Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Седем хайдути и едно магаре

Бранислав Нушич

С неповторимото си чувство за хумор Бранислав Нушич разказва история, която е колкото измислена, толкова и истинска. За първи път на български език, "Седем хайдути и едно магаре" носи оня приключенски дух, който пленява и децата, и техните родители, и който носи носталгията по славното Том Сойерово време. 

Седем деца решават да избягат от дома и от училището и да хванат Балкана, вдъхновени от легендите за безстрашните хайдути, които се борят за справедливост, свобода и липса на даскалски контрол. Някои от децата оставят прощални бележки, други – не; един нарамва секира, друг - вилица, но в крайна сметка новоизлюпените бунтовници драсват към гората.

Оказва се обаче, че свободата не е проста работа. Когато слънцето залязва, лесът става страшен, а невидими опасности сякаш дебнат отвсякъде. Смелите пишман-хайдути трябва да преглътнат страха си и да се справят с оцеляването си в тази незавидна ситуация. 

 

Наличност: Да

14,00 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Откъс от книгата

Откъс от книгата

VIII. Страшен сън

През онази вечер, след като се разделихме при стария дънер, където Чеда след победата си над Матамута ни съобщи решението да стане хайдутин, ние тръгнахме към къщи под бремето на тежка грижа. Не беше шега – тази нощ трябваше да решим ставаме ли хайдути или не.

Аз си тръгнах заедно с Глухото, защото живеехме в една и съща посока, другите се отделиха.

 – Ти какво мислиш? – питам го загрижено аз.

 – Ами – казва, – какво има да му мисля. Не искам да бъда бъзливец.

 – Така е, и аз най-много за това – утешавам се аз. И вървим така, замислени и разговаряме как и какво да направим.

 – А много ли ще трае?

 – Кое?

 – Ами, хайдуклукът. Колко дни ще бъдем в планината?

 – Знаеш как е – потери, боеве, не могат да ни заловят.

 – А трябва ли спим в гората?

 – Разбира се, че трябва!

 – А теб не те ли е страх нощем?

 – Не!

 – И мен не ме е страх. А в планината има ли зверове?

 – И да има, хайдутите не се плашат от зверове.

 – А я ми кажи как ще хайдутстваме, като не знаем как се прави това?

 – Как, като всички хайдути.

 – Какво ще правим денем, а какво нощем?

 – Денем – започна да изброява Глухото, сякаш вече е бил хайдутин и знае всичко в подробности, – денем ще спим. Един ще бъде на стража, за да не дойде отнякъде потеря, останалите ще спят.

 – А нощем?

 – Нощем, е, това е главната работа. Цяла нощ ще седим около огъня, но никой не бива дума да продумва. Един от нас, онзи който е на стража, ще стои долу, на друма.

 – А какво ще прави на друма?

 – Ами ще причаква пътниците, които трябва да ограбим. Стои той така, стои и по пътя се задава талига. Застава той пред нея и вика: „Стой, нито крачка повече!“

 – А ако не искат да спрат?

 – Щом той викне: „Стой, нито крачка повече!“ и свирне с уста, ние край огъня ще чуем този знак и ще хукнем като лъвове; ще обкръжим талигата и ще викнем на пътниците: „Парите или живота!“

 – И после?

 – После нищо, ще раздадем парите на бедните и ще изпратим в манастира пет литра зехтин.

Дълго още разговаряхме така с Глухото пред нашата порта, после се разделихме и всеки си отиде у дома. Майка ми, разбира се, ме посрещна с кавга, че се прибирам късно. Тя се кара и вика, а аз си мисля: „Ех, майко, не би ми викала така, ако знаеше, че хайдутин си родила.“

За вечеря имахме щрудел с вишни, обичам го повече от хайдушката слава. Ям и си мисля: „Прав е Глухото за кнедлите със сирене, на мен кой ще ми прави щрудел с вишни?“

Когато тръгнах да си лягам, мама се приближи до леглото ми и рече: „Дадох, синко, да се изпере вълната на твоята възглавница, кажи ми дали тази е достатъчно мека или да ти дам друга?“

Сълзи ми потекоха, като си помислих: „Ех, майко, не би ме питала, ако знаеше, че отсега нататък синът ти на камък ще спи?“

Дълго се въртях в леглото. Не знам какво ми беше, ама не можах да заспя. Пред очите ми се появяваше ту Чеда, който се биеше с Матамута, ту някакъв селянин, който разказваше на началника, че кравицата му хранела децата, ту  гора със змии, вълци, орли, тигри и разни други зверове, каквито има и няма из нашите гори.

Не знам как съм заспал, знам само, че сънувах страшен, много страшен сън.

Сънувам аз, че стоя на друма. Хайдутите са далече в гората, насядали около огъня, а на мен отредили да пазя пътя. Нощ, не е много светла, но е топло. Месечината ту се появи и освети всичко, ту се скрие и всичко потъне в мрак. Само тук-таме надникне по някоя звезда,  там, където облаците са разкъсани и изтънели. Друмът – пуст, никъде жива душа, чуват се само щурците, прелети някоя светулка и блесне малко светлинка.

Стоя аз така на пътя и чакам, и изведнъж чувам някакво трополене. Вслушам се малко по-добре – тропот на талига. След малко виждам долу, на друма, се появява черна точка и все повече се приближава към мен.

Стегна ме сърцето, сякаш цял ден в стипца съм го държал; стегна ме така, че не мога да дишам. Искам да свирна с уста, та да дойдат на помощ братята хайдути, ама не мога. Надувам устни, надувам, но не свиря; минава въздух, ама не свири.

В това време талигата се приближи. Събрах всички сили и викнах колкото ми глас държи: „Стой, нито крачка напред!“

 – А кой си ти? – пита ме каруцарят.

 – Хайдутин! – отговарям.

 – И какво искаш?

 – Парите или живота!

От талигата започна да се измъква един пътник и то не друг, а учителят по география, онзи, дето ми има зъб и ме изпитва винаги, когато не си знам урока, а сякаш напук не ме изпитва, когато съм го научил.

Слезе той и право при мен, грабна ме за ушите и започна да ги дърпа, сякаш сме в час по география, а не на друма.

 – Ох, господин учителю – крещя аз, – не ми дърпайте ушите, аз съм хайдутин.

 – Ааа, хайдутин значи? – пита той.

 – Да!

 – Че защо не кажеш? Като си хайдутин, соколе мой, айде сваляй панталоните.

 – Защо  да свалям панталоните?

 – Ще ти покажа аз защо! – казва учителят, отива малко встрани, отчупва една жилава пръчка и вика – Лягай!

Не знам какво ми стана в този момент. Вероятно моята хайдушка гордост се събуди и от вълнение канапът, с който си връзвах панталоните, се скъса и те се свлякоха.

 – Лягай! – викна още веднъж учителят.

 – Но аз съм хайдутин, господин учителю!

 – Точно защото си хайдутин. Аз имам зъб на хайдутите. Лягай!

И като вече за трети път викна „Лягай“ – нямах избор. Възрастен човек е, възрастните трябва да се слушат. Ако не го послушам, може и да ми намали поведението.

Легнах аз насред друма и учителят започна безмислостно да ме удря. При първия удар извиках толкова по хайдушки: „Ауу!“, че всеки друг щеше да се уплаши от този вик, но учителят не, продължи. След петия удар у мен отново се пробуди хайдушката гордост и извиках:

 – Господин учителю, боят е забранен в училище!

 – Че аз не бия в училище, а тук, на пътя! – отговори учителят и продължи да ме налага, и то така хладнокръвно, сякаш е в час по география, а тялото ми е глобус и с пръчката показва на него паралели и меридиани. Разликата беше в това, че на глобуса всичко е нарисувано, а на моя глобус той тепърва почваше да рисува паралелите и меридианите, реките и планините.

Виках, крещях така, както всеки хайдутин би направил, ако попадне в лапите на учителя по география.  В началото крещях геройски, като лъв – после, след десетия удар се разкрещях като козел, а когато учителят стигна до двайстия, вече мяуках като пресипнала котка.

И от голям страх, от болка и охкане се събудих и видях, че съм си у дома, в леглото. Първото, което направих, бе разбира се да се опипам отзад, после се огледах на всички страни да не би случайно в стаята да е учителят по география. Вместо него видях, че до леглото ми стои мама.

 – Ти – каза – много лошо спа тази нощ. Викаше насън. Виж как ти се е изпотила възглавницата, сигурно си имал температура?

 – Имал съм, да знаеш само каква температура съм имал! – мисля си аз, ама не казвам нито дума на мама.

Благодарих на Бога, че се съмна и се убедих, че всичко е било само сън. 

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: