Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Седем начина да умреш

Уилям Дийл, Кен Атчити

Последният и най-интригуващ герой на Уилям Дийл е трийсетгодишният капитан Коуди от нюйоркската полиция. Той е основал специален отряд към отдел „Убийства“, известен като ОТС, който притежава изключителни пълномощия. Върховното изпитание за ОТС върлува из Манхатън и вече има три жертви, а още четири случая предстоят през четирите дни до Халоуин. Всичко това се хроникира не без голяма доза забавление в достоен за Капоти стил от кримирепортера Уорд Хамилтън. Окуражаван и подтикван от сексуално ненаситната си партньорка, репортерът е решен да свали на колене ОТС със средствата на журналистиката. 

„Седем начина да умреш“ е горещ трилър, в който Уилям Дийл стига до границата на онова, което е правил най-добре в кариерата си на автор на бестселъри.

  • Корица: Мека
  • Страници: 352
  • Тегло: 0.300 кг
  • Издадена: 2015 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Уилям Дийл, Кен Атчити
 

Наличност: Да

15,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Последният бестселър на големия автор! - Ню Йорк Таймс 

Последният и най-интригуващ герой на Уилям Дийл е трийсетгодишният капитан Коуди от нюйоркската полиция. Той е основал специален отряд към отдел „Убийства“, известен като ОТС, който притежава изключителни пълномощия. Върховното изпитание за ОТС върлува из Манхатън и вече има три жертви, а още четири случая предстоят през четирите дни до Халоуин.

Всичко това се хроникира не без голяма доза забавление в достоен за Капоти стил от кримирепортера Уорд Хамилтън. Окуражаван и подтикван от сексуално ненаситната си партньорка, репортерът е решен да свали на колене ОТС със средствата на журналистиката.

Прякорът на Коуди е Младия вълк заради способността му да комуникира с животните и да разчита знаците на природата. И когато в Манхатън се възцарява адът, вълците в Сентръл Парк започват да вият, соколите – да предупреждават с писък, аКоуди започва да се вслушва.

„Седем начина да умреш“ е горещ трилър, в който Уилям Дийл стига до границата на онова, което е правил най-добре в кариерата си на автор на бестселъри.

Откъс от книгата

Айдахо – резерват на нез пърс

 

Момчето се бе загубило. Но така и трябваше да бъде. Това бе част от изпитанието.

Загледа се над планините и се замисли за онова, на което го бяха научили баща му и киун – Мъдрият старец.

Цялото му пътуване щеше да зависи от уроците на киун – нещата, които бе слушал, и от които се бе учил, откакто бе започнал да разбира нимийпутимтки, езика на нез пърс. А Стареца бе започнал да му говори още откакто бе лежал в ръцете на майка си, преди другите старейшини да му бяха предали знанията си и преди баща му да се бе върнал от служба.

Стареца го бе нарекъл Хемене Ка-Уан на церемония по назоваване, състояла се още преди да е проходил. На американски това означаваше Най-младия вълк и това беше името на първата звезда в дръжката на Големия черпак , което свърза по мистичен начин Момчето с небето. А по-късно, когато бе видял четири орела да кръжат над главата на Момчето, един от мийоошат, религиозните водачи на племето, бе обявил, че Ка-Уан е благословен с Уейекин.

Когато стана на шест или седем, Момчето попита Стареца какво означава Уейекин.

Стареца го погледна право в очите.

– Слушай... – каза му и посочи с два пръста очите си. – Винаги гледай в очите съществото, което ти говори.

Веднъж тръгна за дома на баба си, за да й занесе убития от него заек. Здрачаваше се и той чу сред дърветата бухал. Спря и се вслуша, а после съзря бухала и го погледна право в очите.

– Уу... уу... уиии – имитира го. Остана така няколко минути, като повтаряше звука на бухала, а когато стигна при баба си, й разказа за бухала и звука, който бе издал.

Тя наклони глава на една страна, изслуша го и после каза:

– Скоро ще вали. Утре вечер.

– Всички създания разговарят едно с друго – обясни му Стареца. – Вълкът вие по един начин и това означава едно нещо, после започва да вие по друг начин и това вече означава друго нещо. Така правят орелът, койотът и всички твари.

– О...

– Също като хората.

Когато навърши тринайсет, дойде моментът да извърви пътя на мъжеството – решение, което взе сам. Това вече не бе традиция, практикувана от младите нез пърс, така че трябваше да се разчита на Стареца да му разкаже как става, да му опише ритуала, за да го извърши както трябва.

Облече се подобаващо за похода: гамаши от еленова кожа и риза, ушита от майка му и баба му, сивата шапка на баща му с широка лента и ниско плоско бомбе, нови мокасини и одеяло, което баба му грижливо бе изплела за него още преди години и което му бе вършило чудесна работа. Майка му бе сплела дългата му черна коса в стегната плитка.

Той сам си бе изработил лъка и осемте стрели, с които щеше да ловува, когато огладнее. Манерката бе бащината му от армията. Ловният му нож бе подарък от Стареца за осмия му рожден ден, макар тогава майка му да бе сметнала, че още е прекалено малък за такова оръжие.

Но баща му се бе наложил и го бе научил как правилно да дере животно, как да хвърля ножа така, че винаги да се забива, и как да го наточва.

– От тъп нож ползата е като от счупен крак – бе казал на Момчето.

Това бяха щастливите години, преди баща му да се разболее от Оранжевия дъжд. Баща му бе следвал традициите на нимийпубе и бе вярвал в уолабсат – Религията на седемте барабана, – но беше също така християнин и ходеше на католическа църква с майка му. Това понякога объркваше Момчето.

Един ден баща му каза:

– Ти имаш силно сърце, Ка-Уан. Възприемаш нашите традиции. Това е твой избор и аз много се гордея с теб, че избра Пътя.

На Момчето му стана приятно от тези думи.

Когато баща му вече не можеше да прави друго освен да се гуши в одеялото си на задната веранда и да гледа към планините, Момчето отиваше при него, за да танцува и пее песните, научени от Седмината барабанисти, а накрая да каже молитва баща му да оздравее.

Планът беше прост. Момчето и Стареца тръгнаха на коне в първи зори. Момчето можеше да вземе само най-важното: вода, одеялото си, оръжията си, кремък и някои лекарства, които баба му – тя бе лечителка – бе направила от майката земя, от черния мъх по дърветата и от треви и корени – лекарства, които трябваше да прочистят раните, ако бъдеше ранен. Никаква храна или карти. Никакъв кибрит. И беше с превръзка на очите. Стареца го поведе нагоре в планините и встрани от пътеките.

По залез спряха до един ручей и едва тогава Стареца му свали превръзката от очите. Насякоха пръти и вдигнаха уиститамо, с което да извикат късмет, струпаха камъни и запалиха огън. Стоплиха се до изпотяване, а после скочиха в потока, за да измият потта, след което се увиха с одеялата. Прибраха брезента и прътовете, а Стареца сготви ядене – задушено, последвано от дивечово месо, а за десерт разрязани наполовина горски плодове. Пиха много вода.

Стареца изпя песен с пожелание за безопасно пътуване и си легнаха.

Когато Момчето се събуди, слънцето надничаше над билото на планината, а Стареца го нямаше. Но му беше оставил нещо за късмет – ипетес, орлово перо, беше го завързал отзад на шапката му. Беше му оставил и тенджерата с недоядената яхния, остатъка от дивечовото месо, плодовете и брезента за потилнята.

Момчето намери здрав клон за тояга. Всяка сутрин след събуждане врязваше с ножа си резка в тоягата, за да не загуби представа за времето.

Взе една пръчка и прокара с нея права линия през сянката. Изправи се и я погледна. Югоизток, помисли си. Тогава чу остър писък, вдигна очи към небето и видя над него да кръжи плешив орел. Говореше му и му казваше да следва линията. После отлетя на югоизток.

– Благодаря ти, братко – каза момчето, събра скромните си вещи, уви ги в одеялото и тръгна. Беше преполовил спускането по склона на планината, по който тук-там все още имаше преспи късен пролетен сняг. Затича се през гъстата гора и в късния следобед стигна до поток от разтопен сняг, спускащ се от върховете. Напи се със студена чиста вода, напълни манерката, прескочи потока и тръгна по коритото му надолу, докато не излезе пред забита в гръдта на планината скала. Това щеше да е безопасно място за преспиване в съседство с потока, който ставаше все по-пълноводен.

Събра борови клони и си направи постеля върху плоската скала. После направи до себе си купчина от листа, изби с кремъка искра в тях, запали огън, струпа клонки в пирамида над него и леко задуха, за да подхванат. Когато слънцето бавно се спусна зад планината, огънят весело пърпореше до него. Доизяде оставената му от добрия старец храна, загърна се с одеялото и легна върху ухаещата си постеля.

Слушай. Миналото ще стане настояще, а бъдещето ще се разкрие пред очите ти. Понякога, когато си сам, е позволено да мислиш за онова, което се е случило. В живота ти, искам да кажа. Да разбереш защо миналото става настояще. Понякога може да мислиш къде ще те отведе пътеката и защо изобщо я следваш.

Беше гладен и трябваше да поспи, за да възстанови поне част от енергията си. Храната му беше свършила.

Утре трябваше да излезе на лов.

Преди изгрев го събуди бухал. Той остана сгушен в одеялото и се заслуша в онова, което бухалът му казваше от тъмнината. Зрението му бе остро и хората казваха, че вижда в мрака. Сега можеше да види бухала така ясно, както го чуваше.

– Уу... уу... уиии. Уу... уу... уиии.

Щеше да вали. Идната нощ.

Трябваше да намери подслон. Пещера може би, за да се защити от капризите на времето. Планира наум деня си... Щеше да убие заек за храна. Беше по-лесно от елен или сърна, освен, разбира се, ако на пътя му не се покажеше елен или сърна. Щеше да набере билки, зеленчуци и кореноплодни и да сготви заека с тях: щеше да накладе огън, да одере заека и да го изпече набучен на пръчка под наклон, така че соковете от месото му да се съберат в тенджерата, оставена му от Стареца. После щеше да добави билките, да отреже от заека няколко късчета и да ги сложи в тенджерата. Така щеше да приготви три яденета: заека за закуска и вечеря, яхнията за обяд. Щеше да намери и плодове.

Планът е добър, реши той и затича надолу покрай потока. Очите му шареха във всички посоки.

Към обяд видя следи, тръгващи от потока. Клекна и се вгледа. Бяха от малко животно. Две вдълбани дълбоко в почвата, три длани по-нататък две не толкова дълбоки, нови три длани по-натам две дълбоки и след още три длани пак две не така дълбоки. Съзнанието му нарисува картина на подскачащо животно.

Заек.

Това беше добре. Тръгна по следите, гледаше внимателно. Веднъж баща му беше казал: „Винаги върви на пръст над земята, за да не те чуе никой“. Беше разбрал какво означава това. От време на време оставяше с ножа следа по ствола на дърво, за да намери обратния път към потока. След около километър спря и клекна зад едно дърво. Следите водеха до дупка под паднала топола на десетина метра от него.

Извади стрела от колчана, нагласи прореза между перата върху тетивата и зачака.

Слушай. Търпението е единствената добродетел на ловеца.

Чакаше и чакаше, а над него се сгъстяваха буреносни облаци. Бухалът се беше оказал прав. Момчето надушваше във въздуха дъжд. Освен това се стъмваше. А стомахът му къркореше.

В далечината отекна гръмотевица. Той не откъсваше поглед от дупката. Може би заекът не беше там. Може би само си губеше времето. После чу някакъв шум и заекът надникна от дупката. Огледа се предпазливо и показа главичката си още малко.

Ка-Уан бавно опъна тетивата, докато върхът на стрелата не опря в извития лък. Прицели се в главата на заека, която вече ясно се виждаше извън дупката. Изчака. Минута... Втора... Заекът се надигна още малко и Момчето видя бялата козина на гушката му.

Сега!

Пусна стрелата и тя избръмча към целта. Заекът чу звука, обърна се към него, надигна глава, но вече беше много късно. Стрелата намери мишената си, прониза гърлото на заека и го прикова към земята до отвора на дупката.

Сега оставаше да намери подслон.

Тръгна назад към потока, затича се надолу по склона. Чуваше пред себе си шума на водопад, после видя през дърветата върховете на други дървета и грохотът на водопада се засили. Затича се още по-бързо и след малко излезе на малка канара, при която потокът пропадаше до вир, от който продължаваше да се стича по-нататък.

Спусна се по склона на дерето.

Имаше късмет. От другата страна на вира под скален корниз се виждаше отвор. Беше малък, но достатъчно широк, за да пропълзи през него. Изу мокасините си и преджапа през ледената вода до отсрещния бряг. Изкатери се до пещерата, вгледа се в дупката и вдиша дълбоко застоялия въздух в нея.

Миришеше на нещо диво, но беше твърде тъмно, за да различи каквото и да било. Подуши отново... Козина? Вълк може би, или лисица? Или видра? В чие царство се промъкваше?

Събра клони и напали огън до отвора на пещерата под корниза. Взе дебел, дълъг към метър клон, запали единия му край и запълзя навътре, като държеше импровизираната факла пред себе си.

Спря с крака още отвън, вдигна клона и огледа сводестото пространство. Не беше високо – към метър и половина, стените и таванът бяха от плътна скала. Проходът се стесняваше навътре и чезнеше в мрака. Пясъчният под беше сух. Беше идеалното убежище, макар миризмата на горящия клон да надделяваше над останалите миризми.

Реши да рискува. Закрепи клона между камъните, издърпа одеялото и вещите си вътре, внесе заека и тенджерата със зеленчуците, както и плодовете, които бе събрал.

Нямаше представа, че го наблюдават.

В дълбините на пещерата две тесни черни очи следяха всяко движение на Момчето, проследиха как одира хубавия охранен заек и приготвя вечерята си, наблюдаваха и чакаха мракът навън да се спусне, светкавиците да започнат да раздират тъмното небе и дъждът да започне да шиба земята, наблюдаваха и чакаха Момчето да приключи с вечерята си и да изгаси огъня.

Очите се присвиха до тесни процепи в играещите сенки.

Момчето изпълзя по-навътре, за да е по-далече от острата миризма на димящия клон. Разстла одеялото си върху сухия под на пещерата и си направи възглавница, като нагъна брезента и го подпря на стената.

Легна върху одеялото, придърпа го, за да се завие с него, и в този момент ярка светкавица озари вътрешността на пещерата със синкаво сияние и го сепна.

Нито видя, нито чу съществото, което се бе навило на кълбо върху пясъка, надигнало глава над камък на половин метър от него, със стрелкащ се във въздуха език и широко разтворени очи.

Ушите на Момчето все още звънтяха от тътена на гръмотевицата и то изобщо не усещаше опасността.

До момента, в който чу ужасяващото сухо тракане. Но вече бе твърде късно.

Устата му моментално пресъхна, а очите му се ококориха, когато видя змията да се стрелва към него. Челюстите й щракнаха като капан, пробиха одеялото и гамашите на Момчето и се забиха във вътрешната страна на левия му крак на два сантиметра над глезена.

Почувства се като ударен с чук.

Изкрещя, изпоти се и сви крака до гърдите си. Гледаше ужасено как змията изпълзява от пещерата.

На мястото на страха веднага се появи сигнал за действие. Спомни си думите на Стареца.

Не изпадай в паника, защото ще умреш. Запази спокойствие, но не се колебай. Движи се бавно като опосум. Не проявявай нерешителност. Направи каквото е нужно, преди да дойде сънят.

Веднага се задейства решително, но бавно. Извади ножа си, отряза с него две ивици от брезента за палатката, издърпа нагоре крачола на гамашите и видя двете алени точки, вече започващи да набъбват. Наведе се, разряза два-три сантиметра през раната, вдигна крака си, впи здраво зъби около ухапаното и започна да изсмуква отровата. Веднага почувства вкуса й. Изплю я. Повтори, отново всмука отровената кръв и пак я изплю. Отпи глътка вода, изплакна устата си и също я изплю. Извади от торбата червеникавия мехлем на баба си и внимателно намаза с него раната. Зъбите му затракаха. Болката започваше да го надвива.

Легна по гръб и издърпа одеялото върху себе си. Започваше да го тресе, а болката започваше да парализира нервите му, затова запя на нимийпутимпт, нарочно възможно най-бавно и най-гърлено. Остана неподвижен като задрямала котка и продължи да тананика, като забавяше ритъма на сърцето си. Пещерата около него започна да се накланя, да се върти и да го обгръща.

Той с готовност се потопи в зейналата празнота.

В кълбящата се мъгла на трескавото му съзнание нахлуха видения като цветни стъклени парчета в цилиндъра на калейдоскоп; всеки мимолетен епизод беше миг от миналото му, кошмари, които бе забравил или се бе постарал да забрави, които се сблъскваха с моменти на кристална радост:

Бере боровинки с майка си под лазурното небе и чака с пълна със слюнка уста до масата, докато тя ги смесва с мед.

Ка-Уан вижда баща си, Чарли Дивото пони, за първи път. Колко силен и красив е той в униформата си на морски пехотинец, когато слиза от автобуса, за да се прибере от далечните бойни полета – могъщ воин с цветни бойни отличия на гърдите, всяко от тях свидетелство за смелостта му.

Вонята в болницата в Денвър.

Вдигнат е високо със замах от земята, а баща му се смее с глас, пълен с гордост: „Я да те видя! Боже мой, нямаш представа, момчето ми, как съм чакал този момент!“

Тримата се прегръщат.

Ярък лъч синя слънчева светлина.

Баща му го учи да лови сьомга.

Гледа как баща му отделя диви коне от стадо в резерватите на монтанската прерия.

Баща му повръща в банята, а майка му се опитва да го успокои.

Стареца му говори мъдри неща: катерят се до каньон в Битъррутс и през цялото време той му сочи цветя – виолетовите пъпки и наситено алените цветове на планинските цветя търсят път сред скалите. Над тях се е опънала пъстроцветна дъга.

Баща му и Стареца говорят за история край лагерния огън в компанията на техни приятели от племето кроу; в далечината вие койот, а в набързо импровизираното заграждение неспокойно пръхтят коне.

Нов пронизващ лъч синя светлина.

Баща му разказва със старчески измъчен глас на съплеменниците си за битките, които е водил, докато върху него и другарите му се е изливала Оранжевата смърт и е убивала кактуси и скорпиони – и в крайна сметка всичко живо.

Върджил Червения облак, най-добрият приятел на баща му и най-мъдър сред мъдреците на племето, произнася надгробното слово в памет на Чарли Дивото пони: „Помнете думите на великия ни вожд Джоузеф. Земята е създадена с помощта на слънцето и трябва да бъде оставена каквато е. Ние и земята сме едно цяло. Земята не е наша, за да я унищожаваме и да постъпваме с нея, както ни се иска. Само онзи, който я е създал, има правото да се освободи от нея“.

По-късно, докато се поти в уиститамо заедно с баща си, стиска ръката му с немощната си ръка и се вслушва за последния му дъх.

Отново син лъч светлина. И тъмнина.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: