауза. Момичетата се спогледаха и си кимнаха.

– Ние така си говорим у Перник, какво... – измърмори мъжът, наречен Копач.

Разбира се, това беше само партизанското му име и то далеч не цялото. Никой обаче нямаше време да го нарича „Гробокопач на капитализма“ – името, което си беше избрал, когато постъпи в отряда. Нито дори Гробокопач. Казваха му просто Копач.

– Какво да ви правя сега... – Ленин мачкаше нервно каскета си. – Сестри ли сте?

– Сестри сме.

– От София ли сте? – той ги огледа от глава до пети и махна с ръка. – Какво ли питам, то е ясно, че сте от София...

– Медвед да реши! – обади се Копача. – Хляб носите ли си?

– Носим сандвичи – рече едната.

– Носим и оръжие – допълни другата.

Те свалиха раниците и измъкнаха два тежки продълговати пакета, увити в брезент. Вътре лежаха две разглобени ловни пушки „Смит и Уесън“ с вертикални дула. Махагоновите им приклади бяха украсени с резба.

– Виж ти! – подсвирна Ленин, взе едната и разгъна цевта.

Той беше запален ловец, но никога през живота си не бе държал в ръце подобно луксозно оръжие. Погали дулото. Провери затвора – беше празен. Вдигна пушката на рамо и се прицели някъде над дърветата.

– Отде ги гепихте?

– На баща ни са – гласеше отговорът.

– Вашите май имат парички – подхвърли със завист Копача.

– Къде са патроните? – попита Ленин.

– Нямахме време да ги вземем – обясни едната. – Поръчали сме 200 парчета в магазина на Михелсон. Деветки, с каквито бият диви прасета. Баща ни си купува оттам. Трябва да изпратим някой другар да мине да ги вземе и после да ни ги прати.

– Ох! – простена Ленин с лошо предчувствие. – Да вървим!

После се обърна към козарчето, което виновно подсмърчаше отстрани:

– Девет пъти! – напомни му той. – Ку-ку!

– Ку-ку! – унило повтори то.

Сега най-отпред вървеше Ленин, подир него креташе Лозан, после – сестрите, а най-отзад, в тила – Копача. Той не можеше да се сдържи при вида на малките стегнати дупета, които подскачаха под носа му и от време на време издаваше тънки свистящи звуци, повтаряйки в такт с крачките „Първа цев!“, „Втора цев!“. Момичетата сякаш не му обръщаха внимание, докато не седнаха да починат.

– Другарю Копач, бихме желали да ви запитаме нещо...

– Копач ще ми викате, след като изкарате една зима в Балкана. Засега за вас съм „Гробокопач на капитализма“.

– Другарю Гробокопач на капитализма... – подхвана сериозно едната.

Мед закапа на сърцето му. Откога не беше чувал нелегалното си име в пълния му блясък!

– Бихте ли ни разяснили, другарю Гробокопач на капитализма, какви социални и обществени фактори са наложили употребата на този оригинален поздрав към жените в трудово-борческия град Перник?

– Ъъъ? – облещи се Копача.

– Ще ни разтълкувате ли революционния смисъл на метафората „цев“? Сигурно има нещо общо с борбите на пернишкия пролетариат?... – допълни другата.

Той се напрегна да проумее казаното, но мозъкът му направи „цък“ и угасна. Обзе го мъчителна безпомощност. Като че ли внезапно бе ослепял. Успя да изплюе само „Е, да ви...“ и сдъвка последните думи като горчива краставица.

– Закопаха те, Копач! – ухили се Ленин. – Умници! Само да не закопаете и нас...

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: