Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

7 коледни разказа

Деян Енев

  • Корица: Мека
  • Страници: 78
  • Тегло: 0.130 кг
  • Издадена: 2009 г
  • Издателство: Жанет-45
  • Виж още от Деян Енев
 

Наличност: Да

7,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

След двайсет и повече години брак Николай познаваше Марина като петте пръста на ръката си. Знаеше колко е криво сега, че Славко няма да си дойде. И че всичките пари, които изкарваха, едва стигаха за текущите разноски и за студентската такса на Славко, макар и единият, и другият да работеха, кажи-речи, денонощно. Двамата даже се бяха разбрали нищичко да не си подаряват. Но все пак той беше взел една шнола за коса и един парфюм. Обяснението за шнолата беше следното. Навремето, в студентските им години, и двамата страшно харесваха разказите на О’Хенри. И особено един разказ, май че се казваше „Даровете на влъхвите“, за двама млади, които нямали пари за коледни подаръци и затова момичето си отрязало и си продало дългата красива коса, за да купи на любимия си ланец за часовника – единствената му хубава и скъпа вещ, а той междувременно си продал часовника, за да купи гребенчета за дългата красива коса.

Такива работи.“

Откъс от "Коледен разказ"

Биография и факти за автора

Деян Енев е роден през 1960 г. в София. Завършил е английска гимназия в София и българска филология в СУ "Св. Климент Охридски". Женен, с две деца. Жена му Камелия Гърбева е лекар, специалист по вътрешни болести и ревматология. Работил е като бояджия в Киноцентъра, нощен санитар в психиатрията на Медицинска академия и хирургията на ІV Градска болница, пресовчик във военния завод ЗЕСТ “Комуна”, учител, текстописец в рекламна агенция и журналист. В момента е в културния отдел на в. “Сега”. Издал е седем сборника с разкази: "Четиво за нощен влак"; "Конско евангелие"; "Ловец на хора" – Годишната награда за белетристика на издателството, преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела"; "Ези-тура" – Националната награда за българска художествена литература “Хр. Г. Данов” и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" – Голямата награда за нова българска проза “Хеликон”; “Всички на носа на гемията” – сборник с 61 избрани разказа – Годишната награда на името на Георги Караславов, 2006 г. В края на 2006 г. Д. Енев получава наградата за къс разказ “Златен ланец” на в. “Труд”.

Откъс от книгата

Българска рапсодия

През зимата българските селца много си приличат – сняг до кàпата, безмълвие, миризма на тор, на кисело зеле и на вино; комините димят като лулички на мъдреци, портите са захлопнати и само рунтави кучета обикалят из дворовете; бау-бау, пресипнало излайват от време на време те и лаят им събаря бисерни шепи сняг от голите клони на кайсиите и джанките. Снегът по дуварите е извезан живописно с жълтата мòчка на стопаните, които ги мързи да ходят до нужниците в дъното на двора. Само квик на прасе ще стресне бялата тишина и ескадронът на котките, който през тези касапски дни наброява до четир’сет хайти, водени от десеткилограмовия див котак Бечо, ще полети към поредния обагрен в червено харман да влачи блестящите гайтани на червата, да ближе кадифето на димящата кръв...

Поне така беше преди години. Тогаз, като дойдеше това люто касапско време, бригадата на баш-касапина Седефчо Гьолски се радваше на особена почит. Бяха трима – сам Седефчо и другарите му Косте и Веле, и тримата едни тъмни, корави люде пришълци със скулести ръбати кратуни, с агнешки кожухчета, облечени на голо, с жълти от тютюна мустаци, с очи, червени като въглени от прекомерната употреба на греяна ракия. Ножчетата им прилежно висяха отдясно на хълбоците в поръбени с гайтан и мъниста кожени канийки. От колитба и точене тез ножчета се бяха превърнали почти в шила.

А днес какво: в тези опасни за всяко зурлесто четириного дни едно прасе спокойно се разхожда из цялото село; рови из коритото на пресъхналия и пълен с боклуци канал, който разсича селото на две; понякога бута със зурла портичката на някой двор и омита със сладко мляскане врялата и хубавичко посолена ярма за кокошките, насипана в срязана гума от ЗИЛ, и никой не го закача и не го пъди; после продължава нататък, а под белите мигли на очите му се крие умно, добродушно пламъче. Но по-интересното е друго – сам страшният ветеран Седефчо Гьолски задължително поне веднъж на ден ще се спре до прасето, ще клекне до него и ще започне да го чеше между ушите и по ръбестия белег на шията и да му джомоли нещо; а то тихичко и басово ще грухти, не криейки насладата си. Това не може да бъде – самият Седефчо Гьолски, кошмарът на прасетата в цяла Югозападна България – да си говори като с човек с някакво прасе!

Тази история заслужава да се чуе.

Преди две години Лица Мърлева реши и тя да си отчува прасе. Пъстрооката Лица Мърлева бе видна дупнишка певица и хубосия, но остаря, пенсионира се един вид; полковникът, с който живееше, би шута и тя се върна на село. И си купи едно розово хайванче. Като го поохрани, след някой и друг месец викна ветеринарния фелдшер Станойко Батулски да го скопи, както си му е редът. Станойко беше ценен кадър и затуй винаги си искаше хонорара предварително. Лица обаче още не бе взела пенсията.

– Ти, Станойко, го таковай... че да почне да се гои. Пък аз веднага, щом мога, ще ти се разплатя.

Станойко се смръщи, пооправи пътя на косата си, но влезе в кочината да свърши работата.

Свърши я, излезе и с Лица се разбраха след два-три дена, като вземе пенсията, жената да му занесе на крака двайсетте лева. Пенсията обаче така и не дойде – беше се появил някакъв проблем с малко фриволния трудов стаж на Лица. Тя се опита да се разплати със Станойко с една кора пресни яйца и с една голяма усмивка от едновремешните специалитети. Но фелдшерът се ядоса – к’во му се хили тази баба; взе яйцата и ги метна по средата на улицата; него ден беше жегаво, чакълът се бе напекъл и яйцата станаха на омлет. Сетне Станойко затръшна вратата след певицата, попържайки. Представяте ли си – да попържа Лица Мърлева. Това не се забравя!

Междувременно прасето на Лица растеше, дръпна и на кокал, и на снага, но не се угои като събратята си, а остана мускулесто и набито, като малка планина. Лица дълго се чудеше как да го кръсти и накрая, каквато си беше екстравагантна, го кръсти Булгар. По цял ден можеше да се чуе как го зове, как му тананика, как го кани да яде, как го глези. Като наближи Коледата, Лица се засуети. Подпита тук и там кои са най-добрите колячи и всички масово препоръчаха касапската бригада на страховития Седефчо Гьолски. Лица се свърза с касапина, уговориха условията – три кила ракия и единия бут – и една неделя през втората половина на декември тримцата касапи влязоха като сватбари с тежка стъпка в двора ; смукнаха на крак по две чашки жежка ракия, дъхнаха като змейове, та разтопиха пред себе си по едно търкало сняг, голямо като колело на каруца, а сетне се заловиха за работа. Дотъркаляха големия черен казан от сайванта и го стовариха връз древните камъни на огнището, разпалиха огъня и когато водата завря, измъкнаха от мазата тежката дъбова маса, на която още бащата на Лица бе клал прасета. Измиха я хубаво с вряла вода, смукнаха още по две чашки и тръгнаха напето към кочината, да се запознаят с Булгар и, дето се вика, да го калесат. Булгар, още като ги видя, писна тъй, сякаш някой започна да реже петдесетгодишни буки на циркуляр. Касапите все пак го навалиха и къде с дърпане, къде с бутане, къде с носене, го домъкнаха до утъпкания харман с дъбовата маса по средата. Седефчо видя, че Лица го гледа с тези нейните пъстри очи; потърка бялата четина по лицето си, смигна на апапите да стискат здраво, метна се върху гърба на прасето и докато се мяташе, с неуловимо движение измъкна ножчето. И мушна Булгар във врата. Другите прасета след този недвусмислен жест започваха да хъркат, падаха възнак в снега, риеха известно време с крака и за две ми- нути всичко свършваше. Но Булгар беше намислил друго.

Той се метна напред с все Седефчо на гърба, проби като снаряд плета на стопанката си, остави натъртения Седефчо да се валя като червяк на земята и се понесе из селото, боядисвайки го червено с шуртящата си кръв. Сетне влезе в пресъхналия канал, който минаваше надлъж по средата на централната улица и се нахака право под мостчето. В канала потече червена река. Стана страшно. Тук, под моста, Булгар заседна – ни напред, ни назад. От напъна му селото – колко селце беше то! – започна да се събира, да пращи, плетовете и дувари- те да се късат, уличките да се накачулват една връз друга, къщите да подскачат. Голяма беля щеше да стане. Добре че трактористът Кърцелин още не се бе усмъртил с редовното си кило и половина ракия, та подпали трактора и с помощта на селяните върза с едно стоманено въже Булгар за опашката и с голям зор едва успяха да го издърпат изпод мостчето. Надвесените над прасето селяни бяха единодушни: те настояваха веднага да му се тегли ножът, ама този път истински – тук те погледнаха кръвнишки към касапите, – заради золумите, които бе направило, заради туй, че потроши селото. Но Седефчо Гьолски неочаквано го защити:

– Туй прасе ще живее! – каза той с невинната, но много впечатляваща категоричност на човек, който от сутрин до вечер гледа кръв. – Така му било писано.

А сетне изкриви устата и се запъти право към дома на ветеринарния фелдшер Станойко Батулски. Никой не разбра какво си бяха приказвали двамата него ден, но е факт, че Станойко светкавично се преквалифицира в цветар. Едни лалета отглежда сега, чак от Холандия идват да правят алъш-вериш с него. Върви му бизнесът, не може да се отрече, целият се е окичил в злато и джиесеми, но и той си има един дерт – като минава през селото, все подтичва и страхливо се оглежда, да не би да го срещне Булгар.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: