Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Себичният ген

Ричард Докинс

Ние сме създадени от нашите гени. Ние, животните, съществуваме, за да ги съхраним и не сме нищо повече от машини за оцеляване. Светът на себичния ген е свят на свирепа конкуренция, безмилостна експлоатация и измама. А актовете на очевиден алтруизъм при пчелите, които се самоубиват, когато жилят, за да защитят кошера, или при птиците, рискуващи живота си, за да предупредят ятото за приближаващия се ястреб? Противоречи ли това на фундаменталния закон за егоистичността на гена? В никакъв случай. Докинс показва, че себичният ген е и много „хитър“. И той лелее надеждата, че нашият вид, Homo sapiens – единствен на Земята, – е в състояние да се разбунтува срещу „намеренията“ на себичния ген. Тази книга е зов за борба, ръководство и манифест. Тя завладява ума като истински трилър. „Себичният ген“ е световен бестселър, преведен на много езици.

 

Наличност: Да

24,00 лв.

* Задължителни полета

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

Докинс става известен през 1976 г. именно с тази книга. В нея той обяснява в популярна и общодостъпна форма редица възгледи на теорията за еволюцията от гледна точка на гените. Докинс въвежда думата мем и предлага да бъде основано ново научно направление – меметика. Книгата му „Разширеният фенотип“, публикувана през 1982 г., е значителен принос към еволюционната теория. В нея той изказва твърдението, че ефектите във фенотипа не се ограничават само с тялото на организма, а могат да се разпрострат в околната среда, включително и в телата на други организми.

Клинтън Ричард Докинс и Даниъл Денет изказват идеята, че гените имат и свой културен еквивалент. Мислите, както и различните поведения, са способни да се възпроизвеждат. Те се дублират чрез меметни процеси и паразитират върху приемници, които след това ги възпроизвеждат.

Ричард Докинс често участва в телевизионни и радиопрограми. Изнася лекции пред различна публика на теми, свързани с еволюцията, креационизма и религията.

Откъс от книгата

Предговор към второто издание

 

За 12-те години, след като „Себичният ген“ беше издаден, неговото основно послание се превърна в учебникарска баналност. Това е парадоксално, но не и по очевидния начин. Тази книга не е от публикациите, заклеймени като революционни, които, веднъж издадени, след това постоянно са печелили привърженици, покръстени в новата вяра, завършвайки накрая толкова праволинейно, че изобщо сега е чудно за какво е била цялата суматоха в началото. Точно обратното – първоначално рецензиите бяха удовлетворяващо благоприятни и книгата не беше посрещната като спорна. Години ѝ трябваха обаче, за да получи репутация на размирно явление, до настоящия момент, когато нашироко се разглежда като работа на крайния екстремизъм. Но през годините, докато екстремистката репутация на книгата ескалираше, нейното действително съдържание изглеждаше все по-малко крайно и все по-общоприето.

Теорията за себичния ген е Дарвиновата теория, изразена по начин, който Дарвин не е избрал, но чиято пригодност, ще ми се да мисля, той моментално би признал и би ѝ се насладил. В действителност това е логично израстване на ортодоксалния неодарвинизъм, но изразен поновому. Вместо вниманието да се фокусира върху индивидуалния организъм, в книгата се разглежда природата от гледна точка на гена. Това е различен начин на виждане, а не различна теория. В уводните страници на „Разширеният фенотип“ аз обясних това, използвайки метафората на куба на Некър.

Това е двуизмерен образ, нарисуван с мастило върху хартия, но се възприема като прозрачен куб с три измерения. Вгледайте се в него за няколко секунди и той ще започне да гледа в друга посока. Продължавайте да гледате втренчено и той ще отскочи обратно в първоначалното си положение. И двата куба са еднакво съвместими с двуизмерните данни върху ретината, така че мозъкът може да ги прехвърля. И двата куба са правилни. Това, което искам да кажа, е, че има два начина да се гледа на естествения отбор – от гледна точка на гена и от гледната точка на индивида. Правилно разбрани, те са еквивалентни – два погледа върху една и съща истина. Можете да прескачате от единия към другия, но неодарвинизмът ще си остане непроменен.

Сега си мисля, че тази метафора е твърде предпазлива. Вместо да предлага нова теория или да изрови нов факт, често най-важният принос, който ученият може да направи, е да открие нов начин на виждане на старите теории и факти. Моделът на куба на Некър заблуждава, защото той предполага, че двата начина на виждане са еднакво добри. До известна степен метафората го предава частично правилно: „ъглите“ за разлика от теориите не могат да бъдат проверени експериментално, ние не можем да прибегнем до нашите познати критерии за верификация и фалшификация. Но промяната на виждането може, когато е добра, да постигне нещо по-възвишено от една теория. Тя може да ни въведе в един изцяло нов начин на мислене, в който се раждат много вълнуващи и проверими теории, и да се открият факти, недостъпни преди това за въображението. Метафората на куба на Некър изобщо не отчита това. Тя изразява идеята за промяната във виждането, но не успява да отдаде дължимото на нейната стойност. Това, за което говорим, не е прескачане към еквивалентен изглед, а в крайните случаи – цялостна трансфигурация.

Бързам да се откажа от всякакви претенции за такъв статут на моя скромен принос. И все пак точно поради тази причина предпочитам да не правя ясно разделение между науката и нейната популяризация. Разпространяването на идеи, които до момента са се появили само в специализираната литература, е трудно изкуство. То изисква проницателен нов език и ярки метафори. Ако отидете достатъчно надалеч в иновацията на езика и метафорите, вие може да достигнете до нов начин на виждане. А той, както досега твърдях, е в пълното си право оригинален принос в науката. Самият Айнщайн беше голям популяризатор и аз често подозирах, че неговите ярки метафори много ни помогнаха да го разберем. Не захранваха ли те също така неговия творчески гений?

Погледът върху дарвинизма от гледна точка на гена се забелязва и в трудовете на Р. А. Фишър и на други големи пионери на неодарвинизма през 30-те години, но той беше изяснен от У. Д. Хамилтън и Дж. К. Уилямс през 60-те години. За мен тяхната проницателност граничеше с ясновидство. Но изразите им са твърде лаконични и недостатъчно решителни. Бях убеден, че една подсилена и развита версия може да накара всичко, свързано с живота, да си застане на мястото както в сърцето, така и в мозъка. Исках да напиша книга, възхваляваща виждането за еволюцията от гледна точка на гена. Тя щеше да съсредоточи примерите си върху социалното поведение, за да коригира несъзнателния групов селекционизъм, който тогава пропиваше популярния дарвинизъм. Започнах книгата през 1972 г., когато спирането на тока поради стачките нарушаваха моята лабораторна работа. Затъмненията за нещастие (от една страна) бяха отстранени едва след като написах две глави и тогава оставих работата настрана, докато не получих едногодишен творчески отпуск през 1975 г. Междувременно теорията беше разширена предимно от Джон Мейнард Смит и Робърт Тривърс. Сега виждам, че това беше един от онези тайнствени периоди, когато новите идеи витаят във въздуха. Написах „Себичният ген“, изпадайки в нещо подобно на треска от възбуда.

Когато от „Оксфорд Юнивърсити Прес“ се свързаха с мен за второто издание, те настояха да се откажа от общоприетата щателна преработка страница по страница на целия текст. Има някои книги, които още от зачатието си са очевидно предопределени за поредица издания, а „Себичният ген“ не беше от тях. Първото издание носеше младежкия плам на времето, в което беше писана книгата. Имаше революционни повеи от чужбина, искра от блажената зора на Уърдсуърт. Щеше да бъде жалко да променяме рожбата на онези времена, да я храним с новите факти и да я накараме да се сбръчка от всякакви усложнения и опасения. Така оригиналният текст трябваше да остане с греховете си, с омаловажаващите сексистки местоимения и други недостатъци. Бележките накрая щяха да компенсират поправките, отговорите и настъпилите промени. Трябваше да има изцяло нови глави върху теми, чиято новост за времето си би носила настроението на революционната зора. В резултат се появиха глави 12 и 13. За тях аз се вдъхнових от две книги, които най-много ме развълнуваха през изминалите години. „Еволюция на кооперацията“ на Робърт Акселрод, защото тя предлага надежда за бъдещето ни, и моята собствена „Разширеният фенотип“, защото тя изцяло ме беше завладяла в онези години и защото – независимо от оценката – това вероятно е най-доброто нещо, което някога съм писал.

Заглавието „Добрите момчета се класират първи“ е заемка от телевизионната програма „Хърайзън“ на Би Би Си, която представих през 1985 г. Това беше 50-минутен документален филм за подходите, основани на теорията за игрите към еволюцията на сътрудничество, с продуцент Джеръми Тейлър. Създаването на този филм, а също и на един друг, „Слепият часовникар“ на същия продуцент, предизвика в мен нов прилив на уважение към неговата професия. Когато са в най-добрата си форма, продуцентите на „Хърайзън“ (някои от техните програми могат да бъдат видени в САЩ, често в нова рубрика – „Нова“) ce превръщат в компетентни научни специалисти по дадения предмет. Глава 12 дължи не само заглавието си на близкото ми сътрудничество с Джеръми Тейлър и екипа на „Хърайзън“, a и още много, за което съм им изключително признателен.

Напоследък научих един неприятен факт: влиятелни учени имат навика да поставят имената си в публикации, при чието съставяне не са играли никаква роля. Очевидно някои големи учени предявяват претенции за съавторство в даден научен труд, когато всичко, с което те са допринесли, е мястото за работа, парите от гранта и редакторският преглед на ръкописа. В такъв случай, доколкото ми е известно, цели научни авторитети може би са построени върху труда на студенти и колеги! Не знам какво може да се направи, за да се преборим с тази нечестност. Може би издателите на списанията би трябвало да изискват подписани показания за това, с какво поотделно всеки автор е допринесъл. Но това е между другото. Причината, поради която повдигам въпроса тук, е да създам контраст. Хелена Кронин е направила толкова много, за да подобри всеки ред и всяка дума, че заслужава – въпреки твърдия ѝ отказ – да бъде назована като съвместен автор на всичките нови части от тази книга. Аз съм ѝ дълбоко благодарен и съжалявам, че моето дълбоко признание трябва да се ограничи само с това. Също така благодаря на Марк Ридли, Мериан Докинс и Алън Грейфън за съветите и за конструктивната критика на отделни раздели. Томас Уебстър, Хилари Макглин и други от „Оксфорд Юнивърсити Прес“ с настроение понасяха моите прищевки и просрочвания.

Ричард Докинс

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: