Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Сегавечно

Дейвид Ланю

В предишните три хайку романа – „Човекът, който пишеше хайку”, „Смеещият се Буда” и „Хайку войни” – съпровождахме автора им Дейвид Ланю в магичните му пътувания между съвременността и древна Япония, родината на мъдри хайкуписци.

Сегавечно” е много различен. До голяма степен биографичен, той проследява странстванията на един преподавател, който не може да реши към кой свят принадлежи – този на материалното и линейното или на хайку и магичното. Той живее в сегавечно – всеки момент се е случил, случва се и ще се случи, без значение кога уж трябва да се прикрепи към линията на времето. Всичко е едно, всичко е сега.

 

Наличност: Да

10,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Сегавечно
1. Непреходният настоящ миг, който протича винаги, където трябва, в пространството и времето.
2. Съвкупността от всички такива мигове: минало, настояще и бъдеще.

 

В предишните три хайку романа – „Човекът, който пишеше хайку”, „Смеещият се Буда” и „Хайку войни” – съпровождахме автора им Дейвид Ланю в магичните му пътувания между съвременността и древна Япония, родината на мъдри хайкуписци.

Сегавечно” е много различен. До голяма степен биографичен, той проследява странстванията на един преподавател, който не може да реши към кой свят принадлежи – този на материалното и линейното или на хайку и магичното. Той живее в сегавечно – всеки момент се е случил, случва се и ще се случи, без значение кога уж трябва да се прикрепи към линията на времето. Всичко е едно, всичко е сега. Затова Учителят Чаша чай и в момента изрича:

в лятната прохлада
вървя по моя път
към ада

Сред страниците малко по малко кристализират героите, които по-късно (или по-рано?) ще станат госпожа Сливов цвят, Зъбльо, Господаря Кага, Широ, Куро, Мидо и останалите колоритни образи, населяващи древнояпонската вселена на Ланю. Тази, която създава със своята писалка „Бик”. Сега. Вчера. Утре. Винаги.

Сегавечно.

Откъс от книгата

1. ЗЕЛЕН КЪТ

В УНИВЕРСИТЕТСКИЯ ДВОР

Сънлив мартенски следобед, двайсет минути след началото на часа...

– Колко от вас през последните двайсет минути оставиха мислите си да се зареят към бъдещето, към онова, което смятате да правите след часа? Нека вдигнат ръце!

Всичките двайсет и петима студенти вдигнаха ръце.

– А колко от вас – попитах пак – се размислиха за утрешния ден?

Същият брой ръце се стрелнаха във въздуха: единодушно гласуване и този път.

– А за следващата седмица? – не мирясвах.

Отново ръце, ръце.

– А за следващата година?

Много ръце.

– Ами за времето, което ще настъпи след петдесет години... Някой от вас помисли ли за него през изминалите двайсет минути?

Джереми, който следваше някаква специалност с бизнес насоченост и винаги седеше в дъното на стаята, вдигна ръка – с гордост, както ми се стори.

Темата, която обсъждахме през този сънлив четвъртък следобед, беше хайку: кратичката японска стихотворна форма. До момента опитите ми да събудя интерес към тази поезия у добре облечените и с амбиции за кариера студенти, които заемаха двайсет и петте чина в стаята, не се увенчаваха с особен успех.

– Щом сте така обсебени от бъдещето, кога, според вас, ще отворите сетивата си за настоящето?

Петдесет очи ме гледаха изцъклено. Не успявах да завладея вниманието на аудиторията си.

– Хайку поетите на Стара Япония – продължих, крачейки напред-назад пред класа – са разбирали това. Те са били с отворени сетива за цветята и птиците на този свят... за цвета на небето, за уханието на дъжда.

Ала уханието на дъжда, както показваха безизразните им лица, не ги вълнуваше особено.

Опитах друга тактика.

– Хайде да направим така: вземете хартия и излезте навън. Отидете където искате, но все пак не се отдалечавайте прекалено. Нека да отворим съзнанието си за нещо в този свят, нещо, което се случва тук и сега. Обърнете му внимание, изживейте го, осмислете го дълбоко и накрая напишете няколко реда за него. Ще се срещнем отново тук след трийсет минути.

Само пет секунди им бяха нужни, за да осъзнаят думите ми. Сетне двайсет и петимата ми студенти шумно скочиха на крака и хукнаха към вратата.

– Ще направя поименна проверка в края на часа! – извиках след тях.

Дори тренировка за евакуация в случай на пожар не би опразнила стаята по-бързо. Скоро останах съвсем сам. Седнах уморено на ръба на голямото, кафяво, дървено учителско бюро и въздъхнах.

Надявах се този подход да даде резултат. Може би, мислех си, едно мъничко практическо упражнение по отваряне на съзнанието към настоящия миг би помогнало на студентите ми да проумеят какво всъщност е хайку поезията. Пеперуда, кацнала на храмова камбана, жаба, скачаща в старо езеро: това са важни, значими неща – неща, които заслужават внимание. Но за да научиш защо такива неща са важни, не е достатъчно само да чуеш, че така твърди един учител по английски.

Сравнително отскоро бях в преподавателската професия, все още налучквах нещата, изпробвах различни подходи почти всекидневно, мъчейки се да запаля в младите умове искрица въодушевление, порив за истинско откривателство, истинско учение. Давах си сметка, че повечето от тях в момента са потънали в телефонни разговори с приятели или близки. Но също така знаех, че неколцина от тях поне ще се опитат да последват странните ми наставления. Мислех, че имам голям шанс да достигна до съзнанието на петима или шестима души, което от образователна гледна точка би било същинска победа.

Преметнах раницата си през рамо, грабнах писалката си, измъкнах оранжевото, подвързано със спирала тефтерче от задния джоб на джинсите си и се отправих към вратата, решен сам да приложа на дело онова, за което току-що им бях говорил.

Закрачих бързо по широкия, излъскан коридор, спуснах се по стълбите и излязох през голямата дървена врата, която изглеждаше някак средновековна. Скоро се озовах на любимото си местенце за медитация на територията на университета: потънало в зеленина кътче в единия край на двора. Там ме примамваше една каменна пейка, полускрита от сновящите насам-натам студенти и преподаватели, а до нея се издигаше бяла статуя на Дева Мария в не напълно естествен размер. Когато пристъпих към това усамотено място, заобиколено от храсти азалия, които гордо показваха неоново розовите си цветчета, видях, че няма да съм сам с Божията майка. Присъстваше и трето лице: една студентка, която познавах, но никога не ѝ бях преподавал. Тя работеше за студентския вестник, чийто офис се помещаваше в същата сграда, където бе и английската катедра.

– Наташа! Съжалявам, че те обезпокоих – казах.

– Няма нищо. – Тя вдигна очи към мен, а на меките ѝ, пълни устни се изписа, както обикновено, иронична усмивчица.

Седеше на пейката до Дева Мария и се взираше в мен през дебели очила с черни рамки. Кожата ѝ с цвят на мока, макар и с белези от акне, сияеше без никакъв грим, а лицето ѝ завършваше приятно в долния си край със сладка, заострена брадичка. Облечена с износена зелена армейска куртка, Наташа изглеждаше от породата на „читанките“ – умна, чудата, страняща от стадото. Самобитният ѝ стил ме възхити още когато я видях за пръв път, няколко седмици по-рано, да се мотае край офиса на „Кемпъс Херълд“.

Надуших цигарен дим. Две смачкани угарки лежаха в тревата край прокъсаните Ј кецове.

– Е, какво правиш тук? – попитах невинно.

– Релаксирам – отвърна тя.

Усмихнах се. Наташа явно разбираше интуитивно смисъла на настоящото ми учебно упражнение: нуждата понякога да зарежеш всякаква работа и просто да си. Зачудих се колко ли от моите официално записани студенти успяваха да сторят това в този миг.

– Великите умове мислят еднакво – казах аз.

– Моля?

– А, нищо. Мога ли да се присъединя към теб?

Седнах до нея на пейката и отворих джобното си тефтерче. Поех дълбоко дъх и после просто се загледах край себе си.

След няколко минути Наташа се осмели да попита:

– А вие какво правите тук?

– Преподавам – отвърнах.

Продължих да се взирам, най-вече в крещящо розовите азалии, чиито цветчета искряха на фона на тъмнозелените листа. Известно време погледах одобрително и ведрото, радушно гипсово лице на Девата. Дори цигарените угарки край нозете на Наташа привлякоха вниманието ми.

– Е, май трябва вече да се връщам – казах, когато стана време да си тръгна.

Бързо надрасках в тефтерчето си:

зелено кътче в двора –
Дева Мария
и една пушачка

– Искаш ли да чуеш моето хайку? – попитах Наташа.

– Разбира се!

Прочетох ѝ стихотворението си.

– Ех, че готино! – възторгна се тя. Гласът ѝ прозвуча по-високо от обикновено, почти пискливо. Докато я гледах, иронията в усмивчицата ѝ взе да се топи.

– Е, трябва да вървя – казах аз. Изправих се. Не исках да си тръгна, но се налагаше.

– Ще се видим пак – обещах и си тръгнах бързешком.

– Чао! – изчурулика тя след мен.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: