Обади се +359 878 634 344

Здравей, приятелю! Желаем ти приятни мигове с любимите книги.

Заб. Всички книги могат да бъдат поръчани освен чрез платформата, също така и по телефона на номер 0878 634 344, както и чрез контактната форма на сайтаЦената за доставка на територията на България е 2,90 лв., независимо от теглото.

 

 

Сблъсък, том 1

Стивън Кинг

Само за няколко седмици човечеството е почти унищожено. Малцината оцелели са осъдени да бродят из осеяния с трупове свят в търсене на най-оскъдното – близостта на друго човешко същество. Измъчвани от мисли за безвъзвратно изгубеното и от страховити сънища, те са решени да завъртят отново колелото на живота.

  • Корица: Мека
  • Страници: 752
  • Тегло: 0.600 кг
  • Издадена: 2012 г
  • Издателство: Бард
  • Виж още от Стивън Кинг
 

Наличност: Да

16,99 лв.

ПРОМОПАКЕТ: КРЪСТОПЪТ

ПРОМОПАКЕТ: ПОДАРИ НАДЕЖДА

ПРОМОПАКЕТ: ВИНАГИ ИМА НАДЕЖДА

 

Доставката на поръчаните от Вас продукти се извършва в срок до 3 работни дни. Виж повече ...

Пишете ни за повече информация, относно избрания от вас продукт.

Как и в какви срокове може да върнете закупен продукт? Виж повече ...

Какви са начините за плащане на избрания продукт? Виж повече ...

Споделете с ваши приятели ...




Анотация на книгата

Подробности

След авария в свръхсекретна военна лаборатория в света се разразява епидемия от смъртоносен грип. Властите се опитват да я прикрият с всички средства, но скоро става ясно, че краят е близо.

Само за няколко седмици човечеството е почти унищожено. Малцината оцелели са осъдени да бродят из осеяния с трупове свят в търсене на най-оскъдното – близостта на друго човешко същество. Измъчвани от мисли за безвъзвратно изгубеното и от страховити сънища, те са решени да завъртят отново колелото на живота.

Две сили се борят за душите на оцелелите. Следвайки техния повик, хората ще се изправят пред поредния съкрушителен сблъсък.

Откъс от книгата

1.

Бензиностанцията на Хапскомб беше в северните покрайнини на Арнет – скапано малко градче, разположено на около двеста километра от Хюстън. И тази вечер постоянното присъствие бе тук – седяха около касата, пиеха бира, бъбреха лениво и гледаха как буболечките кръжат около голямата неонова реклама.

С правото на собственик Бил Хапскомб дрънкаше каквото му хрумне и другите го слушаха търпеливо, макар че беше кръгъл глупак. Същото уважение биха очаквали от посетителите, ако и те имаха подобно заведение. Само че нямаха. За Арнет бяха настанали тежки времена. През 1980 година в градчето имаше фабрика за картонени изделия (предимно чинийки за еднократна употреба) и фабрика за електронни калкулатори. Сега фабриката за картон беше закрита, а другата едва креташе – оказало се бе, че в Тайван произвеждат далеч по-евтино не само портативни телевизори и транзистори, но и калкулатори.

Норман Бруът и Томи Уонамейкър, които преди работеха в картонената фабрика, сега вече не се брояха и за безработни – можеха да разчитат само на социални помощи. Хенри Кармайкъл и Стю Редман още се крепяха във фабриката за калкулатори, но рядко им се случваше да работят по повече от трийсет часа седмично. Виктор Палфри беше пенсионер и от беднотия пушеше вонящи, саморъчно свити цигари.

– Чуйте какво ще ви река – заяви Хап, като подпря длани върху коленете си и се приведе напред. – Ония просто трябва да кажат: „Майната й на тая инфлация. Майната му на тоя външен и вътрешен дълг. Имаме си печатници, имаме и хартия. Що не вземем да отпечатаме петдесет милиона банкноти по хиляда долара и с Божия помощ да ги пуснем в обращение?“

До 1984 година Палфри бе работил като механик и сега единствен съхраняваше поне малко самоуважение – колкото да оспорва най-идиотските твърдения на Хап. Свивайки поредната зловонна цигара, той възрази:

– Това няма да помогне. Ако го направят, просто ще стане като в Ричмънд през последните две години от Гражданската война. По онова време, ако човек искал да купи парче джинджифилов хляб, давал на фурнаджията един конфедеративен долар, а онзи слагал банкнотата върху хляба и режел, докъдето е стигнала. Парите са най-обикновена хартия и толкоз.

– Да, ама някои хора не мислят като теб – кисело рече Хап. – По-точно тия, дето имам да им връщам пари. И напоследък стават все по-нетърпеливи.

Стюарт Редман, един от най-мълчаливите мъже в Арнет, седеше върху напукания пластмасов стол с кутия бира „Пабст“ в ръката и гледаше през широкия прозорец на бензиностанцията към шосе 93. Много добре знаеше що е бедност. С бедността бе израснал в това градче. Баща му, по професия зъболекар, бе починал още преди Стю да навърши седем години, оставяйки жена си да отглежда в оскъдица три невръстни деца.

Майка му бе започнала работа в закусвалня „Червената топка“ на паркинга за камиони северно от Арнет – заведението и сега щеше да се вижда от бензиностанцията, ако не беше изгоряло през 1979 година. Заплатата на сервитьорка криво-ляво засищаше четири гърла, но с това се изчерпваше всичко. От деветгодишна възраст и Стю се хвана на работа – отначало при Родж Тъкър, собственика на „Червената топка“, където ходеше след училище да разтоварва камиони срещу трийсет и пет цента на час, а по-късно в кланицата на съседното градче Брейнтри, където трябваше да крие възрастта си, за да превива гръб по трийсет часа седмично срещу минимална надница.

Докато слушаше как Хап и Вик Палфри разговарят за парите и загадъчната им способност да се изпаряват, той си припомни как отначало дланите му се разраняваха до кръв от безкрайното влачене на количките с кожи и черва. Бе опитал да скрие това от майка си, но тя го забеляза още преди да е минала първата седмица. Разплака се, а не беше от жените, които плачат за щяло и нещяло. Но не го помоли да напусне работа. Сама разбираше положението. Беше реалистка.

Донякъде мълчанието му се дължеше на факта, че никога не бе имал време да си намери приятели. Трябваше да учи и да работи. В годината, когато започна работа, по-малкият му брат Дев умря от пневмония и Стю така и не го прежали. Навярно се чувстваше виновен. Не забравяше, че бе обичал Дев повече от всичко на света, но при смъртта му изпита облекчение, защото щяха да хранят едно гърло по-малко.

В гимназията се бе увлякъл по футбола и майка му го насърчаваше, макар това да бе за сметка на работата. „Играй – казваше тя. – Ако имаш шанс да се измъкнеш оттук, това ще е футболът, Стюарт. Играй. Виж какво стана с Ед Уорфилд.“

Еди Уорфилд беше местна знаменитост. Роден в по-голяма мизерия и от Стю, той се бе прославил като полузащитник на местния гимназиален отбор, после бе получил спортна стипендия в Тексаския университет и цели десет години бе играл в отбора на „Грийн Бей Пакърс“ – предимно като втори полузащитник, но и като нападател по време на няколко славни мача. Сега Еди беше собственик на верига от закусвални из западните и югозападните щати, а за жителите на Арнет се бе превърнал в жива легенда. Кажеха ли „успех“, тукашните хора мислеха за Еди Уорфилд.

Стю не беше полузащитник и не можеше да се мери с Еди Уорфилд. Но през първата гимназиална година му се струваше, че има поне известен шанс да спечели мъничка спортна стипендия… а после можеше да разчита на бюрата за студентски труд, пък и училищният професионален наставник му бе говорил за някакви безлихвени заеми от Министерството на образованието.

Точно тогава майка му заболя и трябваше да напусне работа. Оказа се рак. Почина два месеца преди Стю да завърши гимназия и го остави с грижата за брат му Брайс. Стю отхвърли предложената спортна стипендия и се хвана на работа във фабриката за калкулатори. В крайна сметка именно Брайс успя да се измъкне от калта, макар че беше с три години по-малък от Стю. Сега живееше в Минесота и работеше като системен аналитик в „Ай Би Ем”. Рядко пращаше писма, а за последен път се бяха срещнали на гробищата, когато почина жената на Стю – точно от същия вид рак, който бе убил и майка им. Може би Брайс също таеше в душата си някаква тежка вина… и може би се срамуваше мъничко от факта, че брат му е нищо и никакъв кротък човечец от загиващо тексаско градче, който денем работи в дребна фабрика за калкулатори, а вечер сяда да пие бира „Самотна звезда“ в бензиностанцията на Хап или в бар „Индианска глава“.

Бракът беше най-хубавата част от живота му, ала бе траял само осемнайсет месеца. В утробата на младата му съпруга бе съзряла само една зловеща и смъртоносна рожба. Четири години оттогава. През тия четири години неведнъж бе мислил дали да не напусне Арнет и да потърси нещо по-добро, но го задържаше инерцията на живота в малкия град – едва доловимата приспивна песен на познатите улици и хора. Тукашните хора го обичаха, а Вик Палфри веднъж даже го бе удостоил с върховното звание „кореняк, ама от най-печените“.

Докато Вик и Хап предъвкваха темата за парите, из равнината плъзна мрак, макар че в небето още се мержелееха последните мътни лъчи. Напоследък движението по шосе 93 не беше твърде оживено и това обясняваше купищата неплатени сметки на Хап. Но тъкмо сега се задаваше кола, забеляза Стю.

Колата беше почти на половин километър и гаснещите слънчеви лъчи разливаха мътно сияние по олющения й хром. Стю имаше остро зрение и различи марката – вехт шевролет, може би от седемдесет и пета. Движеше се без фарове, с двайсетина километра в час и лъкатушеше от лявата до дясната канавка. Все още никой друг не го бе забелязал.

– Добре де, да речем, че тази бензиностанция е ипотекирана – продължаваше Вик, – например за петдесет долара месечно.

– Де да бяха толкова.

– Абе аз го казвам петдесет само заради примера. И да речем, че правителството отпечата няколко вагона пари. Тогава банкерите веднага ще се извъртят и ще ти поискат сто и петдесет. Пак си оставаш гол като пушка.

– Вярно – обади се Хенри Кармайкъл.

Хап го изгледа сърдито. Знаеше, че напоследък Ханк взима кока-кола от автомата без депозит за бутилките; нещо повече – Ханк знаеше, че той знае, следователно, ако искаше да се включи в спора, трябваше да застане на негова страна.

– Не е задължително – изрече Хап с авторитета на своето деветокласно образование. И се захвана да обясни защо не е задължително.

Стю знаеше само едно – че са закъсали донемайкъде, затова остави дърдоренето на Хап да се превърне в монотонен безсмислен звук и се загледа как шевролетът лъкатуши на пресекулки по шосето. Както я караше, май нямаше да стигне далече. Ето, пресече осевата линия и гумите вдигнаха прах от лявата страна на пътя. След миг кривна обратно, задържа се за малко в дясното платно и едва не хлътна в канавката. Сетне шофьорът сякаш избра за пътеводна звезда голямата неонова реклама на бензиностанцията и колата се устреми напред като отдавна изстрелян снаряд. Сега вече Стю чуваше задъханото боботене на престарелия двигател, съпроводено от непрестанната глуха кашлица на издъхващия карбуратор и тракането на една-две разхлабени клапи. Шевролетът не улучи отклонението към помпите и се покатери върху бордюра. Луминесцентните лампи върху козирката се отразяваха в прашното предно стъкло и блясъкът им закриваше вътрешността на купето, но Стю забеляза как неясният силует на водача се люшна от тласъка. Колата упорито продължаваше напред със своите двайсетина километра, без никакво намерение да спре.

– Исках да ти кажа, че като пуснат повече пари в обращение, за тебе…

– Хап, май ще е добре да изключиш помпите – тихо изрече Стю.

– Помпите ли? Какво?

Норм Бруът извърна глава и погледна през стъклото.

– Боже милостиви! – възкликна той.

Стю скочи от стола, пресегна се през Томи Уонамейкър и Ханк Кармайкъл и едновременно натисна осемте прекъсвача – по четири с двете ръце. Затова единствен не видя как шевролетът се вряза в помпите и ги изкърти. Поваляше ги една по една – бавно, безмилостно и някак величествено. На следващата вечер в „Индианската глава“ Томи Уонамейкър щеше да се кълне, че стоповете изобщо не светнали. Шевролетът просто се движеше като на парад с двайсетина километра в час. Предната броня заскърца по бетонното островче, а когато колелата го достигнаха, всички освен Стю видяха как главата на шофьора се блъсна в стъклото и го пропука.

Шевролетът подрипна като ударено дърто псе и изкърти помпата за А-96. Тя отхвръкна и се затъркаля, потекоха тънки струйки бензин. Маркучът се откъсна и остана на земята, осветен от неоновите лампи.

Всички зърнаха как ауспухът стърже по бетона, хвърляйки сноп искри и Хап, който бе виждал взрив на бензиностанция в Мексико, неволно закри очи в очакване на ослепителния огнен облак. Но вместо това задницата на шевролета се врътна и слезе на асфалта откъм бензиностанцията. Предната част се вряза в помпата за безоловен бензин и я катурна с глух трясък.

Бавно, почти като съзнателна маневра, шевролетът довърши въртенето на 360 градуса, при което отново удари островчето, само че откъм широката страна. Задницата се покатери горе и повали помпата за обикновен бензин. След този последен подвиг колата спря на място, провлачила зад себе си изкъртената ръждива тръба на ауспуха. Беше унищожила и трите помпи на островчето откъм шосето. Моторът продължи да се задъхва още няколко секунди, после заглъхна. Настана оглушителна, тревожна тишина.

– Леле Боже – едва изломоти Томи Уонамейкър. – Ще гръмне ли, Хап?

– Ако щеше, досега да е гръмнала – отвърна Хап и се изправи. Закачи с рамо телената лавица и наоколо се разхвърчаха карти на Тексас, Ню Мексико и Аризона. Обзе го колебливо ликуване. Помпите бяха застраховани и той редовно си плащаше вноските. А пък Мери все за тая пуста застраховка му натякваше.

– Тоя май яко се е натряскал – подхвърли Норм.

– Видях му стоповете – обади се Томи с изтънял от вълнение глас. – Изобщо не светнаха. Леле Боже! Ако караше с осемдесет, вече нямаше да ни има.

Изхвръкнаха навън с Хап начело и Стю в края на колоната. Хап, Томи и Норм стигнаха до колата едновременно. Усетиха мирис на бензин и чуха как изстиващият двигател цъка бавно като часовник. Хап отвори лявата предна врата и шофьорът се свлече иззад волана като чувал с парцали.

– Мама му стара! – почти изпищя Норм Бруът. Отскочи назад, притисна с длани солидното си шкембе и започна да повръща. Не беше заради падналия шофьор (Хап го бе подхванал миг преди да се сгромоляса на земята), а от миризмата, която лъхаше навън – нездрава воня на кръв, изпражнения, повръщано и разложена човешка плът. Ужасяваща миризма на болест и смърт.

След миг Хап се отдръпна, влачейки шофьора под мишниците. Томи бързо хвана безжизнените му крака и помогна на Хап да го отнесат в бензиностанцията. Под сиянието на луминесцентните лампи стреснатите им лица изглеждаха пребледнели като сирене. Хап отдавна бе забравил за застраховката.

Останалите надникнаха в колата и Ханк веднага се извъртя, надигнал пред устата си длан с щръкнало настрани кутре, като че държеше чаша за тост. После хукна към северния ъгъл на бензиностанцията и едва не си избълва червата.

Вик и Стю надничаха в колата още малко, после се спогледаха и пак приведоха глави. На дясната предна седалка имаше млада жена с високо вдигната пола. В скута й се гушеше момченце или момиченце на около три години. Бяха мъртви. Невероятно подпухналите им шии имаха моравочервен цвят, сякаш от жестоко натъртване. Плътта около очите също беше подута. По-късно Вик щеше да каже, че му заприличали на ония бейзболни играчи, дето си мажат клепачите със сажди, за да не ги заслепява слънцето. Сред тия тъмни петна очите бяха изцъклени и разширени. Жената все още стискаше ръчичката на детето. Под ноздрите им бе засъхнала кора от гъста слуз. Мухите бръмчаха наоколо, кацаха върху лицата им, лазеха из отворените уста и отново излитаха навън. Стю бе ходил на война, ала никога не бе виждал толкова ужасяваща и жалка гледка. Очите му непрестанно се връщаха към двете стиснати ръце.

Двамата с Вик отстъпиха едновременно и се спогледаха с каменни лица. После тръгнаха към бензиностанцията. През стъклото се виждаше как Хап трескаво крещи нещо в слушалката на телефонния автомат. Норм крачеше подир тях, хвърляйки погледи през рамо към смачканата кола. Лявата предна врата зееше някак печално. На огледалото висяха чифт бебешки терлички.

Ханк стоеше край вратата и бършеше устата си със зацапана носна кърпа.

– Боже мой, Стю – жално изпъшка той и Стю кимна.

Хап остави слушалката. Шофьорът лежеше на пода.

– Линейката ще пристигне след десет минути. – Хап посочи с палец към шевролета. – Как мислите, дали са…

– Мъртви са и още как – кимна Вик. Сбръчканото му лице бе прежълтяло и когато опита да си навие цигара, успя само да разсипе вонящия тютюн. – По-мъртви хора не съм виждал през живота си.

Той се озърна към Стю, който кимна и пъхна ръце в джобовете си. Тресеше го.

Човекът на пода изстена гърлено и всички сведоха очи към него. След миг стана ясно, че говори, или по-точно отчаяно се мъчи да проговори. Хап коленичи до него. В края на краищата той командваше в тая бензиностанция.

Онова, което бе погубило жената и детето, явно се канеше да погуби и мъжа. Носът му течеше като чешма, а дишането му съскаше и бълбукаше някъде дълбоко в гърдите, като на леководолаз. Под очите му се издуваха торбички – все още морави, а не черни. Шията му също бе подпухнала и изтласканата нагоре плът провисваше като двойна брадичка. Изгаряше го треска; от тялото му лъхаше жар като от добре разпалена скара.

– Кучето – избъбри човекът. – Измъкнахте ли го?

Хап лекичко го разтръска.

– Мистър, повиках линейката. Ще ви излекуват.

– Часовникът беше червен – изпъшка човекът на пода и се разкашля оглушително. Взривовете дълбоко в гърдите му изхвърляха навън разтеглени, жилави храчки. Хап отскочи назад с изкривено от погнуса лице.

– Дайте да го завъртим на една страна – обади се Вик. – Ще се задави.

Но преди да посегнат, кашлицата затихна и пак отстъпи място на глухото, прекъслечно дишане. Човекът бавно примига, отвори очи и огледа лицата над себе си.

– Какво е… това място?

– Арнет – обясни Хап. – Бензиностанцията на Бил Хапскомб. Потрошихте ми няколко помпи. Няма нищо – бързо добави той. – Бяха застраховани.

Лежащият опита да се надигне, но нямаше сили. Успя само да стисне ръката на Хап.

– Жена ми… детето…

– Добре са – отвърна Хап с идиотска фалшива усмивка.

– Аз май съм ужасно болен – промърмори непознатият. При всяко вдишване и издишване в гърлото му нещо клокочеше глухо. – И те се разболяха. Още като потеглихме преди два дни. Солт Лейк Сити… – Клепачите му потрепнаха и бавно се затвориха. – Болен… Май все пак не бях достатъчно бърз…

От далечината долетя вой на сирена – задаваше се линейката на градския доброволен санитарен отряд.

– Леле, братко – въздъхна Томи Уонамейкър. – Леле, братко.

Болният пак отвори очи и сега в тях блестеше напрегната, мъчителна тревога. Той отново опита да се надигне. По лицето му се стичаха струйки пот. Пръстите му се впиха в ръката на Хап.

– Добре ли са Сали и бебето? – запита мъжът. Над устните му излитаха слюнки и Хап усети как от тялото му лъхна нова жарка вълна. Тоя човек беше болен, почти обезумял и отгоре на всичко вонеше. Хап си помисли, че вони като вехта кучешка постелка.

– Добре са – увери го той малко по-настоятелно, отколкото трябваше. – Вие само… лежете и не се вълнувайте, нали така?

Човекът се отпусна. Дишането му ставаше все по-дрезгаво. Ханк му помогна да се извърти на една страна и това като че го пооблекчи.

– До снощи бях добре – каза той. – Кашлях, но иначе нищо ми нямаше. През нощта ме прихвана. Не съм бил достатъчно бърз. Добре ли е Лавон?

Последните му думи заглъхнаха и станаха неразбираеми. Сирената виеше все по-близо. Стю пристъпи към прозореца и се загледа навън. Другите останаха в кръг около проснатия човек.

– Вик, имаш ли представа какво му е? – запита Хап.

Вик поклати глава.

– Де да знам.

– Може да са яли нещо развалено – обади се Норм Бруът. – Колата е с калифорнийски номер. Сигурно са спирали по разни крайпътни закусвални, а пък там знаете какво е. Нищо чудно някъде да са им пробутали развалени сандвичи. Случва се.

Линейката зави по отклонението, заобиколи смачкания шевролет и спря пред вратата на бензиностанцията. Червената лампа хвърляше трескави отблясъци. Вече бе съвсем тъмно.

– Дай ръка, веднага ще те измъкна! – провикна се лежащият мъж и затихна.

– Отравяне – промърмори Вик. – Да, може би. Дано да е тъй, защото…

– Защото какво? – запита Ханк.

– Защото ако не е, може да се окаже нещо заразно. – Вик тревожно огледа приятелите си. – Виждал съм болни от холера в Ногейлс през петдесет и осма – беше нещо подобно.

Влязоха трима мъже с носилка.

– Здрасти, Хап – рече единият. – Голям късмет имаш, че не ти е гръмнал дебелият задник чак до небето. Този ли е болният?

Отдръпнаха се да направят път на Били Върикър, Монти Съливан и Карлос Ортега – все техни познати. Хап придърпа Монти настрана.

– В колата има още двама. Жена и малко момиченце. Мъртви са.

– Божичко! Сигурен ли си?

– Аха. Той още не знае. В Брейнтри ли ще го откарате?

– Май ще се наложи. – Монти го изгледа объркано. – Какво да ги правя тия в колата? Не знам как се действа в подобни случаи, Хап.

– Ще кажа на Стю да повика пътната полиция. Имаш ли нещо против да дойда с вас?

– Не, разбира се.

Санитарите вдигнаха болния на носилката и докато го изнасяха навън, Хап пристъпи към Стю.

– Отивам с тях до Брейнтри. Ще се обадиш ли на пътния патрул?

– Дадено.

– Позвъни и на Мери. Кажи й какво стана.

– Окей.

Хап изтича навън и се качи в линейката. Били Върикър затвори вратата зад него и подвикна на другите двама. Занемели от ужас, те се взираха в катастрофиралия шевролет.

След малко сирената отново нададе вой, червената лампа хвърли кървави отблясъци по асфалта пред бензиностанцията и линейката потегли. Стю пусна монета в телефонния автомат.

* * *

Човекът от шевролета издъхна на трийсет километра от болницата. С глухо бълбукане си пое дъх за последен път, после издиша, опита се отново да си поеме дъх и тихичко умря.

Хап измъкна портфейла от задния му джоб. Вътре имаше седемнайсет долара и шофьорска книжка, издадена в Калифорния на името на Чарлс Д. Кемпиън. Имаше още военна книжка и пластмасово калъфче със снимки на жена му и детето. Хап върна снимките обратно, без да ги разглежда.

Прибра портфейла в джоба на мъртвия и каза на Карлос да изключи сирената. Часът беше девет и десет.

Мнения за книгата

СПОДЕЛЕТЕ ВАШЕТО МНЕНИЕ

Само регистрирани потребители могат да добавят мнения. Моля, влезте в системата или направете регистрация.

Закупилите тази книга, купуват също: