Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Серафина

Рейчъл Хартман

Серафина е на осемнайсет години. Майка й умира при раждането. Отглеждат я баща й – известният адвокат Клод, и чичо й, учителят Орма. Момичето израства без приятели. Единствената светлина, която огрява дните му, е музиката. Серафина притежава ангелски глас и дарба да свири на флейта и клавесин. Тя помага на дворцовия композитор Виридий в подготовката за честването на годишнината от подписването на мирния договор. По повод събитието в Горед се очаква драконовият генерал Ардмагар.
Няколко дни преди пристигането му дворцовите стражи откриват обезглавеното тяло на принц Руфъс. Те смятат, че престолонаследникът е убит от дракони.

 

Наличност: Да

14,95 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Близо четиридесет години след дълга и кръвопролитна война хора и дракони съжителстват в мир. Преди да преминат в Горед, царството на хората, драконите са длъжни да приемат човешка форма. Това ги прави слаби и уязвими.

Серафина е на осемнайсет години. Майка й умира при раждането. Отглеждат я баща й – известният адвокат Клод, и чичо й, учителят Орма. Момичето израства без приятели. Единствената светлина, която огрява дните му, е музиката. Серафина притежава ангелски глас и дарба да свири на флейта и клавесин. Тя помага на дворцовия композитор Виридий в подготовката за честването на годишнината от подписването на мирния договор. По повод събитието в Горед се очаква драконовият генерал Ардмагар.

Няколко дни преди пристигането му дворцовите стражи откриват обезглавеното тяло на принц Руфъс. Те смятат, че престолонаследникът е убит от дракони.

Серафина се оказва въвлечена в разследването на убийството. То се ръководи от Лусиън, привлекателния и прозорлив годеник на принцеса Глизелда.

Серафина се влюбва в Лусиън, въпреки че проницателността му заплашва разкриването на собствената й тайна.

Ще опази ли Серафина тайната си? Тайна, благодарение на която притежава необикновената си дарба. Тайна, заради която страни от хората и не си позволява да обича. Тайна, чието разкриване застрашава живота й.

Ще успеят ли Серафина, Лусиън и Глизелда да предотвратят война между драконите и хората?

Откъс от книгата

Спомням си раждането си. Всъщност спомням си известно време и отпреди това. Нямаше светлина, но се чуваше музика: скърцането на стави, нахлуващата кръв, приспивната песен на сърцето, звучната симфония от шумове на лошо храносмилане. Звуците ме обгръщаха и аз бях в безопасност.

Тогава светът ми се разтвори и бях изтласкана в студена и тиха светлина. Опитах се да запълня празнотата с писъците си, но пространството беше твърде необятно. Гневях се, но нямаше връщане назад.

Повече не помня – била съм само бебе, макар и доста особено. Кръвта и паниката не значеха нищо за мен. Не си спомням ужасената акушерка, ридаещия си баща или пък последното причастие на свещеника за душата на майка ми.

Моята майка ми бе оставила сложно и тежко наследство. Баща ми скрил ужасяващите детайли от всички, включително и от мен. Той ни върнал обратно в Лавондавил, столицата на Горед, и възобновил правната си практика оттам, откъдето я бил изоставил. Съчинил по-приемлива версия за починалата си жена и за самия себе си. Аз вярвах в тази измислица, както някои хора вярват в рая.

Бях много злоядо бебе – не исках да суча, ако бавачката не пееше във верния тон.

– То има доста изтънчен слух – отбелязваше Орма, висок, кокалест познат на баща ми, който наминаваше често в онези дни. Орма ме наричаше то, все едно бях куче. Бях привлечена от отчуждеността му, подобно на котките, които са привлечени от хора, които биха предпочели да ги отбягват.

Едно пролетно утро той ни придружи до катедралата, където младият свещеник миропомаза косата ми с лавандулово масло и ми каза, че в очите на рая съм като кралица. Аз ревях като всяко себеуважаващо се бебе – крясъците ми ехтяха по цялото продължение на нефа. Баща ми, без да си дава труд да откъсва поглед от работните дела, които носеше със себе си, обеща да ме отгледа благочестиво във вярата на Светците. Свещеникът ми подаде бащиния псалтир и аз го изпуснах на точното място. Книгата падна и се разтвори на картината на света Йортрудис, чието лице беше заличено.

Свещеникът целуна ръката си с вдигнато кутре:

– Еретикът все още присъства във вашия псалтир!

– Това е един много стар псалтир – каза татко, без да поглежда нагоре, – а аз не обичам да повреждам книгите.

– Препоръчваме на верующите колекционери на книги да слепват страниците на Йортрудис, за да се предотврати подобна неприятност – обърна страницата свещеникът. – Раят със сигурност е имал предвид света Капити.

Татко измърмори нещо относно суеверното фалшифициране, достатъчно силно, за да го чуе проповедникът. Това доведе до ожесточен спор между баща ми и отчето, но аз не си го спомням. Бях се вторачила като вкаменена в процесията от монаси, които минаваха през нефа. Те представляваха суматоха от черни шумолящи роби и потракващи броеници; вървяха с тихи стъпки, обути в меки обувки, и заемаха местата, отредени за хора на катедралата. Седалките започнаха да скърцат и скрибуцат, няколко монаси се изкашляха.

Те запяха.

Катедралата заехтя от песента, изпълнявана от мъжките гласове, и сякаш се разтвори пред очите ми. Слънцето блещукаше през високия прозорец – злато и пурпур обсипваха мраморния под. Музиката повдигна духа на моето дребно телце, изпълни ме и ме заобиколи, направи ме по-едра от самата мен. Тя беше отговорът на въпрос, който никога не бях задавала, начинът да запълня ужасяващата празнина, в която се бях родила – не, аз знаех – аз можех да се издигна над необятния простор и да докосна сводестия таван с ръка.

Опитах се да го направя.

Бавачката ми изписка, когато почти се отскубнах от ръцете й. Тя ме улови за глезена под опасен ъгъл. Аз се вторачих замаяно в пода – струваше ми се, че той се накланя и върти.

Баща ми ме хвана, като обви дългите си ръце около дебелото ми тяло, и ме повдигна на известно разстояние от себе си, все едно бе открил гигантска и забележителна жаба. Аз срещнах сивите му очи – в ъгълчетата им имаше дълбоки бръчки.

Свещеникът напусна разгневен, без да ме благослови. Орма гледаше как той изчезва зад ъгъла на Златния дом, след което каза:

– Клод, разясни ми нещо. Дали той си тръгна, защото ти го убеди, че религията му е фалшива? Или се почувства... как се казваше това? Обиден?

Баща ми, изглежда, не го чу. Нещо в мен беше приковало вниманието му.

– Погледни очите й. Мога да се закълна, че тя ни разбира.

– То има доста ясен поглед за пеленаче – каза Орма, като побутна нагоре очилата си и насочи своя пронизващ взор към мен. Очите му бяха тъмнокафяви, също като моите собствени, но за разлика от тях, неговите бяха хладни и загадъчни като нощното небе.

– Не се справих подобаващо със задачата, Серафина – тихичко каза татко. – Може би никога няма да съм най-подходящият за теб, но вярвам, че мога да се справя и по-добре. Трябва да открием начин да бъдем семейство един за друг.

Той ме целуна по главата. Никога не го беше правил дотогава. Аз го зяпнах изумено. Хармоничните гласове на монасите ни заобикаляха и задържаха. За един-единствен великолепен миг аз успях да възстановя онова първоначално усещане, което бях изгубила, когато се бях родила: всичко бе такова, каквото трябваше да бъде, а аз бях точно там, където ми бе мястото.

И тогава то изчезна. Ние излязохме през украсената с бронзови орнаменти врата на катедралата, а музиката заглъхна зад нас. Орма пресече наперено площада, без да се сбогува, а плащът му се вееше като крилата на огромен прилеп. Татко ме връчи на бавачката, придърпа наметалото плътно около себе си и преви рамена срещу бурния вятър. Аз проплаках, искайки да се върна при него, но той не се обърна. Над нас се извисяваше пустото и много далечно небе.

Суеверна фалшификация или не, но съобщението на псалтира бе ясно: истината не може да бъде изречена. Ето една приемлива лъжа.

Не че света Капити, дано винаги да имам запазено място в сърцето й, беше лош заместник. Всъщност тя беше ужасяващо подходяща. Света Капити носеше собствената си глава на поднос като печена патица и гледаше кръвнишки от страницата, предизвиквайки ме да й бъда съдница. Тя символизираше живота на ума, напълно откъснат от безсрамното поведение на тялото.

Оцених това разделение, когато пораснах, и бях завладяна от собствените си телесни чудатости, но дори като малка винаги чувствах дълбоко състрадание към света Капити. Кой би могъл да обича някого с откъсната глава? Как тя би могла да постигне нещо смислено на този свят, когато ръцете й бяха заети с този поднос? Познаваше ли тя хора, които я разбираха и искаха да са й приятели?

Татко позволи на бавачката ми да слепи страниците на света Йортрудис – бедната дама не можа да си намери място от притеснение в нашата къща, докато не го направи. Аз така и не успях да зърна еретичката. Ако вдигнех страницата към светлината, можех едва доловимо да различа очертанията и на двете светици, слети заедно в ужасяващия образ на светица чудовище. Разперените ръце на света Йортрудис изскачаха от гърба на света Капити като чифт безполезни крила, а скритата й в сянка глава се подаваше там, където трябваше да бъде тази на заместничката й. Тя беше двойна светица, която да бди над моя двойствен живот.

В крайна сметка любовта към музиката ме подмами навън от безопасността на бащината ми къща и ме тласна към града и кралския двор. Поех огромен риск, но не можех да постъпя другояче. Не разбирах, че самотата бе неразривна част от мен и че музиката ще бъде светлината, която ще огрява дните ми.

В средата на катедралата се издигаше модел на рая, който се наричаше Златният дом. Покривът му се разтваряше като цвете и разкриваше кухина с размерите на човешко тяло, в която бе положен трупът на бедния принц Руфъс, покрит със саван от златисто и бяло. Краката му се опираха в свещения праг на Златния дом, а главата му бе положена в гнездо с позлатени звезди.

Или поне така трябваше да бъде. Убиецът на Руфъс го бе обезглавил. Пазачите напразно бяха претърсили гори и блатисти местности в опит да намерят главата на принца. Той щеше да бъде погребан без нея.

Стоях на стъпалата на презвитериума – мястото, отредено за катедралния хор, – с лице към погребението. От високия балкон на амвона, който се намираше вляво от мен, епископът четеше молитва над Златния дом, а кралското семейство и опечалените благородници се бяха струпали в средата на църквата. Зад дървена преграда простолюдието, присъстващо на погребението, бе изпълнило подобния на пещера неф. Веднага след като епископът приключеше с молитвата, аз трябваше да изсвиря „Призив към свети Юстас“, който като светец трябваше да съпровожда душите нагоре по Райската стълба. Олюлявах се замаяна, ужасена – все едно бях помолена да свиря на флейта върху някоя ветровита и стръмна скала.

Всъщност въобще не бях помолена да свиря каквото и да е. Не бях част от програмата – дадох обещание на татко, когато си тръгвах, че няма да изпълнявам нищо пред публика. Бях слушала „Призива“ един или два пъти, но никога преди не го бях свирила. Това дори не беше моята флейта.

Избраният от мен солист обаче беше седнал върху своя инструмент и беше огънал платъка му, а акомпаниращият солист беше изпил твърде много чашки за душата на принц Руфъс и беше навън в галерията, защото му бе призляло от скръб. Липсваше втори акомпанимент. Погребението бе обречено на провал без „Призива“. Аз бях отговорна за музиката, така че това бе мой проблем.

Молитвата на епископа отиваше към края си. Той описваше великолепния Небесен дом, обитаван от Светиите, където някой ден всички ние ще почиваме във вечно блаженство. Не изброи изключенията, а и нямаше нужда да го прави. Очите ми неволно се стрелнаха към драконовия посланик и неговите сънародници от посолството, които седяха зад благородниците и пред тълпата от простолюдието. Те бяха в своите саарантраи – човешката си форма, – но се отличаваха, дори и от такова разстояние, по своите сребърни звънци по рамената, празните седалки около тях и нежеланието им да прекланят глава по време на молитва.

Драконите нямаха души. Никой не очакваше от тях да са набожни.

– Нека пребъде! – произнесе напевно епископът.

Това беше сигнал за мен да започна да свиря, но в същия този момент сред претъпкания неф отвъд преградата забелязах баща си. Лицето му беше бледо и изпито. В главата ми ехтяха думите му отпреди близо две седмици, в деня, в който отидох в кралския двор: „При никакви обстоятелства не трябва да привличаш внимание върху себе си. Ако не желаеш да мислиш за собствената си безопасност, то поне си спомни за всичко, което аз мога да изгубя!“.

Епископът се изкашля, но вътрешностите ми бяха сковани от лед и едва дишах.

Отчаяно потърсих нещо по-добро, върху което да се фокусирам.

Очите ми се натъкнаха на кралското семейство – три поколения седяха пред Златния дом като жива картина на печала. Кралица Лавонда беше пуснала посивелите си коси да падат свободно по рамената, а насълзените й сини очи бяха почервенели от оплакване на сина й. Принцеса Дион седеше изправена и гледаше свирепо, сякаш кроеше планове за отмъщение срещу убийците на по-малкия си брат, или срещу самия Руфъс, задето не бе успял да доживее до четиридесетия си рожден ден. Принцеса Глизелда, дъщерята на Дион, беше опряла главата си, покрита със златиста коса, върху рамото на баба си, за да я утеши. Принц Лусиън Кигс, братовчед на Глизелда и неин годеник, седеше малко по-встрани от семейството и гледаше втренчено, без да вижда каквото и да е. Той не беше син на принц Руфъс, но изглеждаше толкова шокиран и поразен, все едно бе изгубил собствения си баща.

Те се нуждаеха от райския мир. Не знаех много за Светците, но знаех нещо за мъката и за музиката като най-сигурната утеха. Това бе успокоението, което можех да им предложа. Вдигнах флейтата до устните си, а очите си – към сводестия таван, и засвирих.

Започнах твърде тихо, несигурна в мелодията, но нотите сякаш сами ме намираха и увереността ми нарасна. Музиката излетя от мен като гълъб, пуснат сред необятния неф – самата катедрала й придаде ново великолепие, като й отвръщаше, сякаш това божествено здание също бе мой инструмент.

Има мелодии, които са красноречиви като думите, които се носят логически и неизменно от едничката чиста емоция. „Призивът“ е точно такава мелодия, сякаш композиторът й бе търсил начин да извлече най-чистата есенция на скръбта, за да каже: „Ето какво е да изгубиш някого“.

Повторих „Призива“ два пъти, отказвайки да я завърша, защото смятах края на музиката за още една истинска загуба. Пуснах на свобода и последната нота, наострих ушите си за финалното, умиращо ехо и се почувствах изцедена. Нямаше да има аплодисменти, както подобаваше на обстоятелствата, но самата тишина бе оглушителна. Погледнах множеството от лица – към събралите се благородници и останалите гости от висшето общество, към притиснатата тълпа от простолюдието отвъд преградата. Никой не помръдваше, с изключение на драконите, които се местеха неспокойно по местата си, и Орма, опрян до парапета, който махаше глуповато с шапката си към мен.

Бях твърде изтощена, за да ми стане неудобно от него. Поклоних се и изчезнах от поглед.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: