Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Сблъсък, том 2

Стивън Кинг

След унищожителната епидемия от смъртоносен грип светът е опустял. Оцелелите тръгват на дълго пътешествие, водени от сънищата си и от повелителния зов на две сили. Столетницата майка Абигейл и зловещият човек Рандал Флаг се превръщат в двата полюса на постапокалиптична Америка. Последвалите призива на старицата се събират в градчето Боулдър и основават Свободната зона, в която се опитват да създадат ново общество. Но над тях непрестанно тегне заплахата от Мрака, който дебне отвъд Скалистите планини. В Лас Вегас призованите от Флаг работят усилено, за да изпълнят плана на Злото.

Неколцина избрани от Свободната зона тръгват на изтощителен и пречистващ поход, за да се изправят пред врага и да предотвратят последния унищожителен сблъсък.

  • Корица: Мека
  • Страници: 592
  • Тегло: 0.480 кг
  • Издадена: 2012 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Стивън Кинг
 

Наличност: Да

16,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

„Да тръгна и по долината на смъртната сянка, няма да се уплаша от злото...“

Псалтир 22:4

 

След унищожителната епидемия от смъртоносен грип светът е опустял. Оцелелите тръгват на дълго пътешествие, водени от сънищата си и от повелителния зов на две сили. Столетницата майка Абигейл и зловещият човек Рандал Флаг се превръщат в двата полюса на постапокалиптична Америка. Последвалите призива на старицата се събират в градчето Боулдър и основават Свободната зона, в която се опитват да създадат ново общество. Но над тях непрестанно тегне заплахата от Мрака, който дебне отвъд Скалистите планини. В Лас Вегас призованите от Флаг работят усилено, за да изпълнят плана на Злото.

Неколцина избрани от Свободната зона тръгват на изтощителен и пречистващ поход, за да се изправят пред врага и да предотвратят последния унищожителен сблъсък.

Откъс от книгата

НА ГРАНИЦАТА II

1 АВГУСТ – 6 СЕПТЕМВРИ 1990 Г.

Търсиш упорито ресторант крайпътен,

където хамбургери се пекат

и джубоксът стари плочи пуска с тътен.

Да, хубаво е в САЩ да се живее,

тук има всичко, за което сърцето ти милее!

Чък Бери

 

49.

Когато Луси Суон се събуди, часовникът й „Пулсар“ показваше, че остават петнайсет минути до полунощ. На запад, където се простираха Скалистите планини, които й вдъхваха истинско страхопочитание, проблясваха мълнии. Преди това пътуване тя не бе стигала по-далеч от западната част на Филаделфия, където живееше нейният девер. Където бе живял нейният девер.

Мястото до нея в двойния спален чувал бе празно. Именно това я бе събудило. Помисли си, че може би ще е най-добре да се обърне на другата страна и да продължи да спи. Той щеше да се върне при нея, когато поискаше. Ала все пак стана и се отправи на запад от лагера, където беше почти сигурна, че ще го намери. Движеше се безшумно, така че никой не я усети. Никой освен съдията, разбира се, който застъпваше на пост в дванайсет без десет. Никога нямаше да го завариш да спи по време на пост. Съдията Фарис бе на седемдесет. Той се бе присъединил към тях в Джолиет. Сега групата им се състоеше от деветнайсет души – петнайсет възрастни, три деца и Джо.

– Луси? – повика я той тихо.

– Да, аз съм. Да си виждал…

Чу се тих смях.

– Разбира се, че го видях. Там горе, на шосето е. На същото място, където беше снощи и по-предната нощ.

Тя пристъпи по-близо до него и видя, че Библията лежи отворена в скута му.

– Ще те заболят очите, ако се опитваш да четеш на тази светлина.

– Глупости. Звездната светлина е най-подходяща за подобен род четива. Може да се каже дори, че е най-подходящата. Какво ще кажеш за това: „Земният живот на човека не е ли воюване? И дните му не са ли като дни на наемник? Както на слуга, който желае сянка, и като на наемник, който очаква заплатата си, така на мене се даде за притежание месеци на разочарование и нощи на печал ми се определиха. И когато си лягам, казвам: Кога ще стана? Но нощта се протака; и непрестанно се въртя насам-натам до зори.“

– Хубаво е – отвърна Луси без особен ентусиазъм. – Красиви думи.

– Никак не е хубаво, та това е Йов. В Книгата на Йов не можеш да намериш нищо хубаво. – Той затвори Библията.

– „И непрестанно се въртя насам-натам до зори.“ Като че ли е писано за твоя човек, Луси. По-точно от това не би могло да се каже.

– Знам – отвърна тя с въздишка. – Само да знаех какво го тревожи.

Съдията, който имаше собствено мнение по въпроса, тактично си замълча.

– Сънищата не може да са причината – промълви Луси. – Никой от нас вече не сънува, освен може би Джо. А Джо е някак… различен.

– Да, така е. Горкото момче.

– А и всички сме здрави. Поне откакто почина госпожа Волман. – Два дни след като съдията се бе присъединил към тях, Дик и Сали Волман, които се представиха за съпрузи, също бяха тръгнали с водената от Лари разнородна група от хора, оцелели при катастрофата. Луси смяташе, че е направо невероятно грипът да е пощадил съпружеска двойка, и предположи, че връзката им е отскоро и не е скрепена с брак. Те бяха минали четирийсетте и изглеждаха много влюбени. Обаче преди около седмица в къщата на старицата в Хемингфорд Хоум Сали Волман се бе разболяла. Останаха там два дни в безнадеждно очакване да се оправи сама или да умре. Жената почина. Дик Волман все още беше с тях, но сякаш бе друг човек – тих, замислен и блед.

– Лари прие нейната смърт много тежко, нали? – попита тя съдията Фарис.

– Лари е човек, който е открил себе си доста наскоро – прокашля се старецът и се впусна в обяснения: – Поне на мен така ми се струва. Хората като него никога не са напълно сигурни в себе си. В книгите се изреждат качествата, които трябва да притежава добрият гражданин – да бъде патриот, но не националист; да уважава фактите, но да не се подчинява сляпо на тях. Лари отговаря на това описание. Не се чувства удобно в ролята на водач, облечен във власт, но не е в състояние да се откаже от тази отговорност, когато му се предложи… или му се натрапи. От хора като него излизат най-добрите управници на демократичното общество, защото не се опиват и самозабравят от властта. Тъкмо обратното. И когато нещо не е наред… когато някоя госпожа Волман вземе, че умре… Може би е била болна от диабет – прекъсна сам съдията предишната си мисъл. – Бледността на кожата й, бързото изпадане в кома… да, да напълно е възможно. Но ако е било така, защо тогава не е носила със себе си инсулин? Нима умишлено се е оставила да умре? Възможно ли е да се е самоубила?

Той потъна в дълбок размисъл, подпрял брадичка на ръката си. Приличаше на умислена черна хищна птица.

– Говореше, че когато нещо не е наред… – подсказа му дипломатично Луси.

– Когато нещо се обърка, когато някоя госпожа Волман умре, било от диабет, било от вътрешен кръвоизлив или нещо подобно, хората като Лари започват да се самообвиняват. Героите от книгите, описващи гражданска доблест, рядко имат добър край. Мелвин Първис, суперагентът от трийсетте години, се застреля със служебния си пистолет през 1959. Когато Линкълн е застрелян, той вече е бил един преждевременно остарял и изхабен човек, намиращ се на ръба на нервна криза. Гледахме по националната телевизия как пред очите ни президентите повяхват с течение на времето. С изключение на Никсън, разбира се, който цъфтеше от дадената му власт като вампир, лочещ кръв, а и на Рейгън, който изглеждаше прекалено глупав, за да остарее. Май и Джералд Форд попада в същата категория.

– Аз си мисля, че има и друга причина – каза тъжно Луси.

Той я погледна въпросително.

– Как беше онова изречение от Йов? „И непрестанно се въртя насам-натам до зори?“

Съдията кимна.

– Доста подходящо описание за един влюбен мъж, нали?

Съдията я погледна изненадан. Значи бе знаела през цялото време това, което не бе пожелал да спомене. Луси вдигна рамене и на устните й се появи горчива усмивка.

– Жените знаят тези неща. Жените почти винаги усещат.

Преди съдията да успее да каже каквото и да било, тя вече се бе отдалечила от него към шосето, където Лари седеше и мислеше за Надин Крос.

***

– Лари?

– Тук съм. Защо не спиш?

– Стана ми студено – отвърна тя. Той седеше по турски на един камък, сякаш медитираше. – Има ли място и за мен?

– Разбира се. – Младият мъж се поотмести. Камъкът още излъчваше топлината, събрана през деня. Луси седна до Лари, а той я прегърна през раменете. По нейни изчисления се намираха на стотина километра източно от Боулдър. Ако можеха да тръгнат в девет на следващия ден, щяха да стигнат Свободната зона на Боулдър до обяд.

Терминът „Свободна зона“ бе измислен от един радиокоментатор. Името му бе Ралф Брентнър. Той обясняваше някак срамежливо, че е съчинил това название най-вече за удобство при радиовръзката, но на Луси и без това й допадаше. Звучеше й съвсем подходящо. Сякаш отбелязваше новото начало за всички тях. Дори и Надин Крос го бе възприела с почти религиозен екстаз, сякаш названието имаше свойствата на талисман.

Три дни след като Лари, Надин, Джо и Луси пристигнаха Стовингтън и откриха, че в епидемиологичния център няма никого, Надин бе предложила да намерят радиопредавател и да проверяват редовно всичките четирийсет канала. Лари с готовност прие предложението й, както впрочем приемаше всичко казано от нея. Луси изобщо не можеше да разбере Надин. Лари си падаше по нея, това беше очевидно, ала тя определено го избягваше извън неизбежния ежедневен контакт.

Във всеки случай идеята за радиопредавателя бе наистина добра, макар че мозъкът, който, я бе родил, бе леден айсберг по отношение на всички, с изключение на Джо. Това бил най-лесният начин за установяване на връзка с други групи, бе им казала Надин, и за определяне на място за среща.

Този въпрос бе предизвикал малко объркана дискусия в групата им, която тогава наброяваше едва шест души след присъединяването на Марк Зелман, заварчик от щата Ню Йорк, и Лори Констабъл, двайсет и шест годишна медицинска сестра. А обърканата дискусия бе довела до още един мъчителен спор по повод сънищата им.

Лори бе поставила началото му с думите, че прекрасно знаят точно къде отиват. А на всичкото отгоре следваха напътствията на изобретателния Харолд Лодър и неговата група как да стигнат до Небраска. Точно това правеха, и то поради една-единствена причина. Не можеха да пренебрегнат мощното въздействие, което сънищата оказваха върху всички тях.

След размяната на няколко реплики в този дух Надин изпадна в истерия. Тя не сънувала, не, не сънувала абсолютно никакви проклети сънища. Ако другите искали да се самохипнотизират, нямала нищо против. Стига да имало някаква разумна причина, за да продължат към Небраска, каквото например било съобщението, оставено пред сградата в Стовингтън, това нея напълно я устройвало. Но искала на всички да им е абсолютно ясно, че нямало да се ръководи от някакви паранормални глупости. Щяла да се позове на радиовръзката, а не на някакви си видения, ако това изобщо ги интересувало.

Марк се усмихна приятелски на изнервената и напрегната до крайност Надин, разкривайки дупки от липсващи зъби.

– Щом не сънуваш, как така ме събуди една нощ, когато говореше насън?

Тя пребледня като платно и почти изкрещя:

– Да не искаш да кажеш, че лъжа? Защото, ако твърдиш, че съм лъжкиня, то единият от двама ни трябва веднага да си тръгне! – Джо се притисна до нея, скимтейки.

Лари сложи край на спора, като заглади противоречията и подкрепи предложението да си набавят радио. През последната седмица започнаха да улавят радиосигнали не от Небраска, където вече нямаше жив човек, което бяха научили от сънищата си (а дори и те бяха почнали да избледняват), а от Боулдър, Колорадо, на около хиляда и двеста километра западно от Небраска. Сигналите им изпращаше мощният предавател на Ралф.

Луси добре помнеше възторга, който се изписа по лицата им, когато чуха провлачения, носов глас на Ралф Брентнър с оклахомския му акцент, разнасящ се сред пращенето на радиото:

– Говори Ралф Брентнър от Свободната зона на Боулдър. Ако ме чувате, отговорете ми на канал 14. Повтарям, на канал 14.

Улавяха сигналите, изпращани от Ралф, ала техният предавател не бе достатъчно мощен, за да могат да му отговорят. Но когато наближиха Боулдър, разбраха, че старицата, която се казвала Абигейл Фримантъл (Луси я наричаше „майка Абигейл”), и нейната група пристигнали първи и оттогава насетне непрестанно прииждали хора, по двама, по трима, дори в групи по трийсет. Когато Брентнър се свърза с тях за пръв път, той им съобщи, че в Боулдър има двеста души, а тази вечер, докато си приказваха, тъй като сигналите от тяхното радио вече свободно достигаха до Боулдър, Ралф им съобщи, че броят им нараснал на триста и петдесет.

– За какво мислиш? – обади се Луси.

– Мислех си за твоя часовник и за края на капитализма – отвърна Лари, сочейки нейния „Пулсар“. – Навремето бе така – опъваш яко, превиваш гръб и умираш. Тоя, дето не бачка нищо, си купува кадилак и часовник „Пулсар“. А ето ти сега истинска демокрация. Всяка дама в Съединените щати може да си вземе часовник „Пулсар“ и палто от визон.

– Може би. Но позволи ми да ти кажа нещо. Не съм много наясно с капитализма, но знам едно за тия часовници от по хиляда долара. Нищо не струват.

– Така ли? – погледна я с изненада младият мъж. Усмихваше се едва-едва, но усмивката му бе неподправена и тя я зарадва, защото бе само за нея. – И защо?

– Защото никой не знае точно колко е часът – наперено отговори Луси. – Преди четири-пет дни попитах последователно господин Джаксън, Марк и теб колко е часът и тримата ми дадохте различен отговор, и тримата ми казахте, че часовниците ви са спирали. Сещам се за онова място, откъдето дават точно време. Веднъж, в чакалнята на лекарски кабинет, прочетох статия в едно списание. Направо страхотна работа. Цепят секундата на възможно най-малките частици. Имат часовници с махало, със слънчеви батерии и какво ли още не. Понякога се сещам за това място и направо чувствам, че откачам. Всички часовници там трябва да са спрели, а аз имам „Пулсар“ за хиляда долара, който отмъкнах от един бижутериен магазин, а той не може да отмерва времето както трябва и всичко това заради грипа. Заради скапания грип.

След нейния монолог двамата известно време мълчаха. Изведнъж Лари посочи с пръст към небето.

– Виж, виж!

– Какво? Къде?

– Ей там.

Тя се взираше, но безуспешно, докато той обърна главата й така, че погледът й попадна точно над тях. Тогава я видя и дъхът й спря. Една ярка светлинка като звезда, която обаче не трепкаше. Движеше се бързо от изток на запад.

– Господи – извика тя, – това е самолет, нали, Лари?

– Не. Спътник е. Сигурно ще кръжи около Земята през следващите седемстотин години.

Проследиха светлинката с поглед, докато се изгуби зад високия, тъмен масив на планината.

– Лари? – подхвана тихо Луси. – Защо Надин не иска да си признае, че и тя сънува?

Мъжът до нея едва забележимо трепна, което я накара за миг да съжали, че е повдигнала въпроса. Но след като и без това го бе направила, бе твърдо решена да си изясни нещата докрай… освен ако той откажеше да разговаря с нея за Надин.

– Твърди, че не сънува.

– Обаче не е така. Марк беше прав. И наистина говори насън. Една нощ викаше толкова силно, че събуди и мен.

Лари я гледаше изпитателно.

– И какво каза?

Луси се замисли. Опитваше се да си припомни думите на Надин.

– Мяташе се в чувала и повтаряше ли, повтаряше:

– „Толкова е студено, недей, няма да мога да го понеса, ако го направиш, толкова е студено, студено.“ После започна да си скубе косата. Скубеше си косата насън. И стенеше. Направо кръвта ми се вледени.

– Всеки може да сънува кошмари, Луси. Но не е задължително да са свързани с… нали знаеш, с него.

– По-добре е да не говорим за него след залез-слънце, нали?

– Права си.

– Държи се така, сякаш губи разсъдъка си, Лари. Разбираш ли какво искам да кажа?

– Да. – Разбираше прекрасно. Въпреки твърдението на Надин, че не сънува, под очите й имаше тъмни сенки още по времето, когато стигнаха Хемингфорд Хоум. Великолепната й черна коса бе побеляла още повече. И ако случайно я докоснеше някой, тя направо подскачаше. Свиваше се от страх.

– Обичаш я, нали? – прошепна Луси.

– О, Луси! – промълви той укоризнено.

– Не, просто искам да ти кажа, че… Трябва да го кажа, Лари. Виждам как я гледаш… виждам и тя как те гледа, когато знае, че си зает с нещо и няма да я забележиш. Тя също те обича, Лари. Но се страхува.

– От какво се страхува? От какво!

Спомни си, когато опита да прави любов с нея три дни след като напуснаха Стовингтън. Оттогава бе станала особено мълчалива. От време на време изглеждаше весела, но беше ясно, че се насилва да се държи така. Джо бе заспал. Лари седна до нея. Поговориха си не за сегашното си положение, а на безопасни теми, за неща от миналото. После се опита да я целуне. Тя го отблъсна, извръщайки глава, ала не преди да бе усетил онова, за което му говореше сега Луси. Опита още веднъж, този път по-настойчиво, макар и нежно, защото лудо я желаеше. За миг само тя се отпусна, показа му какво би могло да стане между тях, ако…

После се отскубна от прегръдката му и се отдръпна, бледа, свела глава, скръстила ръце пред гърдите си, обхванала лакти с дланите си.

„Не прави това, Лари. Моля те. Или ние с Джо ще трябва да ви напуснем.“

„Защо? Защо? Защо правиш от това драма, Надин?“

Тя не му отговори. Просто седеше, без да вдигне глава. По това време сенките под очите й бяха започнали да се появяват.

„Ако можех да ти кажа, щях да го направя“ – бе отсекла тя, сетне се отдалечи, без да каже дума повече.

– Навремето имах приятелка, която се държеше точно като нея – каза Луси. – Беше през последната година в гимназията. Казваше се Джолин, Джолин Мейджър. Джолин напусна училище заради гаджето си. Той беше във флота. Тя забременя, когато се омъжиха, но загуби бебето. Мъжът й отсъстваше много от къщи, а Джолин… обичаше купоните. Тя си падаше по купоните, а мъжът й бе адски ревнив. Казал й, че ако я спипа, че прави нещо нередно зад гърба му, ще й счупи и двете ръце и ще я обезобрази. Представяш ли си що за живот е това? Мъжът ти си идва у дома и ти казва: „Ей, бебче, утре заминавам. Затова ела ме целуни, да изкараме един тур в леглото и между другото, като се върна, ако ми кажат, че си имала вземане-даване с някой друг, ще ти счупя двете ръце и ще ти размажа физиономията.“

– Да, сигурно е било ужасно.

– След известно време тя се запозна с един мъж – продължи Луси. – Беше преподавател по физическо в гимназията в Бърлингтьн и се казваше Хърб. Срещали се тайно и непрестанно се озъртали. Не знам дали мъжът й наистина е уговорил някой да я следи, обаче след време това вече беше без значение. Скоро Джолин взе да откача на тая тема. Примерно някакъв мъж чака автобуса на спирката, а тя ще си въобрази, че е приятел на мъжа й. Или че търговският пътник, който се регистрира в някой евтин мотел след тях, е изпратен от съпруга й. Дори ако мотелът се намира в най-затънтеното градче на щата. Даже и ченгето, което веднъж ги упътило, когато двамата отишли на пикник, й се сторило подозрително. Положението дотолкова се влоши, че щом някоя врата хлопнеше или се чуеха стъпки по стълбите край вратата й, тя извикваше от страх. А понеже живееше в къща, която бе разделена на седем апартамента, по стълбите имаше почти непрекъснато движение. Хърб се изплаши и я остави. Не се страхуваше от мъжа й, а от нея самата. И тъкмо преди да се върне съпругът й, Джолин получи нервна криза. Просто защото искаше да бъде обичана и защото мъжът й бе адски ревнив. Надин ми напомня за това момиче, Лари. Съжалявам я. Не я харесвам, това е вярно, но я съжалявам. Изглежда ужасно.

– Нима искаш да кажеш, че Надин се страхува от мен така, както онова момиче се е страхувало от съпруга си?

– Може би. Но ще ти кажа едно. Където и да се намира съпругът на Надин, той определено не е тук.

Лари се засмя нервно.

– Да си лягаме вече. Чака ни тежък ден.

– Да – съгласи се тя. Помисли си, че не е разбрал и дума от това, което му бе казала. Изведнъж се разплака.

– Ей, ей, недей така. – Лари се опита да я прегърне. Тя отблъсна ръката му.

– Нали получаваш каквото искаш от мен и без да се напъваш.

В него още бе останало нещо от стария Лари и той се зачуди дали можеха да я чуят в лагера.

– Луси, та аз никога не съм те насилвал – каза й мрачно.

– О, колко си глупав само! – извика младата жена и го удари по крака. – Защо мъжете са толкова тъпи? Виждате света само в черно и бяло. Не, никога не си ме насилвал. Аз не съм като нея. На нея може и ръката да й извиеш, тя пак ще те заплюе в лицето и няма да си разтвори краката. Мъжете са измислили специално име за момичета като мен и го пишат по стените на тоалетните, доколкото ми е известно. Но ще ти кажа защо съм такава. Защото се нуждая от топлина, искам да ми е топло. Нуждая се от любов. Това толкова ли е лошо?

– Не, не е. Но Луси…

– Не вярваш в това, което ти казвам – прекъсна го пренебрежително тя. – Ще продължиш да преследваш мадам Недосегаемата, а междувременно Лусито ще ти е под ръка, щом ти се прииска малко креватна гимнастика след залез-слънце.

Той не каза нищо, само кимна. Права беше. Всяка нейна дума беше истина. Беше много уморен, направо скапан, за да спори с нея. Изглежда, тя разбра това. Омекна и сложи ръка върху неговата.

– Ако стане твоя, Лари, първа ще те поздравя за успеха. Никога през живота си не съм имала зъб някому. Просто… не искам да изпиташ голямо разочарование.

– Луси…

Гласът й внезапно прозвуча мощно, твърдо и за момент космите на ръцете му настръхнаха.

– Просто смятам, че любовта е най-важното нещо, че единствено любовта може да ни помогне да се справим със сегашното положение. Другото, което ни остава, е омразата, или още по-лошо – празнота и самота. – Тя понижи глас. – Прав си. Късно е. Ще си лягам. Идваш ли?

– Да – каза той. Двамата станаха, Лари я притисна към себе си и я целуна искрено. – Обичам те, доколкото мога, Луси.

– Знам, скъпи – усмихна се уморено тя.

Този път, когато я прегърна през раменете, тя не отблъсна ръката му. Върнаха се заедно в лагера. Любиха се по задължение и заспаха.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: